Решение № 152 от 23.04.2021, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. Велико Търново , 23.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на деветнадесети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ивелина Солакова

Ирена Колева

Лилия Ненова при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело № 20204100500469 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на глава ХХ от ГПК.

С Решение № 1399 от 08.11.2019 г. по гр.дело № 2064/2019 г. Великотърновският районен съд е отхвърлил предявения от М. Н. К. срещу ЧСИ В.Г. иск за сумата 2 330,84 лв., представляваща имуществена вреда в резултат на незаконосъобразни действия на ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, като съдът се е произнесъл по въпроса за разноските. Решението е постановено при участието на ЗАД „Б.“ като трето лице – помагач на страната на ответника.

Решението на ВТРС е атакувано с въззивна жалба, подадена от М. Н. К. чрез адвокат Й.Х. от ВТАК. В жалбата се заема становище за неправилно приложение на материалния закон, необоснованост на решението и постановяването му в противоречие със събраните по делото доказателства. Оспорват се изведените от първостепенния съд изводи. Изтъква се, че преведената по банковата сметка на ищеца сума в размер на 2 933 лв. представлява вземане за заплати, командировъчни и изплатен годишен отпуск. Страната се позовава на разпоредбата на чл. 215 от КТ и подчертава, че обезщетението при командировка цели работникът да заплати своя престой, храна и спане по местоизпълнение на трудовите си задължения на място, различно от обичайното, че това обезщетение няма характер на спестявания, тъй като представлява средства на работодателя, за които са представени разходно-оправдателни документи. Сочи нормата на чл. 446а от ГПК и развива 1 съображения, че същата конкретизира единствено съдбата на несеквестириумите доходи по смисъла на чл. 446 от ГПК, както и на помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт, които при постъпване и престой повече от месец по банковата сметка на титуляра стават секвестируеми. Допълва, че по отношение на пенсията и възнагражденията от труд законодателят е предвидил размер, над който тези средства стават секвестируеми, а по отношение на обезщетенията е предвидил забрана за изпълнение върху пълния им размер, ако са постъпили по банковата сметка на длъжника в срок до един месец преди налагане на запора. С тези доводи и съображения моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявената искова претенция, както и присъждане на разноски за две инстанции.

Прилага съдебна практика.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от насрещната страна ЧСИ В. Г., чрез адвокат В. Г. от ВТАК. В отговора се развиват доводи по съществото на спора. Заема се становище, че средствата по сметката на ищеца, използвани за погасяване на негово ликвидно и изискуемо задължение по висящо изпълнително производство, не са несеквестируеми. Според страната нормата на чл. 446а от ГПК не въвежда несеквестируемост на доход, получен по сметка в банката, а въвежда „трансформация“ на несеквестируемост. Изтъква се, че посочената разпоредба изрично изисква несеквестируемостта да е предвидена в чл. 446 от ГПК или „съгласно друг нормативен акт“, а по отношение на обезщетението при командировка такава разпоредба липсвала.

Алтернативно се развиват съображения, че ако се приеме, че командировъчните са част от трудовото възнаграждение, то следва да се приложи текстът на чл. 446 от ГПК за частична несеквестируемост на доходите от трудово правоотношение и предприетите от ЧСИ действия по налагане на запор и погасяване на задълженията на ищеца са в съответствие с правилата на закона. Изтъква се, че представените по делото командировъчни заповеди са за период и суми, които не могат да бъдат ясно свързани по основание и размер с превода от 22.12.2017 г., а същите не следва да се кредитират и като носител на достоверна информация доколкото не бил ясен поводът заповедите да се намират в Инспекцията по труда, нито резултатът от извършените проверки. Сочи се още, че дори да се приеме, че е налице незаконосъобразно изпълнение, то съдебният изпълнител няма вина, тъй като командировъчните заповеди не са представени в изпълнителното производство. Твърди, че за ищеца не е настъпила вреда, изразяваща се както в намаляване на имуществото, така и в пропуснати ползи. Сочи, че с процесната сума са погасени ликвидни и изискуеми задължения на ищеца, чието съществуване не се оспорва, като с погасяването е спряло олихвяването на задължението и по този начин ищецът дори се е обогатил. Допълва, че ако средствата бяха стояли по банковата сметка на ищеца, то върху сумата като спестявания би отпаднала несеквестируемостта на основание чл. 446а от ГПК. С тези доводи моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски за въззивното производство. Прилага съдебна практика.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ЗАД „Б.“, третото лице-помагач на страната на ответника по иска – ответник по жалба пред ВТОС.

В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адвокат Х., която поддържа въззивната жалба и моли за нейното уважаване. Твърди, че в процесния случай постъпилите суми от командировъчни не са станали част от имуществото на въззивника, а същите са притежание на трето лице - неговият работодател, с които последният е обезпечил разходите за храна и нощувка на своя служител. Намира, че постъпилата по банковата сметка на физическото лице – длъжник суми нямат характера на доход на съответния длъжник, а принадлежат на работодателя и представляват разход за последния за поемане на нуждите на командирования работник. Счита за доказано, че съдебният изпълнител е извършил 2 незаконосъобразно действие, разпределяйки сумите по изпълнителното дело при наличието на информация, че същите представляват командировъчни плащания. Подновява искането за присъждане на разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от процесуалния представител на насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Ответникът по жалба се представлява от адвокат Г., която оспорва въззивната жалба и моли за оставянето ú без уважение. Поддържа становището си за законосъобразност на изпълнителните действия. Отново навежда доводи за секвестируемост на процесната сума.

Подчертава, че по делото не се спори съществуването на задълженията, погасени с удържаната сума. Изтъква, че с конкретната сума са погасени безспорни, ликвидни, изискуеми и лихвоносни задължения на ищеца и същият не е претърпял вреди. Подновява претенцията за присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.

Третото лице-помагач ЗАД „Б. не изпраща представител в съдебно заседание.

Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, изхожда от надлежна страна и при наличие на правен интерес и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При извършената по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка съдът намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо.

Преценявайки атакуваното решение по реда на чл. 271, ал. 1, изр. 1 от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск на М. Н. К. срещу Частен съдебен изпълнител В. Г. с рег. № ... на КЧСИ и район на действие Окръжен съд - Велико Търново, с които се претендира осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 2 330,84 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на процесуално незаконосъобразни действия на ответника в рамките на проведено изпълнително производство, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че по повод издаден срещу него изпълнителен лист при ответника е образувано изпълнително дело, в хода на производството по което е наложен запор на банковата му сметка. Твърди, че по последната е постъпила сума в размер на 2 933 лв., представляваща вземане за заплати, командировъчни и обезщетения за изплатен годишен отпуск. Сочи, че въпреки подадена от него молба ведно с доказателства за характера на постъпилата сума, съдебният изпълнител е разпределил сумата в размер 2 330,84 лв., представляваща вземания за командировъчни, част от общо постъпилата по банковата сметка сума. Смята, че вземанията за командировъчни не са част от основното трудово възнаграждение, а са вид обезщетение и са несеквестируеми по закон, като с действията си 3 по насочване на принудителното изпълнение към тях ответникът е нарушил разпоредбите на чл. 446а, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, причинявайки имуществена вреда за ищеца в размер на разпределената по изпълнителното дело сума.

В подадения в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба ответникът заема становище както за недопустимост, така и за неоснователност на иска. Посочва, че ищецът не е обжалвал действията на съдебния изпълнител по принудителното изпълнение и предявяването на иска води до избягване на установите преклузивни срокове и до шиканиране на процеса. Релевира доводи, че несеквестируемостта на дадено вземане следва да е прогласена с изрична правна норма, а относно обезщетенията по Кодекса на труда такава липсва, поради което счита сумата с произход командировъчни за секвестируема.

Излага и становище, че ако командировъчните бъдат приети за част от трудовото възнаграждение, същите са частично, а не изцяло несеквестируеми и в този смисъл действията по принудителното изпълнение отговарят на изискванията на закона. Оспорва в следствие на удържане на процесната сума да е настъпила вреда за ищеца. Отбелязва още, че ако средствата бяха стояли по сметката на ищеца, то тогава като върху спестяванията би отпаднала и несеквестируемостта на основание чл. 446а от ГПК.

Конституираният в качеството на трето лице-помагач на страната на ответника по иска - ЗАД „Б.“, счита предявения иск за недопустим, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, както и поради заобикаляне на закона с оглед липсата на предприето обжалване на действията на съдебния изпълнител по съответния законов ред. Оспорва иска и по основание и размер. Счита, че липсва причинно-следствена връзка между действията на съдебния изпълнител и евентуално претърпени от ищеца вреди.

Установената от първоинстанционния съд фактическата обстановка не се оспорва от страните. Същата е правилно изяснена и кореспондира по безспорен начин на събраните по делото доказателства.

Не е налице спор по делото, че при ЧСИ В. Г. е било образувано изпълнително дело № 1246/2012 г. по описа на съдебния изпълнител с длъжник М. Н. К., както и че по същото ЧСИ е наложил запор върху банковата сметка на длъжника в „С.“ АД до размера на сумата 2 330,84 лв. Тези факти се установяват и от приобщените към доказателствения материал молба за образуване на изпълнително производство от 01.08.2012 г., запорно съобщение с изх.№ 21432/19.12.2017 г. и известие за доставянето му.

Видно от молба с вх. № 19602 от 28.12.2017 г. длъжникът е поискал от съдебния изпълнител да бъде приложено по делото извлечение от банковата му сметка, посочил е, че по сметката получава трудовото си възнаграждение и командировъчни пари и е поискал вдигане на наложения запор. Към молбата е приложено извлечение /история на движенията по сметката/, от което се установява, че на 22.12.2017 г. по сметката е постъпила сума в размер на 2 933 лв. с наредител „Б. Л.“ ЕООД и с посочено основание на превода „заплати, командировъчни и изплатен годишен отпуск“.