Решение № 490 от 15.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 490 гр. Стара Загора, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Емилия Ат. Д.а като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530104116 по описа за 2025 година

Ищецът А. Г. В. твърди в исковата си молба, че в качеството си на кредитополучател сключил с „Кредисимо“ ЕАД, с ЕИК 175330437, в качеството му на кредитор, Договор за потребителски кредит № *** от ***. Договорът бил сключен при условията на закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на процесния договор, кредиторът следвало да предостави заемни средства в размер на 700.00лв. Страните уговорили годишният лихвен процент по заема да е в размер на 41.24%, а годишният процент на разходите да бъде 50.00 %. Уговорен бил срок на договора – 8 месеца. Във връзка с Договор за потребителски кредит с № *** от ***. и на основание глава II, чл. 4 от последния, кредитополучателят сключил и договор за поръчителство с „Ай Тръст” ЕООД, с ЕИК 203508899, с цел обезпечение на вече подписвания договор за потребителски кредит. С договора за поръчителство страните уговорили, че кредитополучателят дължи възнаграждение на „Ай Тръст” ЕООД за това, че става поръчител по кредитното правоотношение. Същото възнаграждение било заплатено от кредитополучателя директно по сметките на „Кредисимо“ ЕАД, ежемесечно, заедно с първоначално уговорените погасителни вноски по кредита. Въпреки тези факти, касаещи договора за поръчителство, ответникът „Кредисимо“ ЕАД, не отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не включил този разход в годишния процент на разходите, въпреки че трябвало. Кредитополучателят заплатил доброволно и извънсъдебно заема, като сумата която платил без основание във връзка с процесния договор за кредит и договора за поръчителство се явявала сбор от възнаградителна лихва, такса за поръчител и други такси по договора. Всички парични средства били внесени изцяло по сметка на ответника „Кредисимо“ ЕАД. Между същите страни и в същите им качества бил сключен и Договор за 1 потребителски кредит № *** от ***. Последният бил сключен при условията на закона за електронния документи електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, кредиторът следвало да предостави на кредитополучателя заемни средства в размер на 511,18лв, от които размер на кредита от 500лв и размер на застрахователна премия от 11,18лв. Съгласно приложение №1 към договора за кредит – годишният лихвен процент по заема бил в размер на 40.00%, а годишният процент на разходите е 48.21 %.

Уговорен бил срок на кредита от 4 месеца. Във връзка с Договор за потребителски кредит № *** от ***. и на основание глава II, чл. 4 от последния, кредитополучателят сключил и договор за поръчителство с „Ай Тръст” ЕООД, с цел обезпечение на вече подписания договор за потребителски кредит. С договора за поръчителство страните уговорили, че кредитополучателя дължи възнаграждение на „Ай Тръст” ЕООД за това, че става поръчител по кредитното правоотношение. Същото възнаграждение било заплатено от кредитополучателя директно по сметките на „Кредисимо“ ЕАД, ежемесечно, заедно с първоначално уговорените погасителни вноски по кредита. Въпреки тези факти, касаещи договора за поръчителство, ответникът „Кредисимо“ ЕАД, не отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не включил този разход в годишния процент на разходите, въпреки че е трябвало. Кредитополучателят заплатил доброволно и извънсъдебно заема, като сумата която платил без основание във връзка с процесния договор за кредит и договора за поръчителство се явявала сбор от възнаградителна лихва, такса за поръчител и други такси по договора. Всички парични средства били внесени изцяло по сметка на ответника „Кредисимо“ ЕАД. Счита, че процесиите договори за кредит са недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от кредитополучателя лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредити. Макар да били посочени в договорите лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР.

Също така, счита, че в договорите не са включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договореният лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР, в размер на 50.00% по Договор за потребителски кредит с № *** от *** година и в размер на 48.21% по Договор за потребителски кредит с № *** от *** година.

Това било така, защото освен възнаградителната лихва, следвало като разход по заемите да се включи и възнаграждението за поръчителство, уговорено по всеки от процесиите договори. Поради некоректно посочения размер на годишния процент на разходите се нарушавала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите, касаеща годишния процент на разходите, следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. В тази връзка счита, че това нарушение имало за правна последица недействителност на договорите за заем и дължимост единствено на чистите стойности по кредитите, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Счита, че ако сумата за поръчителство по всеки от двата договора за кредит била включена в годишните проценти на разходите по правоотношенията, то същите биха били многократно над допустимия максимум по закон. Невключването на таксата „поръчител“ в разходите по 2 заемите целяло единствено въвеждане в заблуждение на кредитополучателя относно стойността на разходите, които трябвало да направи по обслужването на кредитите.

Предвидените суми в договорите за поръчителство били скрити разходи по заемите и като такива следвало да бъдат включени в годишните проценти на разходите, съгласно чл. 19, ал.

1 от ЗПК. Твърдяното по-горе се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4 от всеки от договорите за потребителски кредит, кредитополучателя следвало да предостави в срок до 10 дни от подаване на заявлението - банкова гаранция съгласно общите условия или поръчител в срок до 48 часа от подаване на заявлението, но въпросният поръчител по всички договори винаги бил „Ай Тръст” ЕООД, като същевременно договорите за поръчителство се сключвали непосредствено след подписване на основните договори.

Същевременно в договорите за поръчителство се предвиждало възнаграждение, а това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната лихва и погасителните вноски по основаните договори. В тази връзка, счита, че е направен опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от Търговския регистър, видно от която едноличен собственик на капитала на поръчителя „Ай Тръст” ЕООД, е „Кредисимо“ ЕАД, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност като поръчител, се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Кредисимо“ ЕАД. Също така, с цел заблуда на потребителя никъде в основаните договори за заем не се посочвало, че исканото поръчителство се предоставя от свързано лице на „Кредисимо“ ЕАД, и че това поръчителство щяло да бъде възмездно. Основната причина за сключването на акцесорните договори била чрез нелоялна търговска практика, да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника, което от своя страна водело и до недействителност на договорите за кредит. Завишаването на разходите по кредитите без да е изрично посочено такова, представлявало и нелоялна търговска практика. В процесните договори за потребителски кредит, било уговорено размерът на оскъпяването по кредитите да е в един размер, а в действителност е друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване. Клауза, която предвиждала, че следва да се предостави поръчител след подписване на основания договор прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията, в случай че е уговорено възмездно поръчителство.

По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като обезпечението вместо да облекчи условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, водело до нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свърхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако има съмнение в 3 платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът. Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, поради което същият можело да съществува валидно само при действителен главен дълг. С оглед гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитните сделки и твърдението, че последните не са произвели правен ефект, смята, че и уговорките за заплащане на възнаграждения на гаранта „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК 203508899 за учредяване от негова страна на лично обезпечение също били нищожни. Конкретните договори обаче се явявали недействителни и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът бил трето, неучастващо лице. Договорът бил възмезден и каузален, като целта му била кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора на практика лишавал от основание самия договор. Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, водело до допълнително увеличение на задълженията и противоречало на Директива 2008/48. На самостоятелно основание, счита, че приложените възнаградителни лихви в размер на 41.24 % по Договор за потребителски кредит с № *** от *** година и 40.00 % по Договор за потребителски кредит с № *** от *** година, били нищожни, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай, дори не било от значение обстоятелството дали задълженията по договорите за кредит се приемат като необезпечени или като обезпечени, тъй като сключените договори за поръчителство с „Ай Тръст” ЕООД следвало да се приемат като вид обезпечение по кредитите. Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла и двете допустими хипотези, с което правела клаузите, уговарящи размера й - нищожни. Сочи съдебна практика в тази насока. С оглед гореизложеното, моли да се приеме, че предявените искове в настоящото производство, във връзка с двата процесии договора за кредит са по чл.

Разпечатката съдържа 14 от 66 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/50cd9246-3a25-4ec4-825c-9d903e5f7007