Определение № 503 от 10.09.2026, Окръжен съд - Видин

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 503 гр. В., 10.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: С.Ж.С.

Членове:

Г.П.Й. мл. съдия Д.М.Н. като разгледа докладваното от Г.П.Й. Въззивно частно гражданско дело № 20261300500437 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл.41 от ГПК ().

С разпореждане рег.№3456/20.08.2026 г. по ч.гр.д.№20261310100657 на Районен съд-Б. е върнато възражение вх. № 5565/12.08.2026 г. срещу заповед за незабавно изпълнение № 515/27.04.2026 г. по ч.гр.д. № 659/2026 г. на Районен съд-Б. , предявено от М. Д. Д. ЕГН **********.

Срещу разпореждането е подадена частна жалба от М. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С.*****,чрез пълномощника му адв. И. Д. И., личен № 1900756910, с адрес на адвокатска кантора: гр. С.****, тел.: ********** Поддържа се ,че Разпореждане № 3456/20.08.2026 г. неправилно и незаконосъобразно. Районният съд бил достигнал до правилния извод, че Заповед № 515/27.04.2026 г. не е надлежно връчена на частния жалбоподател и че предаването й на назначения по изпълнителното производство особен представител не представлявало връчване по смисъла на чл. 414, ал. 2 ГПК.

От този правилен извод обаче съдът бил извел неправилната процесуална последица, че възражението е ,,преждевременно подадено“ и следва да бъде върнато.

Сочи се ,че по заявление на Р. Н. Р. била издадена Заповед за незабавно изпълнение № 515/27.04.2026 г. по ч. гр. д. № 659/2026 г. на Районен съд - Б. за сумата 76 693,78 евро, представляваща главница по запис на заповед от 01.05.2023 г. с падеж 01.08.2023 г., ведно със законна лихва и разноски. Въз 1 основа на заповедта бил издаден изпълнителен лист и вземането се събирало по изп. д. № 20258380403980 по описа на ЧСИ М. И. Б., рег. № 838 на КЧСИ.

Покана за доброволно изпълнение изх. № 31407/11.05.2026 г., към която били приложени препис от Заповед № 515/27.04.2026 г. и препис от документа по чл. 417 ГПК, била предадена на 13.05.2026 г. на адв. А.П.З., обозначена в разписката като „особен представител“. Същата била определена по искане на ЧСИ за особен представител на длъжника в рамките на изпълнително дело № 3980/2025 г. и не била договорен пълномощник на М. Д., нито била упълномощавана от него да го представлява в заповедното производство.

Частният жалбоподател фактически узнал за съществуването и съдържанието на Заповед № 515/27.04.2026 г. едва на 07.08.2026 г., когато на упълномощения от него договорен процесуален представител бил предоставен достъп до материалите по ч. гр. д. № 659/2026 г. Веднага след узнаването - на 12.08.2026 г. било подадено възражение по чл. 414 ГПК, с което вземането било оспорено изцяло, включително била оспорена автентичността на записа на заповед и подписа, положен за издател. Разпоредбата на чл. 414, ал. 1 ГПК предоставяла на длъжника право да възрази срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея. Ал. 2 определяла преклузивен едномесечен срок, който започва да тече от връчването на заповедта. Законът не съдържал правило, според което връчването е положителна процесуална предпоставка за възникване на самото право на възражение или че възражение, подадено след издаването на заповедта, но преди формалното й връчване, е недопустимо. Връчването имало значение за началния момент на срока, след изтичането на който правото на възражение се преклудирало. То гарантирало възможността длъжникът да узнае за съдебния акт. Когато длъжникът е узнал за вече постановената заповед по-рано и своевременно упражни процесуалното си право, нямало нито законова, нито логическа причина съдът да откаже да зачете извършеното действие. Това разрешение било възприето и в практиката на ВКС. В Определение № 473 от 15.06.2011 г. по ч. т. д. № 374/2011 г., I т. о., ВКС било прието, че правото на възражение възниква от постановяването на заповедта, а уведомяването е от значение за началото на преклузивния срок; ако длъжникът е узнал за акта по-рано, подаденото преди уведомяването възражение не е процесуално недопустимо като преждевременно. Особено релевантно и практически идентично на настоящия казус било Определение № 385 от 16.03.2026 г. по в. ч. гр. д. № 190/2026 г. на Окръжен съд - Стара 2

Загора, II граждански състав. И там производството било по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, ал. 1, т. 10 ГПК, издадена въз основа на запис на заповед, като по издадения изпълнителен лист било било образувано изпълнително дело именно при ЧСИ с рег. № 838. Въззивният съд установил, че заповедта не е била надлежно връчена на длъжника, и изрично е приел, че възражението по чл. 414 ГПК, подадено преди връчването на заповедта за изпълнение, „не е просрочено“. Поради това съдът бил отменил разпореждането за връщане на възражението и бил върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Това разрешение било с особена тежест за настоящия спор, защото съвпадали ключовите процесуални белези: изпълнителното основание е запис на заповед по чл. 417, ал. 1, т. 10 ГПК; вече било образувано изпълнително производство; заповедта не била надлежно връчена; възражението било подадено преди надлежното връчване; и принудителното изпълнение се водело от ЧСИ с рег. № 838. Разликата, че в обжалваното разпореждане Районен съд — Б. квалифицирал възражението като „преждевременно“, а не като „просрочено“, не обосновавало различен резултат. След като срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК не бил започнал да тече, той очевидно не бил изтекъл, а законът не предвиждал връщане на възражение само защото длъжникът е упражнил правото си на защита преди формалното връчване на вече постановената заповед. Определението било окончателно и било постановено по въззивно частно гражданско дело

№

20265500500190/2026 г. на ОС — Стара Загора. В мотивите му е било посочено, че от датата на връчването започва да тече едномесечният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, а при липса на редовно връчване възражението, подадено преди това, не можело да бъде третирано като просрочено и делото следвало да продължи. Същият подход бил изрично застъпен в Определение № 1506 от 14.04.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3089/2021 г. на Окръжен съд - Варна. Въззивният съд приемал, че в практиката не са изолирани случаите, при които длъжникът подава възражение по чл. 414 ГПК преди връчването на заповедта и че липсва законово основание подобно възражение да бъде игнорирано или трансформирано в друг способ за защита. Заповедният съд бил длъжен да се произнесе по редовността и срочността на възражението. Не подкрепял извода на районния съд и т. 5а от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.

№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на която самият съд се позовавал. Т.5а урежда хипотезата, в която заповедният съд преценява, че възражението е подадено 3

СЛЕД срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, и изисква тази преценка да бъде обективирана в разпореждане за връщане. Тълкувателното решение не създавало основание за връщане на възражение, подадено ПРЕДИ началото на срока, когато самият съд приема, че срокът изобщо не е започнал да тече.

Особено съществено било, че в случая принудителното изпълнение не е абстрактна бъдеща възможност, а реално и текущо изпълнително производство. ЧСИ бил връчил ПДИ и приложените към нея заповед и документ по чл. 417 ГПК на назначения особен представител, удостоверил бил това връчване и въз основа на издадения изпълнителен лист продължавал да извършва изпълнителни действия по събиране именно на вземането на Р. Н. Р. за 76 693.78 евро, включително чрез наложени изпълнителни мерки по изп. д.

№ 20258380403980. Същевременно заповедният съд приемал, че извършеното от ЧСИ връчване е ненадлежно и че срокът за възражение не е започнал да тече, но вместо да зачете вече подаденото възражение, го връщал като преждевременно. Така длъжникът се поставял в положение, при което спрямо него се осъществява принудително изпълнение въз основа на издадения изпълнителен лист, а същевременно му се отказва достъп до редовната защита по чл. 414 - 422 ГПК именно защото заповедта не е връчена по надлежния ред.

Това положение било правно неприемливо. Не можело нередовността при връчването, която не е причинена от длъжника, да се превърне в основание за отказ от разглеждане на своевременно заявената му защита. В противен случай длъжникът би зависел изцяло от бъдещото поведение на съдебния изпълнител: докато ЧСИ не предприеме ново връчване, изпълнението можело да продължава, а длъжникът, въпреки че знаел за заповедта и я оспорвал, не би могъл да активира исковия ред по чл. 422 ГПК. Подобен резултат противоречал на предназначението на заповедното производство, на принципа на равнопоставеност на страните и на правото на ефективна съдебна защита.

Правилното разрешение било извършеното на 12.08.2026 г. процесуално действие да бъде зачетено, тъй като заповедта е съществувала, длъжникът е узнал за нея и изрично я е оспорил пред компетентния съд. В конкретния случай Заповед № 515/27.04.2026 г. била издадена въз основа на запис на заповед - документ по чл. 417, ал. 1, т. 10 ГПК. Това обстоятелство било решаващо и за последиците от възражението. Действащият чл. 420, ал. 1 ГПК предвиждал, че възражението не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, ал. 1, т. 1 - 9. Записът на заповед бил по т. 10 и по 4 аргумент за противното своевременното възражение срещу заповедта, издадена въз основа на такъв документ, спирало изпълнението по силата на закона. Следователно неправилното връщане на възражението имало непосредствена и особено тежка последица: то препятствало настъпването и признаването на предвидения от закона суспензивен ефект на защитата именно при изпълнително основание, при което законодателят бил преценил, че длъжникът трябва да бъде защитен от продължаване на принудителното изпълнение след възражението. Съдът сам бил приел, че надлежно връчване не е извършено. Следователно към 12.08.2026 г. едномесечният срок по чл.

414, ал. 2 ГПК не бил изтекъл. При липса на изтекъл срок нямало правно основание възражението да бъде върнато. Ако законът допуска връщане при просрочие, от това не следвало, че допуска връщане при липса на започнал да тече срок.

Предвид изложеното и на основание чл. 274 и сл., чл. 278, ал. 2, чл. 279, чл. 414, ал. 1 и 2 и чл. 420, ал. 1 ГПК се иска от въззивния съд да изцяло Разпореждане № 3456/20.08.2026 г. по ч. гр. д. № 659/2026 г. на Районен съд — Б., с което е върнато възражение вх. № 5565/12.08.2026 г. и да приеме ,че възражение вх. № 5565/12.08.2026 г. по чл. 414 ГПК не е преждевременно и не подлежи на връщане, тъй като е подадено срещу вече издадена заповед и преди изтичането на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК.

При така установената фактическа обстановка Окръжен съд-В. намира ,че частната жалба е подадена в законовия срок , поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество, е основателна поради следното :

По реда на чл. 417 ГПК Районен съд-Б. е издал заповед за изпълнение въз основа на документ с/у длъжника М. Д. Д..

Длъжникът е подал възражение вх. № 5565/12.08.2026 г. по чл. 414 ГПК .С оглед преценката на съда подадено ли е възражението в законния срок, считано от връчване на Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК/извършено от съответния ДСИ или ЧСИ/, съдът е изискал от длъжника да представи доказателства, кога му е връчена Заповед № 515/27.04.2026 г., издадена по ч. гр.д. № 659/2026 г./т.5а от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК/ Същата информация е изискана и от ЧСИ М. И. Б., рег. № 838 на КЧСИ .

5

От представените документи се установява, че покана за доброволно изпълнение изх. № 31407/11.05.2026 г., към която са били приложени препис от Заповед № 515/27.04.2026 г. и препис от документа по чл. 417 ГПК, е предадена на 13.05.2026 г. не на длъжника, а на адв. А.П.З., посочена в разписката като „особен представител“.

Съдът е приел ,че разпоредбата на чл. 47, ал.7 ГПК изрично предвижда, че при връчването на заповед за изпълнение съответно приложение намират само разпоредбите на чл. 47, ал.1 - 5 ГПК. Следователно законодателят бил изключил приложението на чл. 47, ал. ГПК - разпоредбата, уреждаща назначаването на особен представител. От систематичното тълкуване на чл.