Определение № 3185 от 11.11.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3185 гр. София, 11.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20258002900955 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. А. К. срещу решение № 620 от 25.10.2024 г. по в. т. д. № 320/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 260566 от 02.09.2022 г. по т. д. № 1414/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, 12 състав в частта, в която Ю.

К. е осъдена да заплати на „Итал-текс” ЕООД, гр. София следните суми: 20 000 лв. по предявен частичен иск от общо 49 346, 81 лв., представляващи вреди от сключване на трудов договор № 928/16.07.2018 г. с Ю. К.; 60 000 лв. по предявен частичен иск от общо 159 346, 95 лв., представляващи вреди от сключване на допълнително споразумение № 2 от 30.12.2016 г. със Славиша Лакичевич; 20 000 лв. по предявен частичен иск от общо 49346,95 лв., представляващи вреди от сключване допълнително споразумение № 3 от 29.12.2014 г. с Ю.на Фильова; 50 000 лв. по предявен частичен иск от общо 585 199, 64 лв., представляващи вреди от изпълнение по договор от 25.06.2008 г. за посредничество при наемане на имоти, и 35 000 лв., частичен иск от общо 546 432,20 лв., представляващи вреди от сключване на договори за наем с Наталия Лакичевич от 01.06.2004 г., 01.09.2012 г., 01.09.2016 г. за апартамент, находящ се в гр. София, ***, ведно със законна лихва

1 върху главниците от 28.07.2020 г. до изплащане на сумите.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Допускането на касационно обжалване касационната жалбоподателка основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК да се произнесе отделно по всеки конкретен довод за неправилност на първоинстанционното решение като изложи логични и последователни мотиви във връзка с действителната фактическа обстановка, включително да изложи мотиви в резултат на какви точно действия и настъпила ли е вредата именно в резултат на неполагане на дължимата грижа от управителя и при неспазване правилата и нормативните изисквания за управление на търговско дружество или пък управителят е изпълнявал нареждания на собственика на капитала и ако това е така, как това влияе върху отговорността на управителя ответник за вреди спрямо дружеството?; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди съществуването или не на абсолютната процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 145 ТЗ при наличие на взето решение по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ с нотариална заверка, надлежно вписано по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ при АВ и да изложи мотиви в тази насока?; 3. Свободен ли е съдът да интерпретира в обратен смисъл волята на ОС по вписано в ТРРЮЛНЦ решение от 17.09.2018 г. за освобождаване на управителя от отговорност - „ще престане да бъде отговорна за изпълняваната от нея длъжност на управител на дружеството само след вписването на заличаването й като управител“ поради тълкуването му, че такава следва да се носи поради последващо друго решение от 14.07.2020 г. за търсене на отговорност по реда на чл. 145 ТЗ?; 4. Допустимо ли е собственикът на дружеството да приеме последващо решение за търсене на отговорност по реда на чл. 145 ТЗ, след като към датата на прекратяване правата на управителя вече е взел (неотменимо) решение такава отговорност да се носи само за определен срок, който е до вписване заличаването на ответницата като управител, това решение е вписано по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ при АВ и не е провеждана процедура по отмяната 2 му?; 5. Оттегляемо ли е взето от ОС решение по чл. 137, ал. 1, т. 5, пр. последно ТЗ за освобождаване от отговорност на управителя, което е вписано по надлежния ред в ТРРЮЛНЦ, за да може по-късно да бъде взето друго решение на дружеството за търсене на отговорност по реда на чл. 145 ТЗ?; 6.

Длъжен ли е съдът да установи размера на отговорността на управителя само при конкретно посочените параметри в исковата молба и приложените доказателства във връзка с оплакванията във въззивната жалба и в тази връзка необходимо ли е да бъде доказано наличието на вреда, както и да е определен и доказан размерът й, в т. ч. да е налице и доказано виновно и противоправно поведение - действие или бездействие при условията на установена причинноследствена връзка с твърдяната вреда?; 7. При непълно заключение по възложена оценителска експертиза в частта за наемната цена на процесния имот, когато той е обзаведен с конкретни вещи, описани в приемопредавателен протокол и във връзка с изрично заявеното от вещото лице в съдебно заседание, че в момента не може да даде и съответно да изчисли коефициент върху наемната цена за наличното обзавеждане, длъжен ли е съдът да изследва докрай реалната оценка и нарушение ли е отклоняването на конкретно искане на страната за довършване на заключението с изпълнение в цялост на всички поставени в експертизата задачи?; 8. При признато от дружеството ищец и отделено като безспорно в процеса пред първоинстанционния съд относно съществуването на сключени договори за наем за имоти във връзка с посреднически договор, може ли въззивният съд да приеме изцяло неизпълнение на посредника и оттук да квалифицира като щета цялата уговорена възнаградителна сума по посредническия договор?“ Касационната жалбоподателка поставя въпросите по т. 2 – 5 от изложението във връзка с доводите си за недопустимост на предявения иск по чл. 145 ТЗ, като поддържа, че с решение от 17.09.2018 г. на общото събрание на съдружниците в ищцовото дружество е освободена от отговорност като управител /решение, с което е определено, че управителката ще носи отговорност като управител само до вписване на заличаването й като управител и вписването на новоизбрания управител/. Поради това счита, че последващото решение на визирания орган на дружеството за търсене на отговорност на К. по реда на чл. 145 ТЗ, взето на основание чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ на 14.07.2020 г., е нищожно, което обуславя недопустимостта на исковия процес за обезщетение за вреди от управленски деликт. В изложението по чл.

3

284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд е разрешил поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като касационната жалбоподателка се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение № 105 от 14.01.2021 г. по т. д. № 2939/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 33 от 02.05.2019 г. по гр. д.№ 1787/2018 г., IV г.о., решение № 192 от 29.01.2018 г. по т.д.№ 44/2017 г., I т.о., решение № 51 от 16.04.2015 г. по гр. д. № 5299/2014 г., I г. о. и решение № 96 от 18.06.2019 г. по т. д. № 1962/2018 г., II т.о.; по въпросите по т. 2 – 5 – на решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г., І т. о., по въпроса по т. 6 – на решение № 356 от 25.09.2012 г. по гр.д. № 773/2011 г., IV г. о., решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр.д. № 2624/2017 г., III г.о., решение № 505 от 03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г., IV г.о. и решение № 81 от 06.03.2013г. по гр. д. № 700/2012 г., IV г.о.; по въпроса по т. 7 – на решение № 118 от 15.05.2012 по гр. д. № 588/2011 г., III г. о., решение № 446 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 1375/2010, IV г. о., решение № 132 от 29.05.2015 по гр. д. № 7298/2014 г., III г. о. Касационната жалбоподателка счита също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация „Итал-текс“ ЕООД, гр. София изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 145 ТЗ е процесуално допустим. Счел е за неоснователно възражението на ответницата, че тя не е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявения иск, доколкото между страните не съществува мандатно правоотношение /по договор за възлагане на управление/, а такова по трудов договор, което обуславя недопустимостта на предявените искове. Посочил е, че липсата на материалноправна легитимация е въпрос по основателността, а не по 4 допустимостта на предявения иск. Извън това, въззивният съд е изложил съображения, че установеният по делото факт, че след избора й за управител на ищцовото дружество и нейното вписване в ТРРЮЛНЦ, с ответницата не е сключен договор за възлагане на управлението, а трудов договор е ирелевантен за ангажирането на отговорността й на основание чл. 145 ТЗ с оглед възникналото органно правоотношение между страните, което е съществувало за исковия период.

Съдът е намерил за неоснователен и въззивния довод за недопустимост на предявения иск поради липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ.

Посочил е, че протоколът за проведено на 17.09.2018 г. общо събрание на съдружниците обективира решение за освобождаване на управителя К..

Възпроизвел е взетото решение, според което ответницата ще престане да бъде отговорна за изпълняваната от нея длъжност на управител на дружеството само след вписването на заличаването й като управител, като ще продължи да носи отговорност за всички действия и бездействия, извършени от нея в качеството й на управител до вписването на заличаването й като управител и на новия управител в търговския регистър. Тълкувайки логически и граматически цитираното решение, съставът на апелативния съд е намерил, че в него не е изразена воля за освобождаване на управителя от отговорност.

Същевременно, въззивният съд е установил, че на 14.07.2020 г. е взето решение на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество за завеждане на иск по чл. 145 ТЗ срещу ответницата.

В атакуваното въззивно решение са споделени изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявените частични искове за обезщетения за вреди, изразяващи се в заплащането на по-висок размер на обезщетенията при прекратяване на трудовите договори на визираните лица.

Въззивният съд е изложил аргументи, че съгласно разпоредбата на чл. 328, ал.

1 КТ работодателят може да прекрати трудовия договор с писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ, като срокът на предизвестието е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца. Ето защо решаващият състав е счел, че при сключването на допълнителните споразумения към трудовите договори между ищцовото дружество и Славиша Лакичевич и Ю.на Фильова и втория трудов договор с ответницата изменението на срока на предизвестието – на 3 месеца не е неправомерно действие, но е намерил, че определеният от 5 страните по трудовите договори размер на обезщетението за неспазено предизвестие - двукратния размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието не се допуска от закона. С оглед това тълкуване съставът на Софийски апелативен съд е счел, че при сключването на споразуменията ответницата в качеството на управител на търговското дружество не само е действала недобросъвестно, но и в противоречие със закона, като е нанесла подлежаща на репариране вреда на ищцовото дружество в размер на половината от размера на обезщетенията, изплатени при прекратяването на трудовите правоотношения с посочените лица, което налага уважаването на частичните искове в пълен размер.