Решение № 1161 от 06.04.2023, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1161 гр. Варна, 06.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иван Стойнов при участието на секретаря Валентина М. Милчева като разгледа докладваното от Иван Стойнов Гражданско дело №

20223110112103 по описа за 2022 година

Производството е образувано по подадена искова молба от Т. А. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.*, с която срещу „*, със седалище и адрес на управление: гр.* и „*, със седалище и адрес на управление: гр. *, са предявени обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожността на сключените между страните Договор за паричен заем № 4363273 от 05.01.2022 г. и Договор за предоставяне на гаранция № 4363273 от 05.01.2022 г., евентуално за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4363273 от 05.01.2022 г., на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26 ЗЗД.

В исковата молба ищецът Т. А. В. твърди, че е сключил с ответните дружества договор за заем и за предоставяне на гаранция, в които му е отпусната парична сума срещу задължението да върне същата и да заплати възнаградителна лихва, както и възнаграждение за поръчителство, като общият размер на задълженията му възлиза на 756 лв. при отпусната сума от 400 лв. Счита, че процесните договори са нищожни, на основание чл. 26 ,ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК. В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл.

143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Подробно основава причините за нищожността на договорите, като споменава, че в договора за заем не е посочена само абсолютна стойност на ГПР, но липсва формула как е изчислен същия. Допълнително сочи, че сумата по договора за поръчителство следва да е елемент от общия разход на потребителя по договора за кредит, а същата не е включена там, с което се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага, че ответниците са свързани лица и възнаграждението за поръчителя после се разпределя като печалба за кредитора. Евентуално посочва, че ако се приеме, че договорът за заем е действителен, то клаузата на чл. 4 е нищожна, защото предвижда, че за да бъде отпуснат кредит следва да бъде сключен договор за поръчителство и то с избрано от заемателя дружество срещу високо възнаграждение, с което се накърняват добрите нрави. Отделно клаузата е и неравноправна, защото води до неравновесие между правата и задълженията на страните.

Посочва, че договорът за поръчителство е нищожен, защото е налице нееквивалентност на 1 престациите и накърняване на добрите нрави. С него се заобикаля и закона, доколкото уговореното възнаграждение не е включено в ГПР по договора за кредит. Моли съда за прогласяване нищожността на договорите, евентуално на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем, както и присъждане на разноски.

Ответникът „*“ АД подава отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Твърди, че установителният иск е недопустим, поради липса на интерес, доколкото ищецът разполага с по-голяма защита – предявяване на осъдителен иск за връщане на платените суми. Счита, че се злоупотребява с права. Евентуално излага, че искът е неоснователен, защото предвидените в договора за заем обезпечения не целят заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото от тях не възникват разноски по кредита, които следва да бъдат включени в ГПР. Тези разходи са във връзка с неизпълнение на задължения по кредита, които са допустими от закона – чл. 19, ал. 3 ЗПК. Посочва още, че ГПР е фиксиран и не може да се променя, поради което и няма формула за това. Договорът за гаранция е акцесорно облигационно правоотношение, възнаграждението по който не може да се включи в ГПР. Излага аргументи за липса на нищожност и на договора за гаранция. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

Ответникът „*‘ ЕООД не е подал писмен отговор в срок.

С молба преди съдебно заседание ищецът чрез процесуалния си представител поддържа исковата молба.

С молба преди съдебно заседание ответниците чрез процесуалните си представители подават писмени становища.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:

Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове за прогласяване нищожността на договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция, както и в условията на евентуалност установителен иск за нищожност на клауза, които следва да се квалифицират по чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26 ЗЗД.

Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест ищецът е следвало да докаже наличието на посочените от него основания за нищожност на договорите и процесната клауза. В тежест на ответниците е било да установят, че сключените с ищеца договори са действителни, съответно процесната клауза е действителна. В тежест на „*Т“ АД е било да установи, че ищецът няма интерес от търсената защита, защото разполага с възможността да предяви осъдителни искове.

Не е спорно по делото, че страните са подписани процесните Договор за паричен заем № 4363273 от 05.01.2022 г. и Договор за предоставяне на гаранция № 4363273 от 05.01.2022 г.

От съвпадащите между страните твърдения се установява, че ищецът е подписал с ответника „*“ АД процесния Договор за паричен заем № 4363273 от 05.01.2022 г., с който му е предоставена в заем парична сума в размер на 400 лв. срещу задължението да я върне на 14 вноски и да заплати договорно възнаграждение (лихва) на кредитора в размер на 47,72 лв. В чл. 4 от Договора е уговорено, че вземането се обезпечава чрез сключването с „* на договор за предоставяне на гаранция.

Въпреки дадените от съда указания ответникът не е представил процесния Договор за паричен заем № 4363273 от 05.01.2022 г., поради което и следва да се приложат последиците на чл. 161 ГПК, за които страната е била предупредена. Следва да се приеме за доказан факта, че договорът е подписан и съществува между страните, както и че същият има/няма посоченото от ищеца съдържание.

От представените доказателства се установява, че ищецът е подписал с ответника „*‘ ЕООД процесния Договор за предоставяне на гаранция № 4363273 от 05.01.2022 г., в който е уговорено заплащане на възнаграждение на гаранта в размер на 308,28 лв., в случай, че потребителят не изпълни задължението си по Договор за паричен заем № 4363273 от 2

05.01.2022 г. да предостави обезпечение – две физически лица или банкова гаранция.

Не е спорно по делото, че потребителят не е изпълнил задължението си да предостави обезпечение по договора за паричен заем.

Ищецът твърди, че процесните договори са нищожни, евентуално, че нищожна е клаузата на чл. 4 от Договора за паричен заем, в която е предвидено сключването на договор за предоставяне на гаранция с трето лице.

По отношение на възражението за недопустимост на предявените установителни искове, предвид наличието на възможност за предявяване на осъдителни, съдът намира, че същото е неоснователно. На ответника е било възложено с доклада по делото да докаже, че ищецът няма интерес от търсената защита, защото разполага с възможността да предяви осъдителни искове. В случая не са представени никакви доказателства за установяване на този факт (например, заплатени задължения по договора, за връщането на които могат да се предявят искове за неоснователно обогатяване – на каквито твърдения се позовава ответника с отговора). Отделно от горното съдът намира, че всякога страната има правен интерес да предяви установителен иск за нищожност на действаща правна сделка, който иск не се погасява по давност и цели да внесе яснота в правното положение между страните.

Възприемането на това становище също би довело и до превантивния ефект финансовите институции да не включват в договорите си за заем клаузи, които са нищожни или неравноправни съобразно действащите законови разпоредби.

По посочените от ищеца основания за нищожност съдът приема следното:

На първо място следва да се посочи, че ищецът е потребител и процесните договори имат елементите на потребителски такива, поради което и спрямо договора за заем се прилага ЗПК, а спрямо двата договора разпоредбите на ЗЗП, като спрямо договора за предоставяне на гаранция следва да се съобразява, че същият е сключен във връзка с договора за заем.

Доколкото ответникът не е представил договора за заем, съдът не може да извърши проверка дали същият съдържа необходимите реквизити по чл. 11 ЗПК, поради което следва да се приеме и че ГПР не е надлежно посочен в него, което само на това основание води до недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК, като потребителят следва да отговаря само по реда на чл. 23 ЗПК.

По отношение на договора за предоставяне на гаранция следва да се посочи, че чрез същия се заобикаля изискването на закона за включването на всички разходи по кредита в ГПР. Предвиденото в него възнаграждение реално представлява разход за длъжника по кредита, макар и предвиден опционално (в случай, че не се предостави исканото обезпечение), като самият договор за предоставяне на гаранция е свързан с договора за заем и не може да съществува отделно от него, доколкото е сключен с цел да обезпечава неизпълнението на първия.

Освен, че самият договор заобикаля закона, то клаузата на чл. 3, с която е договорено „възнаграждение на гаранта“, в случая се явява недействителна. При сключването на акцесорния договор, като част от договора за заем, длъжникът не е имал право на избор на поръчител и възможност за индивидуално договаряне, особено като се има предвид, че едноличен собственик на капитала на заявителя е кредитора на длъжника по договора за кредит /справка в ТР/. Следователно, юридическото лице – поръчител (гарант), което е предварително одобрено от кредитора, се явява и свързано с него лице. Това води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, и не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне.

Също така, при условие, че финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя в съответствие с изискването на чл. 16 ЗПК, а с акцесорния договор се цели да се обезщетят вредите от евентуална фактическа неплатежоспособност на длъжника, то последното е в противоречие с цитираната 3 разпоредба на закона. В контекста на изложеното и предвид нарушаване на повелителните норми на ЗПК и ЗЗП, в тази част договорът е недействителен по отношение на длъжника.

Освен това, възмездността на договора за поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Вземането за поръчителство се основава съответно на неравноправна клауза за потребителя.

Доколкото самата цел на договора е да обезпечи вземането на длъжника срещу заплащане на възнаграждение на гаранта, то договорът се явява възмезден и нищожността на тази клауза води до нищожност на целия договор, доколкото същият не би могъл да съществува в правния мир, след като се изключва изцяло едната насрещна главна престация по него.

За пълнота на изложението е налице и нищожност на двете сделки, поради противоречието им с добрите нрави, доколкото създават значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца, и представляват нелоялна търговска практика, целяща да обогати кредитора чрез заобикаляне изискванията на ЗПК и да обвърже длъжника да заплаща възнаграждения в размер близък до размера на отпуснатия му заем, които не са включени в ГПР и които не се следват на кредитора и на трето лице. Касае се и за типичен пример на заобикаляне на закона, доколкото се цели получените парични средства да постъпят в патримониума на свързано с кредитора лице и по този начин да се намали риска от платежоспособността на длъжника чрез получаването на допълнително възнаграждение, вместо същата да бъде преценена по надлежния ред при сключването на договора.

Кредиторът следва да откаже кредитиране, ако не му бъде предоставено исканото обезпечение, а не да възлага под условие допълнителна тежест при неизпълнение. Загубите и разходите от кредитирането не следва да се възлагат в тежест на длъжника и същият не следва да дължи никакви други суми, освен изрично предвидените в ЗПК, независимо под каква форма и вид (с цел заобикаляне на закона) са уговорени. В случая ищецът е въвел достатъчно основания за нищожност на сделките и клаузите, като дори и да не беше, съдът следи служебно за спазването на императивни правни норми от публичен порядък, както и за неравноправност на клаузите.