Определение № 464 от 14.02.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 464 гр. Бургас, 14.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Даниела Д. Михова

ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500211 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред настоящата инстанция е по реда на чл.418, ал.4, ГПК.

Образувано е по повод частна жалба на „Ти Би Ай Банк“ - ЕАД – гр.София, против Разпореждане №14020/19.12.24г. на Районен съд Бургас, постановено по гр.д.

№8617/24г. с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател по чл.417 ГПК, срещу З. И. И., за заплащане на сумите: 394.03 лв., представляваща част от главница по договор за потребителски кредит №**********/13.09.2022г., 14.24 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва за периода 15.07.2024г. – 15.09.24г. и 42.12 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 15.07.2024г. – 04.12.24г.

Жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови друго, с което да постанови издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираната сума.

Бургаският окръжен съд, за да се произнесе по постъпилата жалба, взе пред вид следното:

Пред Районен съд Бургас на 16.12.24г., е подадено заявление по чл.417 ГПК от „Ти Би Ай Банк“ -ЕАД – гр.София, срещу З. И. И., за следните суми по договор за потребителски кредит №**********/13.09.2022г.: 394.03 лв., представляваща част от главн, 14.24 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва за периода 15.07.2024г. – 15.09.24г. и 42.12 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 15.07.2024г. – 04.12.24г. Представено е извлечение от счетоводните книги. Изложени са твърдения за сключен между страните договор за потребителски кредит, но в заявлението не са посочени условията и параметрите на договора, нито предоставената на длъжника сума, съобразно изискванията на чл.410, ал.1, т.2, вр. чл.127, ал.1 ГПК. Представен е договора за потребителски кредит, за сумата 2634.01 лева – за закупуване на стоки;

390.70 и 13.31 лева - застрахователни премии; при ГПР 23.7 %, договорна лихва, в размер на 21.57 % годишно и срок на погасяване да 15.09.24г. на общо сумата 3266.16 лева.

С тук обжалваното разпореждане заявлението е отхвърлено. Според съда 1 съотношението между дължимата застрахователна премия и покрития застрахователен риск дава основание да се приеме, че застрахователната полица е сключена в нарушение на добрите нрави - на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните престации; застраховката е сключена и в полза на кредитора, като представляващ застрахователя, срещу получаване на комисионна, което допълнително обосновава извод, че тя е условие, наложено от банката, а не избрана свободно от потребителя. Според съда дължимата застрахователна премия е във връзка с договора за кредит (обезпечава вземането на кредитора и е сключена в негова полза) и се явява част от общите разходи по кредита по смисъла на т.1, § 1 от ДР на ЗПК, което во-ди отново до нарушаване на чл.19, ал.4 от ЗПК – допълнително основание за нищожността на полицата извън посоченото по-горе. Според съда застрахователната премия надхвърля претендираната сума от 394.03 лв., поради което и с оглед извършените плащания следва да се направи извод, че длъжникът И. е заплатила изцяло дължимата по договора за кредит главница.

Жалбоподателят оспорва извода на съда, че съпоставянето на дължимата застрахователна премия и покрития застрахователен риск води до накърняване добрите нрави и конкретно на принципите на добросъвестността. Твърди, че размерът на застрахователната премия и начинът на формирането му е посочен в издадения на кредитополучателя застрахователен сертификат, като размерът се определя от продължителността на договора за кредит. Жалбоподателят оспорва изводите на съда, че сумите на застрахователната премия представляват разход по кредита застраховката не била задължително условие за получаване на кредита, поради което не подлежи на включване в ГПР.

Според жалбоподателя, потребителят по свое желание е можел да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент, без това да е задължително условие за сключване на самия договор. Излага съображения, че застрахователните премии са цената на допълнителни услуги, а в чл.7.2.3 от договора за кредит длъжникът изрично възлага на кредитора да преведе частта от средствата от кредита, касаещо застрахователната премия на съответния застраховател. В чл.19 от договора изрично било уговорено, че няма задължителни застраховки, но клиентът можел по свое желание да сключи такива. В договора за кредит липсвала и уговорка за промяна на финансовите условия при отказ на потребителя от сключен застрахователен договор, което било друго косвено доказателство, че застраховките не били условие за получаване на кредита.

Бургаският окръжен съд, пред вид така установените факти и като съобрази Закона намира, че обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно.

Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно нормата на §1, т.1. ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“. Цитираните разпоредби водят до извод, че в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. – да са отразени в крайния му размер и сумите, напр. неустойки и/или такси за услуги, застрахователни премии и други, които са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати.

В представения договор за потребителски кредит е посочен годишен 2 процент на разходите като абсолютна процентна стойност. Не се спори и видно от представените доказателства, застрахователната премия е включена към главницата, а договорната лихва се дължи върху предоставената от кредитополучателя главница, включваща както сумите за лично ползване, така и тези за заплащане на задълженията по застрахователната премия. Следователно размерът на премията съставлява разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да заплати. Не се твърди и не се установява при изчисляване на ГПР да е включена уговорената застрахователна премия, нещо повече – в жалбата се излагат съображения, че същата не следва да се включва, поради доброволния характер на договора за застраховка.

Ирелевантно е твърдението за даване на съгласие от страна на клиента за сключване на застраховката – това не променя неравноправния характер на уговорката по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП „Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално“. В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че не се приемат за индивидуално уговорени „клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия“. В случая макар и да е вписано в договора, че застраховката не е задължителна предпоставка за предоставянето на заема, няма данни длъжникът да е можел да влияе на съдържанието на тези клаузи, тъй като те са неразривно свързани с договора за потребителски кредит. Тези обстоятелства, както и фактът, че липсва ясно и точно посочване в договора за потребителски кредит на компонентите, довели до формиране на договорния ГПР, пораждат съмнения дали потребителят е могъл да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Така според въззивната инстанция, е нарушена нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, досежно размера на ГПР и тази на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според правилото на чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В настоящия случай, заявителят потвърждава, че длъжникът е заплатил 21 от общо дължимите 24 вноски и е преустановил плащанията. Съобразно посоченото в т.3 от Решение от 30.06.2022г. по дело С-170/21 на СЕС, „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора, този съд следва да остави без приложение практиката на висшестоящ съд, която е в обратен смисъл“. В настоящия случай заплатените от длъжника суми за застрахователната премия, част от погасените 21 вноски, следва да се прихванат от остатъка на дължимите суми на чиста главница, поради което като краен резултат длъжникът не дължи на кредитора остатъка от главницата.

В допълнение следва да се каже: Константната практика на СЕС бележи тенденция за все по-засилена защита правата на потребителите във всяко производство, в което се предявяват вземания по договори, сключени с потребител заповедно, исково, дори изпълнително). Целите, които се преследват водят до санкциониране на доставчици на стоки и услуги, които си служат с нелоялни търговски практики за заобикаляне на закона и добрите нрави, чрез създаване на неравноправни клаузи в договорите във вреда на потребителите, които клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Практиката на съдилищата в Република България трайно се ориентира към възприемане на тълкуванията на СЕС, дадени във връзка с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските 3 договори, Директива 93/13, Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, свързани с потребителската защита – напр. Решение №50013/05.08.24г. по т.д.№1646/22г. на ВКС, във връзка с решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, както и Решение №491/23.07.24г. по гр.д.

№1767/2023г.

Ето защо настоящият състав на Бургаски окръжен съд изоставя досегашната си практика, касаеща преценката в рамките на заповедното производство за цялостна нищожност на договори за кредит, в които се съдържат неравноправни, респ. – нищожни клаузи.

По изложените съображения, разпореждането на БРС е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С оглед на гореизложеното и на осн.чл.417, вр. чл. чл.278, ГПК съдът ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №14020/19.12.24г. на Районен съд Бургас, постановено по гр.д.№8617/24г.

Настоящото определение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________