Решение № 19308 от 14.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19308 гр. София, 14.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110145130 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба, подадена от З. Р. П. срещу „Микро Кредит“ ЕАД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.

Ищцата твърди, че на 26.04.2025 г. е сключила с ответника Договор за заем Microcredit Online № 8072-00243896 за отпускане на сумата от 1 000 лв., със срок на погасяване 6 месеца, фиксирана възнаградителна лихва 40,47%, обща сума за връщане 1 121,28 лв. и обявен Годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 48,90%. Поддържа се, че едновременно с договора за заем и като непременно условие за отпускане на финансовия ресурс, ищцата е била поставена в положение да сключи и Договор за допълнителни услуги (пакет „Разглеждане до минути“ / „Комфорт“) на стойност 623,70 лв. (318,89 евро), платима разсрочено на 6 вноски по 103,95 лв., включени в общия погасителен план. Ищцата излага доводи, че уговореното възнаграждение за допълнителни услуги съставлява присъщ разход по отпускане и управление на кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който неправомерно е изведен от изчислението на обявения ГПР. Твърди, че с включването на този разход реалният ГПР надхвърля многократно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен таван от петкратния размер на законната лихва, а невярното му обявяване в договора съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, влечащо недействителност (нищожност) на целия договор за заем съгласно чл.

1

22 ЗПК. В исковата молба се сочат и доводи за нищожност на договора за допълнителни услуги поради нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. С оглед изложеното ищцата моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че процесният Договор за заем № 8072-00243896 от 26.04.2025 г. е нищожен.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Микро Кредит“ ЕАД е депозирал писмен отговор, с който оспорва първоначалния иск като неоснователен. Твърди, че договорът за потребителски кредит е изцяло съобразен с изискванията на ЗПК и ЗПФУР, а ГПР от 48,90% е точно и законосъобразно изчислен въз основа на главницата и договорната лихва.

Поддържа, че Договорът за допълнителни услуги („Разглеждане до минути“ / пакет „Комфорт“) е самостоятелна, доброволна сделка, която не представлява условие за отпускане на заема по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, поради което възнаграждението по нея не участва във формирането на ГПР.

Евентуално аргументира, че дори възнаграждението за услуги да е следвало да се калкулира в ГПР и същият да надхвърли прага по чл. 19, ал. 4 ЗПК, недействителността по чл. 19, ал. 5 ЗПК би засегнала единствено клаузата за услуги или надвишаващия размер, но не и целия договор за заем. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение, като сочи злоупотреба с право, бланков характер на исковата молба, ниска правна сложност и противоречие на минималните прагове по Наредба № 1/2004 г. с чл. 101 от ДФЕС (позовавайки се на Решение на СЕС по дело C-438/22).

С депозирания отговор ответникът е предявил насрещна искова молба,с която е предявил главен насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, за осъждане на З. Р. П. да заплати сумата от 511,29 евро (1 000 лв.), представляваща непогасена главница по договора за заем, обявен от кредитора за предсрочно изискуем поради пълно неизпълнение на погасителните вноски, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба (19.01.2026 г.) до окончателното плащане. В условията на евентуалност (в случай, че предявеният от ищцата първоначален иск за нищожност бъде уважен) ответникът предявява насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, за осъждане на ответницата по насрещния иск да върне сумата от 511,29 евро (1 000 лв.), представляваща чистата стойност на реално отпуснатата и усвоена главница по нищожния договор, ведно със законната лихва от датата на насрещната искова молба. Също в условията на евентуалност - ако първоначалният иск за нищожност бъде отхвърлен, ответникът предявява насрещен иск за сумата от 62,01 евро (121,28 лв.), представляваща договорна възнаградителна лихва, дължима за целия срок на договора.

2

Ищцата (ответница по насрещния иск) З. Р. П. е подала писмен отговор по насрещната искова молба, с който оспорва главния насрещен иск по чл. 79 ЗЗД поради нищожност на договора за заем. Заявява признание на първия евентуален насрещен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на получената главница от 511,29 евро (1 000 лв.), доколкото сумата е била усвоена и по нея не са извършвани погасителни плащания.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По първоначално предявения установителен иск:

На основание чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата по този иск е да докаже, че сключването на договора за допълнителни услуги е било фактически задължително за получаване на кредита; обстоятелствата, сочещи на нищожност на клаузите поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. В тежест на ответника е да докаже действителността на договора; че е предоставил преддоговорна информация (СЕФ) по надлежния ред; че ГПР е изчислен правилно съгласно Приложение № 1 към ЗПК; че клаузите за допълнителни услуги са индивидуално договорени.

С оглед твърденията и становищата на страните и на основание чл. 146 , ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК съдът обявява за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

На 26.04.2025 г., между страните е сключен Договор за заем Microcredit № 8072-00243896, по силата на който ищцата е получила от ответника и усвоила сумата от 1000 лв., която се е задължила да погаси за 6 месеца.

Ищцата е сключила с ответника и Договор за допълнителни услуги, за пакет „Комфорт“ на стойност 623,70 лв., които е следвало да върне на 6 вноски по 103,95 лв. всяка

Възнаграждението за пакет „Комфорт“ не е било включено в изчислението на обявения ГПР от 48,90%.

Включването на горното възнаграждение сред горните стойности би довело до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

По горния договор за заем ищцата не е извършила плащания.

По делото са приети писмени доказателства: Договор за заем № 80723 00243896 от 26.04.2025 г., Стандартен европейски формуляр (СЕФ), Погасителен план, Договор за допълнителни услуги от 26.04.2025 г., банково извлечение за усвояване на главницата от 28.04.2025 г.и покана за предсрочна изискуемост. Съдът намира, че процесният договор притежава всички белези на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, като ищцата има качеството на „потребител“ (§ 13, т. 1 ДР ЗЗП), а ответникът – на „кредитор/търговец“ (§ 13, т. 2 ДР ЗЗП). Поради това отношението се подчинява на императивните изисквания на ЗПК и Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, понятието „общ разход по кредита за потребителя“ включва всички разходи, пряко или косвено свързани с договора за кредит, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги. В съответствие с константната практика на Съда на Европейския съюз (Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 и Решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23), разходите за допълнителни услуги, уговорени едновременно с договора за потребителски кредит, попадат в обхвата на понятието „общ разход по кредита“ и задължително се включват в ГПР, когато закупуването им е фактическо условие за отпускане на кредита или представлява конструкция, предназначена да прикрие действителната цена на кредитирането.

Действията по разглеждане на молбата за кредит и отпускане на сумата представляват присъща административна дейност на търговеца-кредитор.

Определянето на възнаграждение от 623,70 лв. за пакет „Разглеждане до минути“ / „Комфорт“, уговорено на същата дата и разсрочено в същия погасителен план, представлява изкуствена правна конструкция за раздробяване на цената на кредита. Прикривайки реалното оскъпяване, кредиторът е обявил в договора ГПР от 48,90%, който е непълен и неверен.

Посочването на непълен или неверен ГПР се приравнява на липса на посочване на ГПР, тъй като въвежда потребителя в заблуждение и го лишава от възможността да направи информиран избор и да сравни кредита с други продукти на пазара. Последицата от неспазване на изискването за точно посочване на ГПР по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изрично уредена в чл. 22 ЗПК – договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен (нищожен).

Наред с това, при калкулиране на възнаграждението за допълнителни услуги в общия разход, реалният ГПР надхвърля установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен предел от петкратния размер на законната лихва.

Нарушението на чл. 19, ал. 4 ЗПК води до нищожност на договора за кредит и на това самостоятелно основание. Доводите на ответника за частична недействителност по чл. 26, ал. 4 ЗЗД са неоснователни, тъй като чл. 22 ЗПК представлява специална норма, предвиждаща недействителност на целия 4 договор.

По изложените по-горе съображения съдът намира първоначалния иск за основателен и като такъв следва да бъде уважен и затова Договор за заем № 8072-00243896 от 26.04.2025 г. бъде прогласен за нищожен.

По предявените насрещни искове:

По насрещните искове, в тежест на ответника по делото, като ищец по тези искове, е да докаже сключването на договора и получаване на сумата по заема от ответницата по насрещния иск, с уговорката да върне същата, заедно с договорената възнаградителна лихва. В тежест на ищцата, като ответник по насрещния иск е да докаже плащането на главницата и възнаградителната лихва по договора, евентуално наличието на основания за задържане на получената сума.

Предвид прогласената нищожност на договора за заем, договорните клаузи за възнаградителна лихва, такси и предсрочна изискуемост не са произвели правно действие. Претенцията за изпълнение на договорни задължения се явява неоснователна и главният насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК следва да бъде отхвърлен.

С оглед уважаването на първоначалния иск е настъпило условието за разглеждане на първия евентуален насрещен иск. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита (реално получената главница), но не дължи лихва или други разходи. По делото е безспорно установено, че ищцата е усвоила главница в размер на 511,29 евро (1 000 лв.) и не е извършила никакви плащания. При направеното от ищцата признание на иска и на основание чл. 23 ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, З. Р.

П. следва да бъде осъдена да заплати на „Микро Кредит“ ЕАД сумата от 511,29 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба (19.01.2026 г.) до окончателното изплащане.

Предвид уважаването на първоначалния иск, вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на втория евентуален иск за възнаградителна лихва не е настъпило, поради което съдът не дължи произнасяне по него.

По разноските:

Съдът съобрази, че към момента на постановяване на настоящото решение валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, във връзка с Решение (ЕС) 5

2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 г., поради което всички суми се присъждат в евро при курс 1,95583 лв. за 1 евро и при спазване правилата за закръгляване по чл. 13 от ЗВЕ.

При този изход на спора разноски се дължат и на двете страни, като за първоначалното производство се дължат на ищцата съразмерно с уважения отрицателен установителен иск.