Решение № 260632 от 30.12.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№……………. гр.София, 30.12.2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-13 състав в публичното заседание на втори декември две хиляди и двадесета година в състав:

СЪДИЯ: Владимир Вълков при секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията гр. д.

№ 1743 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предмет на разглеждане е иск по чл. 117 от Кодекса за международно частно право (КМЧП).

Ищецът „К.Е.Р.“ ООД – Израел иска да бъде признато и допуснато изпълнението на съдебно решение от 28.11.2013 г., постановено от Районен съд Тел Авив срещу ответника „Б.Е.Е.“

ООД. Застъпва теза, че решаващият съд е бил компетентен да се произнесе с оглед изрично предоставена му компетентност. Сочи се ответникът да е уведомен за делото чрез упълномощения от него представител, упълномощен да го представлява пред управление „Въздушно движение, чартърни полети“ в Израел. Оспорва да е налице висящ спор със същия предмет, съответно спорът да е с влязло в сила решение от български съд. Твърди и решението да е влязло в сила.

Иска се да бъде признато и да бъде допуснато изпълнението на решение от 28.11.2013 г., постановено от Районен съд Тел Авив по дело № 51398-05-13, с което ответникът Б.Е.Е.е осъден да заплати на ищеца К.Е.Р. следните суми: 780885 шекела, както и всички дължими лихви в размер на 4 % годишно за периода от подаване на иска до момента на фактическото извършване на плащането, 3000 шекела – съдебни разходи за ищеца както и 37548 шекела – присъдени разходи за адвокат на ищеца.

В срока за отговор от името на ответника се оспорва компетентността на Районния съд в Тел Авив с довод, че по силата на чл. 15 КМЧП, предвид, че седалището му е на територията на Република България, изключително компетентни са българските съдилища. Застъпва и теза, че макар и кореспонденцията да е осъществена чрез законен адрес за получаване на съдебни документи, получилият ги изрично е уведомил съда за липсващ контакт от 2011 г. и е поискана възможност за удължаване на срока за представяне на защитна теза, обуславяща невъзможност за уведомяване на ответника. Сочи се, че съдът не се е уверил, че правото му на защита е осигурено ефективно. Застъпва и теза, че решението е неясно с оглед уточнението, неналично в някои от представените преводи на процесното решение – придружено с разлика по приравняване, не идентифицира еднозначно признатото право и създава предпоставки за неоправдана принуда. Счита този порок за неотстраним както в настоящото производство, така и във фазата на принудителното изпълнение. Твърди и решението да не отразява датата, с която свързва началото на присъдена лихва.

Застъпва теза, че тези пороци на решението го определят като противоречащо на правовия ред на

Република България. Ответникът се позовава и на изтекла давност след постановяване на решението – чл. 121 ал. 2 КМЧП, като меродавен в тази насока е израелският закон.

Претендират се разноски.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – адв. К., сочи, че решаващият съд е издал съдебният акт ведно с други документи, пряко свързани с него. По същество поддържа иска. Счита, съдържанието на решението за установено при извършения превод като дадената от вещото лице интерпретация е точната. Претендират се разноски като е представен списък. Навежда доводи в писмени бележки.

Процесуалният представител на ответника – адв. Я. оспорва иска. Поддържа теза, че решението не позволява яснота за действителната воля на съда предвид разликата в преводите и отсъствие на начална дата на присъдената лихва. Смята, че непосоченото материалноправно основание в диспозитива на решението изключва възможността да бъде свързано с твърдяния договор, което в противоречие с българския правов ред поражда неяснота за ответника какво всъщност задължение изпълнява, препятстващо и идентифицирането на основанието на събраните в Израел суми, което твърди да създава предпоставка за двойно изпълнение. Навежда доводи в писмени бележки.

Като обсъди наведените в процеса доводи с оглед събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235 ГПК, съдът намира следното:

На 24.03.2009 г. представители на страните писмено са изразили съгласие, че ищецът е оторизиран от ответника да договори наемане на въздухоплавателно средство тип AB-320. Като при подписване на окончателното споразумение във връзка с наемане на въздухоплавателното средство между Б.Е.Е.и Air Vallee, ответникът ще заплаща комисионна на ищеца. Договорено е възнаграждение в размер на 180 щатски долара за всеки летателен час, използван от ищеца за Air Vallee. Отразено е, че споразумението се подчинява на общите разпоредби и статути на израелското законодателство и всякакви спорове, свързани с договора ще бъдат уреждани единствено по израелското законодателство и попадат под изключителната компетентност на Израелския съд в Тел Авив.

В решение от 18.09.2013 г. по дело № 51398-05-13 съдът посочва на 27.05.2013 г. да е сезиран с претенция от ищеца срещу ответника, основана на споразумение от 24.03.2009 г., според което ищецът трябва да посредничи за сключване на договор между ответника и италианска авиокомпания с цел наемане на самолет, собственост на ответника при заплащане на комисионна в размер на 180 евро за всеки летателен част на самолета, осъществен от италианската компания. Решаващият съд е приел, че наредба 477 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 1984 г. предвижда възможност съдебни документи да бъдат предавани чрез упълномощен получател, а когато е упълномощен адвокат – да се предадат на него или на негов стажант или да се остави в кантората му, ако съдът не е разпоредил друго. Съдът се позовава и на чл.

8(б) (1) от Закона за управление на въздушните услуги – 1963 г., който предвижда посочен представител в Израел с пълномощия да представлява страната във всички дейности по този закон или закона за въздушното движение като предпоставка за издаване на разрешително на компанията. Въз основа на тези две норми чуждестранният съд приема, че кантората на адв.

Е..е законен адрес за получаване на съдебни документи. Констатирано е, че адвокат от кантората е потвърдил, че е законен адрес за получаване на съдебни документи на авиокомпанията като е отрекъл да притежава пълномощие за представителство. Съдът е констатирал уведомление, че кантората е предала основните обвинения от исковата молба на ответника и е обявил, че смята адвокат Е..за упълномощен да получава съдебни документи от името на ответника.

Видно от представеното решение от 28.11.2013 г., при установеното му съдържание от вещото лице Ж.Ш., Районен съд – Тел Авив по дело № 51398-05-13 след разглеждане на горепосоченото дело е осъдил ответникът („Б.Е.Е.“ ООД ИН: *********) да заплати на ищеца („К.Е.представителство“ ООД) сумата от 780885 шекела, заедно с разлика в индекс валутен курс и годишна лихва върху сумата от 4 % за периода от внасянето на иска до момента на фактическото плащане, разноски по делото в размер на 3000 шекела и такса адвокат: 37,548 шекела.

С решение от 27.10.2016 г. по същото дело е указано, че съдебното решение от 28.11.2013 г. е окончателно, вече не може да бъде обжалвано и може да бъде приложено в Израел, според молбата на ищеца.

При така установените обстоятелства от правна страна съдът намира следното:

Българският правов ред допуска изпълнение на територията на страната и на съдебни решения, постановени от чуждестранни съдилища. Изрично е очертан обхвата на дължима проверка от българския съд, до която и е ограничен предметът на настоящото производство.

Извън тези рамки остава изследването на спора по същество и преоценката на даденото правно решение. Съдът по екзекватурата е ангажиран да зачете констатациите и изводите на сезирания съд.

Нормата на чл. 117 т. 1

КМЧП утвърждава като предпоставка за зачитане на чуждестранно съдебно решение притежавана от съда компетентност да разреши повдигнатия пред него спор. Нормата на чл. 4 КМЧП свързва компетентността на българските съдилища с две алтернативни обстоятелства, относими към връзката на ответника и на ищеца с територията на Република България. Нормата на чл. 23 КМЧП овластява страните по спор за имуществено право да определят съда, в чиято компетентност възлагат разрешаването му освен, когато е от изключителна компетентност на българските съдилища. Правилото на чл. 22 КМЧП свързва изключителната компетентност на българските съдилища с изрично предписание в закона. Следователно, указаната териториална привръзка в чл. 4 и чл. 15 КМЧП, касаеща международната подсъдност при договорни отношения, може да бъде дерогирана по волята на страните.

Процесното решение сочи да е постановено в рамките на дело № 51398-05-13. Решението еднозначно сочи, че се основава на обсъждане на обстоятелствата по делото. Разглежданият спор е очертан по съдържание в процедурно решение от 18.09.2013 г. Посочените обстоятелства позволяват еднозначен извод за връзка на разрешения спор със споразумение от 24.03.2009 г., обуславящо имуществено право. Затова и без значение остава, че тези обстоятелства не са възпроизведени и в самото съдебно решение. Българският закон не предписва изключителна компетентност на спор за така очертаното имуществено право на българските съдилища. Същевременно данните еднозначно сочат, че решението изхожда от избрания от страните съд. При тези обстоятелства съдът приема, че Районен съд – Тел Авив по силата на чл. 23 ал. 1 КМЧП е компетентен да разгледа спора.

Съгласно чл. 117 т. 2

КМЧП следваща предпоставка за зачитане на чуждестранното решение е доказано в настоящото производство, че правото им на защита е било надлежно осигурено. С оглед нормата на чл. 120 ал. 2 КМЧП настоящият състав приема, че пречка за допускане на изпълнение на това основание се явява допуснато в процеса нарушение, което противоречи на утвърден от българския закон механизъм за осигуряване правото на защита и непредвидена възможност страната да се позове на това нарушение пред чуждестранния съд.

Нормата на чл. 39 ГПК предвижда възможност за връчване на съдебни книжа и на представител на адресата, аналогично на правилото на наредба 477. Следователно, процедурата по връчване съдебните книжа на упълномощено лице не противоречи на основни принципи на българското право, регламентиращо правото на защита пред съд. Решаващият съд е приел за налична пасивна представителна власт у лице, посочено за представител на ответника. Израелският процесуален закон предписва възможност за обжалване на решение, постановено при липса на писмено обяснение от страна на ответника, при каквито условия се установява да е постановено процесното решение. Решението подлежи на отмяна – чл. 201 от Гражданско.процесуален кодекс на Израел 5744 – 1984 г. в неоспореното съдържание на нормата. При тези обстоятелства съдът приема, че законът на решаващия съд предвижда процедура на проверка на достигнатия от решаващия съд извод за редовно връчена искова молба и призовка за съдебно заседание. След като ответникът е разполагал с процесуална възможност да предизвика проверка на достигнатия извод за редовността на връчването пред международно компетентния чуждестранен съд, недопустимо е тази преценка да бъде контролирана в настоящото производство (чл. 120 ал. 2 КМЧП).

По делото не се твърди разгледаният спор да е разрешен с влязло в сила решение на български съд, нито да е налице висящ спор пред български съд, предхождащ чуждото дело при все, че с доклада страните са уведомени за изследването и на тези обстоятелства. Ето защо съдът приема за налични и предпоставките на чл. 117 т. 3 и т. 4 КМЧП.

Представеният препис от съдебното решение и изричното удостоверяване, че е окончателно, вече не може да бъде обжалвано удовлетворяват и очертаната в чл. 117 т. 5 КМЧП предпоставка. Предвид нормата на чл. 121 ал. 1 КМЧП българският съд не е компетентен да осъществява проверка на формираните от чуждестранния съд фактически и правни съображения, довели чуждестранния съд до извод, че признатото право е възникнало и съществува в указаното с решението съдържание (чл. 121 ал. 1 КМЧП). Преценката в настоящото производство е ограничена до съпоставяне на очертаното в чуждестранното решение право с утвърдени от българския закон ценности и принципи. Едва такова противоречие обосновава пречка за признаване и допускане до изпълнение на чуждестранното решение. В случая израелският съд е присъдил в полза на ищеца парични суми. Българският закон не изключва, а напротив – изрично регламентира правила, обезпечаващи събиране на парични вземания. Ето защо признаването и допускането на изпълнение на решение, присъждащо парични суми не противоречи на българския обществен ред.