Решение № 5055 от 04.10.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5055 гр. София, 04.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И.ова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Теодора И.ова Въззивно гражданско дело № 20221100507382 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от съделителя-ответник по иска Ю. Д. Т., чрез назначения му особен представител адв. М. К., срещу решение № 20217218 от 30.11.2021 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20031059 от 19.04.2022 г., и двете постановени по гр.д. № 51312/2019 г. на СРС, ГО, 64 състав, с което е допусната делба на поземлен имот с идентификатор *** по одобрените КККР на с. Бистрица, общ. Столична, с адрес с. Бистрица, район **** с площ от 1055 кв.м., а по нотариален акт с площ от 1010 кв. м., който имот съставлява парцел V-262, кв. 2 по регулационния план на вилна зона „Малинова долина“, местност „Герена“, София, заедно с построените в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***, със застроена плащ 82 кв.м., и гараж с идентификатор ***, със застроена площ от 24 кв.м., между съделителите и при квоти: И. Д. Т. – ½ ид.ч., Ю. Д. Т. – ½ ид.ч.

С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение – невключване в делбената маса на останалото имущество на наследодателите и несъбиране на доказателства относно обстоятелството дали същите са оставили задължения след смъртта си. Иска се отмяна на решението и връщане на делото на районния съд за отстраняване на така допуснатите нарушения.

С отговора на въззивната жалба, подаден от съделителя-ищец И. Д. Т., чрез адв. Й.

1

М., се излага становище за недопустимост на въззивната жалба, поради несъответствието й с изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК – твърди се, че в същата не е посочено в какво се състои порочността на решението, искането на въззивника, както и че няма приложени пълномощно и доказателства за платена държавна такса. Поддържа се и неоснователност на въззивната жалба. Иска се потвърждаване на обжалваното решение.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, прие следното:

По доводите на адв. Й. М., процесуален представител на въззиваемия И. Д. Т., за недопустимост на въззивното производство, поради образуването му по нередовна жалба, изложени в отговора на въззивната жалба и в проведеното на 08.06.2023 г. открито съдебно заседание:

Въззивната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е редовна по смисъла на чл. 262, ал. 1 ГПК – отговаря както на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК, така и на изискванията на чл. 261 ГПК.

Жалбата съдържа името и адреса на страната, която я подава, означение на обжалваното решение, в какво се състои искането, подпис на жалбоподателя.

Неоснователен е доводът, че липсата във въззивната жалба на указания в какво се състои порочността на решението опорочава същата и задължава съда да предприеме действия по чл. 262, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 262, ал. 1 ГПК бланкетна въззивна жалба, в която не е посочено в какво се състои порочността на обжалваното решение, не се оставя без движение и не подлежи на връщане при неотстраняване на тази нейна нередовност (такова правомощие съдът има само ако несъответствието е с изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК, без т. 3, т. 5 и т. 6). Това е така, защото при бланкетна жалба въззивният съд е длъжен служебно да провери валидността на обжалвания акт, допустимостта му в обжалваната част и допуснати ли са нарушения на императивни материалноправни норми (чл. 269 ГПК).

Към въззивната жалба няма приложено пълномощно за адв. М. К., тъй като последният не е представител по пълномощие, а е назначен за особен представител на съделителя-ответник Ю. Д. Т. с разпореждане № 20262970/27.11.2020 г. на СРС, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК.

Към въззивната жалба няма приложен документ за внесена държавна такса, тъй като в случая страната, от чието име същата е подадена, се представлява в процеса от особен представител, а съгласно разясненията, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител 2 на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи държавна такса за въззивно обжалване, тъй като същата се дължи от страната и задължението за внасянето й не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството страна в процеса. Дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото.

Поради редовност на въззивната жалби и допустимост на въззивното производство, въззивната жалба подлежи на разглеждане.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:

Налице са предпоставките за уважаване на предявения от И. Д. Т. против Ю. Д.

Т. иск с правно основание чл. 34 ЗС, вр. чл. 69 ЗН, за допускане съдебна делба на описаните по-горе поземлен имот и сгради между съделителите, при равни дялове.

Установено е от събраните по делото доказателства, че всеки от съделителите е придобил по ½ ид.ч. от имота и сградите на основание наследяване на родителите Д.И. Т., починал на 07.12.1999 г., и М.П. Д.а, починала на 10.10.2011 г. Наследодателите са били придобили поземления имот на основание договор за покупко-продажба, сключен по Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти (отм.), от Д. Т., на 11.07.1968 г., през време на брака им, в режим на СИО (чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г., обн. ДВ бр. 23/22.03.1968 г., отм.), а сградите – на основание чл. 92 ЗС, по приращение, чрез построяването им върху поземления имот. По-конкретно:

Собствеността на наследодателите върху поземления имот е установена с нотариален акт № 100/ 11.07.1968 г. за собственост на придобит имот по Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти по описа на СНС, като страните не спорят, че продажбата е станала през време на сключения между родителите им граждански брак и е бил със статут на СИО.

От представените 3 бр. скици - на поземлен имот и на две сгради № № 15394007/11.08.2016 г., 15-394003/11.08.2016 г. и 15-394006/11.08.2016 г., се установява, че върху поземления имот са построени жилищна сграда с идентификатор ***, със застроена плащ 82 кв.м., на два етажа, и гараж с идентификатор ***, със застроена площ от 24 кв.м. Съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. В случая тази презумпция не е оборена, поради което следва да се приеме, че наследодателите са били собственици и на построеното в имота, по приращение.

Съпружеската имуществена общност върху имота и сградите е била прекратена, на 3 основание чл. 26, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), на 07.12.1999 г., със смъртта на Д. Т., оставил за наследници по закон съпругата си М.П. Д.а и синовете си И. Д. Т. и Ю. Д. Т. (удостоверение за наследници № РСЦ-01-1580/28.03.2016 г.). Преживялата съпруга е получила ½ ид.ч. на основание прекратената СИО (чл. 27 СК от 1985 г., отм.) и 1/6 ид.ч. по наследство от съпруга си (чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН), общо 4/6 ид.ч. от имота и сградите, а всеки от съделителите – по 1/6 ид.ч. по наследство от баща си (чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН). След смъртта на М. Д.а, настъпила на 10.10.2011 г., нейните 4/6 ид.ч. са били наследени от синовете й (удостоверение за наследници № РСЦ16-УГ01-1131/7.03.2016 г.), като всеки от тях е получил по 2/6 ид.ч. по наследство от майка си (чл. 5, ал. 1 ЗН). Така всеки от съделителите е придобил по ½ ид.ч. от правото на собственост (1/6 ид.ч. по наследство от баща си и 2/6 ид.ч. по наследство от майка си).

По изложените съображения делбата на процесните имоти следва да бъде допуснати при дялове ½ ид.ч. за И. Д. Т. и ½ ид.ч. за Ю. Д. Т..

Неоснователен е доводът на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като в делбата не са включени всички недвижими имоти, останали в наследство от родителите им, и не е изяснено какви движими и недвижими вещи е включвало наследството, както и какви задължения са оставили наследодателите. Вещите, предмет на иска за делба, се определят от ищеца, като всеки от останалите съделители може до края на първото заседание по делото да поиска с писмена молба да бъдат включени в делбата и други имоти (чл. 341, ал. 2 ГПК). Съдът няма право служебно и без направено от някой от съделителите искане (с исковата молба или с писмена молба по чл. 341, ал. 2 ГПК) да разглежда иск за делба на имот или движима вещ, невключени в предмета на делбеното производство, тъй като това би било нарушение на диспозитивното начало, установено в чл.

6 ГПК. Няма пречка да се допусне и извърши съдебна делба на неподеленото имущество в друг исков процес (чл. 75, ал. 1 ЗН). В случая не е било необходимо и да се събират доказателства относно обстоятелството какви задължения са имали наследодателите, тъй като този факт е ирелевантен при преценка основателността на иска за делба и квотите на съделителите, когато липсва предявен иск о чл. 30 ЗН.

Поради съвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено.

Страните не претендират разноски за настоящата инстанция.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20217218 от 30.11.2021 г., поправено по реда на чл.

247 ГПК с решение № 20031059 от 19.04.2022 г., и двете постановени по гр.д. № 51312/2019 г. на СРС, ГО, 64 състав.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, в едномесечен 4 срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5