Решение № 143 от 04.05.2026, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. Смолян, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Сийка Златанова при участието на секретаря Сирма Купенова като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело № 20255440101470 по описа за 2025 година

Ищецът М. З. Х. от с. И., общ. Смолян е предявил срещу „**“ АД, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М. и „**“ ЕООД, представлявано от П.Б.Д. искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумите:

- 439 лв., с които ответникът „**“ АД се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, представляващи заплатена възнаградителна лихва по нищожен договор за заем № 5322053/30.12.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2025 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане и

- 541 лева, с които ответникът „**“ ЕООД се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, представляващи платено без основание възнаграждение по нищожен договор за предоставяне на гаранция № 5322053/30.12.2024 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 15.10.2025 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане и Претендира за деловодните разноски.

Адв. О. – пълномощник на ищеца претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

1

Фактическите твърдения, на които ищецът основава исковете, се свеждат до следното:

Страна е по Договор за заем № 5322053/30.12.2024 г., по който му е отпуснат кредит в размер на 2 000 лв., подлежащ на връщане на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 271,03 лв., с фиксиран лихвен процент от 50 % и ГПР 62,64 %. Договорът за заем е обезпечен с договор за предоставяне на гаранция № 5322053/30.12.2024 г., по който възнаграждението било в размер на 1 934,73 лв., платимо разсрочено ведно с месечните вноски по кредита - по 214,97 лв. месечно.

Ищецът твърди, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК и по него подлежи на връщане само чистата сума на отпуснатия кредит. Сумата за предоставяне на гаранция не е включена в ГПР на кредита, въпреки, че представлява разход по кредита. Посоченият в договорите ГПР не съответства на действителния ГПР.

Договорът за гаранция също е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави, тъй като възнаграждението за гаранта представлява разход, свързан с усвояването и управлението на кредита и е договорен в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК и в нарушение на чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК, което го прави неравноправен по смисъла на чл. 143 ЗПК.

Платените суми над чистата сума на кредита по нищожните договори за кредит подлежи на връщане, както и платеното възнаграждение по нищожния договор за предоставяне на гаранция.

Твърди, че е платил по договора за кредит 2 439 лв., като сумата от 439 лв. е платена без основание поради нищожността на кредита и подлежи на връщане от първия ответник.

По договора за предоставяне на гаранция е заплатил сумата от 541 лв., която също подлежи на връщане като платена без основание по нищожен договор.

Ответникът „**“ АД срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и моли да бъдат отхвърлени по подробните съображения, изложени в отговора, които се свеждат до 2 следното: договорите за кредит са сключени на ясен и разбираем език, при спазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20; чл. 12, ал.

1, т. 7-9 ЗПК и съдържат всички изискуеми от закона реквизити. По ясен и разбираем за кредитополучателя начин е формиран ГПР по кредитите.

Твърденията за недействителност на договорите за предоставяне на гаранция са неоснователни. Заемателят е изпълнил задълженията си, като е заплатил кредита ведно с договорната лихва на валидно правно основание.

Изпълнението на договорните задължения на заемателя за обезпечаване на вземането по договора за кредит е станало причина за сключването на договорите за предоставяне на гаранция с „**“ ЕООД срещу възнаграждение за предоставената услуга. Оспорва твърдението договорите да са в противоречие с добрите нрави. Признава факта, че посочените в исковата молба суми са платени на валидно правно основание за погасяване на задължения по действителен договор за заем.

Моли исковете да бъдат отхвърлени, претендира за юрисконсултско възнаграждение. При евентуално уважаване на исковете моли на адв. О. да бъде присъдено минимално адвокатско възнаграждение.

Ответникът „**“ ЕООД в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва исковете като неоснователни и моли да бъдат отхвърлени.

Възраженията се свеждат до следното: Твърди, че ищецът има интерес от точно изпълнение на договора за кредит. Изпълнението на договорното задължение за обезпечаване на вземанията по договорите за кредит е породило сключването на договорите за предоставяне на гаранция, а дружеството е сключило вторите договори поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Договорите са сключени при спазване на принципа на свободното договаряне и тези за предоставяне на гаранция обезпечават договорите за кредит. Заемодателят е предоставил три възможности на ищеца да избере начин на обезпечаване на договорите за кредит и той е направил своя избор. Поръчителят е сключил договорите за поръчителство поради възлагането от страна на ищецът и то при условие, че ще получи договореното възнаграждение. Отговорността на гаранта е акцесорна и се обуславя от съществуването на задължението и обема на отговорността на длъжника. Договорите за предоставяне на гаранция са самостоятелни, не са част от договорите за кредит и са сключени между различни страни от страните по кредитното правоотношение. Оспорва като 3 неоснователни твърденията за сключване на договорите за гаранция при противоречие със закона и заобикалянето му. Страните са договорили фиксиран ГЛП, който е посочен изрично и е включен в погасителните вноски.

Признава факта, че сумата от 798,71 лв. е получена от него по договора за гаранция, но твърди, че е получена на валидно правно основание като възнаграждение срещу предоставената услуга. Претендира за присъждане на деловодните разноски. При евентуално уважаване на исковете моли на адв. О. да бъде присъдено минимално адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание ищецът не се явява. Процесуалният представител адв. О. в писмена молба моли предявените искове да бъдат уважени.

Ответникът „**“ АД не се представлява. В писмена молба моли исковете срещу него да бъде отхвърлен като неоснователни и недоказани.

Ответникът „**“ ЕООД не се представлява. В писмена молба моли исковете срещу него да бъде отхвърлен като неоснователни и недоказани.

След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, Съдът прие за установено от фактическа страна следното:

На 30.12.2024 г. между „**“ АД като заемодател и М. З. Х. като заемател е сключен договор за паричен заем № 5322053, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 2 000 лева, който последният се задължил да плати на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 271,03 лв., при фиксиран лихвен процент от 50 % и ГПР 62,64 %. Падежът на първата погасителна вноска е 01.02.2025 г., а на последната е 29.09.2025 г..

Съгласно чл. 4 от договора за кредит заемателят се задължил в 3-дневен срок от сключването на договора да обезпечи кредита чрез две физически лица – поръчители, отговарящи на определените условия; чрез банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или чрез одобрено от заемодателя дружество – гарант, предоставящо гаранционни сделки.

На 30.12.2024 г. е сключен договор за предоставяне на гаранция № 5397015 между „**“ ЕООД и М. З. Х., с който „**“ ЕООД се задължило да отговаря за задълженията на заемателя по договора за кредит и да заплаща на кредитора „**“ АД дължимите вноски при неизпълнение на задълженията от страна на заемателя, срещу възнаграждение в размер на 1 934,73 лв. /чл. 3/, 4 платимо от заемателя разсрочено на вноски в размер на 214,97 лв. всяка, ведно с вноските по договора за заем на заемодателя, видно от погасителния план към договора за кредит. В чл. 2 от договора за гаранция изрично е предвидено, че същият влиза в сила при неизпълнение на задължението от потребителя да предостави обезпечение на кредита чрез двама поръчители или чрез банкова гаранция.

В отговора на исковата молба ответникът „**“ АД изрично е посочил, че ищецът е погасил предсрочно задълженията по договора, поради което лихвеното задължение било редуцирано до 181,29 лв. и същото е било заплатено.

Въпреки, че съдът двукратно задължи ответниците да представят справки за извършените плащания отстрана на ищеца, същите не изпълниха това задължение. С оглед направеното признание на фактите за плащането на претендираните суми от страна на ищеца и на основание чл. 161 ГПК съдът приема, че ищецът е платил над главницата по договора за кредит сума в размер на 439 лв. и по договора за гаранция е платил сума в размер на 541 лв.

Съдът извърши служебно справка в Търговския регистър по партидите на заемодателя и дружеството - гарант, от която се установи, че „**“ АД и „**“ ЕООД са свързани дружества, тъй като едноличен собственик на капитала на „**“ ЕООД е „**“ АД.

При така установената фактическа обстановка, Съдът направи следните правни изводи:

Предявените искове от ищеца са процесуално допустими, предявени между надлежно легитимирани страни – страните по кредитното правоотношение и по договора за поръчителство.

Относно иска, предявен срещу ответника „**“ АД:

Безспорно се установи, че между ищеца и първия ответник „**“ АД ЕАД е бил сключен договор за кредит, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът е кредитор. Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими изискванията на ЗПК. Отделно от това договорът за потребителски кредит представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП.

5

Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл.

11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.

Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Според разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал. 2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че г одишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на 6 предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение № 1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.