Решение № 3209 от 11.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3209 гр. София, 11.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава Ст. Чернева при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20221100500163 по описа за 2022 година

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на ищцата С. К. К., чрез упълномощения представител - адв. Г. К. Д. от САК, срещу съдебно решение № 20203441 от 26.10.2021г., постановено по гр. дело № 24050/2020г. по описа на СРС, 86 с-в.

Решението на първата инстанция се обжалва изцяло.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на постановеното решение, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като не са направени доказателствени искания.

В открито съдебно заседание въззивницата, чрез пълномощника си поддържа въззивната жалба, пледира за отмяна на обжалваното решение и уважаване на молбата.

Претендира разноски пред двете инстанции. В предоставения по чл. 149, ал. 3 от ГПК срок представя писмена защита, в която развива доводи за основателност на въззивната жалба и молбата.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемия ответник В. А. И., чрез надлежно упълномощения адв. Х. Н. Х. от САК, е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Не сочи доказателства.

В открито съдебно заседание въззиваемата страна, чрез пълномощника си поддържа отговора на въззивната жалба и пледира за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.

1

Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на въззивника, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

С решение № 20203441 от 26.10.2021г., постановено по гр. дело № 24050/2020г. на СРС, 86 състав, е отхвърлил иска на С. К. К. против В. А. И., за издаване на паспорт на малолетното дете Д.В. И.а и за напускане на детето на територията на Р. България, с правно основание чл. 127а, ал. 2 от СК, вр. с чл. 45 и чл. 76, т. 9 от Закона за българските лични документи.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. Дължимата за въззивното производство държавна такса е внесена по сметка на СГС. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Въззивната инстанция приема, че решението е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Въззивната жалба е основателна.

Съгласно нормата на чл. 127а, ал. 2 от Семейния кодекс (СК), когато родителите не постигнат съгласие по въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето. Разрешението по чл. 127а, ал. 2 от СК за извеждане на ненавършило пълнолетие дете от територията на страната без съгласието на единия от родителите може да бъде дадено от съда само за пътувания в определен период от време и/или до определени държави, респ. държави, чийто кръг е определяем (в този смисъл е задължителното за съда указание, дадено в т. 1 от ТР № 1/03.07.2017 год. по тълк. дело № 1/2016 г., ОСГК на ВКС).

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

Производството по чл. 127а от СК е такова по спорна администрация на гражданските правоотношения, в рамките на което съдът дължи преценка по целесъобразност. Т.е. за да се произнесе по искането в молбата по чл. 127а от СК, съдът дължи да изследва дали искането е в интерес на детето, а не какви са целите на родителя, който иска заместване съгласието на другия родител. В цитираното ТР е прието, че интересът на детето за пътуване в чужбина се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно установените по делото обстоятелства. Съдът взема решението си въз основа на задълбочен анализ на конкретните факти, установени в хода на производството.

Правото на свободно движение в рамките на държавите-членове на Европейския съюз е гарантирано и от чл.3, §2 от Договора за Европейски съюз. Това 2 право, включително и правото на всяко дете да е с родителите си по чл.9 от Конвенцията за защита на правата на детето (Конвенцията) и правото на личен и семеен живот, гарантирано от Европейската конвенция за правата на човека, не сочат на безусловно задължение към съда да замести съгласието на всеки един от родителите му детето да пътува с другия родител извън пределите на страната. Съдът дължи произнасяне по този въпрос, респ. има правомощието да замести съгласието на родител детето му да пътува извън пределите на Р. България, единствено в случаите, в които родителите на детето не могат да постигнат съгласие по тези въпроси (по арг. от чл.127а, ал.1 и ал.2 от СК), каквото съгласие в настоящият случай не може да бъде постигнато, но само ако проектното пътуване на детето в чужбина е в негов интерес.

При преценката за интереса на детето, съобразена и с цитираните актове, се налага извод, че някои пътувания в чужбина на детето, дори с родителите биха могли да имат негативно въздействие за него, поради което съдът не следва да ги разрешава.

Детето има право на свободно предвижване - вкл. пътуване в чужбина, но не може да го упражнява нито само, нито със съгласието само на единия от двамата родители. При нужда на детето да пътува в чужбина и разногласие на родителите за това, съдът може да разреши конкретни пътувания за определен период от време и до определени държави или неограничен брой пътувания през определен период от време, но също до определени държави.

Възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява основен елемент от семейния живот, който е защитен по силата на чл. 8 от Конвенцията, дори когато взаимоотношенията между родителите са разрушени (в същия смисъл - Monory v. Romania and Hungary, № 71099/01, § 70, 05 април 2005 г.;

Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, §§ 28-29, 27 юли 2006 г.). Според установената практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), вътрешни мерки, които възпрепятстват възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява намеса в правото на зачитане на семейния живот. Намесата би била допустима, когато преследва цели, които са легитимни съгласно ал. 2 от чл. 8 на Конвенцията и могат да бъдат разглеждани като „необходими в едно демократично общество“, което предполага, че тя отговаря на належаща социална необходимост и по-конкретно че тя е пропорционална на преследваната легитимна цел, и изисква да бъдат изтъкнати „относими“ и „достатъчни“ основания, за да се оправдае намесата.

Между конкуриращите се интереси, тези на детето и на двамата родители, следва да се постигне справедлив баланс, след извършване на задълбочен преглед на цялата семейна ситуация и на цяла поредица от фактори, по-специално от фактическо, емоционално, психологическо, материално и медицинско естество, и на балансирана и разумна оценка на съответните интереси на всяко от лицата, като без съмнение, съобразяването с висшите интереси на детето е от решаващо значение (в този смисъл Diamante and Pelliccioni, § 176, 27 септември 2011 г.; Zawadka, § 54; Hokkanen v.

Finland, 23 септември 1994 г., § 55, Серия A № 299-A).

В конкретния случай извършвайки преценката за интересите на детето Д.В. И.а следва да се обсъдят от гледна точка на въздействието на евентуалната промяна в неговата жизнена и социална среда, върху правото му на образование, възрастта и здравословното му състояние и други права и интереси на детето. Преценката интересите на детето обосновават извода на настоящия въззивен състав, че исканото разрешение, за което е образувано производството по чл. 127а от СК, е в интерес на малолетната Д.В. И.а, родена на ****г.

Въззивният състав приема, че следва да бъде уважен иска на С. К. К. по чл.

127а, ал. 2 от СК. В интерес на детето Д.В. И.а е да пътува извън територията на нашата страна до държавите от Европейския съюз, Република Сърбия, Република 3

Северна Македония, Република Турция, Великобритания и Швейцария, за да придобива знания и впечатления от богатата култура на тези държави, като по този начин се разширява нейният светоглед, което ще се отрази благоприятно на възпитанието, образованието и развитието ѝ като личност.

Този извод на съда се подкрепя както от събраните в първата инстанция доказателства, така и от отразеното в представения пред въззивната инстанция социален доклад на Д„СП“-Слатина. Детето е ученик във втори клас в 12 СОУ „****“ в гр. София, като се справя отлично в училище и посещава уроци по английски език, руски език, гимнастика и пеене с пиано. Съдът приема, че становището на Д„СП“Слатина е, че в интерес на детето Д. е да бъде осигурена възможност да пътува в чужбина със своята майка или упълномощено от нея лице.

По делото липсват каквито и да било твърдения и доказателства за вредности за детето от контактите му с неговата майка и от евентуалните му пътуванията до държавите от Европейския съюз, Република Сърбия, Република Северна Македония, Република Турция, Великобритания и Швейцария. Изброените държави са политически стабилни, без граждански и социални конфликти, с високи постижения в областта на културата, науката и техниката. В интерес на детето е да пътува извън територията на Република България, да придобива впечатления и от тези държави, като така се разширява неговият светоглед, в каквато насока е и разпоредбата на чл. 35, ал.

1, изр. І от Конституцията на Република България.

Съдът съобрази, че майката не е поискала да заведе детето на място с висок риск, като по този начин да застраши неговото благополучие, докато лишава държавата от възможността да осигури защита на детето. От друга страна с оглед съвременните технологии, даващи възможност за лесно достъпна и евтина комуникация чрез интернет-връзка, другият родител (бащата) има възможност, да поддържа контакт с детето си, когато то е извън страната. За пълнота следва да се посочи и, че в посочените държави са създадени достатъчно правни механизми, които да гарантират упражняването на родителските права от родителя, на когото те са предоставени, както и за осъществяване на личните контакти на други родител с детето.

Същевременно за ответника – въззиваема страна в настоящото производство, липсват данни да е съпричастен към желанието на ищцата да изведе детето извън страната. Декларираното съгласие за извеждане на детето в чужбина в отговора на въззивната жалба не се подкрепя от извършените действия. По изложените съображения съдът приема, че с даденото разрешение за пътуването на детето извън страната няма да се накърни режимът на лични отношения на бащата с детето Д..

Съдът съобрази, че от 24.02.2022г. в източната част на континента Европа се водят военни действия, но посочените от молителката държави, за които се иска разрешение за пътуване на детето Д., не са засегнати от военния конфликт.

Разпечатката съдържа 46 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/50a3218a-6229-4c8d-99b8-83e7ab7290aa