Определение № 116 от 16.02.2026, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 116 гр. Шумен, 16.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. ХаджиИ.ова

Теодора Енч. Димитрова като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Въззивно частно гражданско дело № 20263600500022 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл.413, ал.2 във вр. с чл.274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба депозирана от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община, район Люлин, бул.“......“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор З.Б., чрез юрисконсулт Б.Д. срещу разпореждане № 2601/19.12.2025г. по ч.гр.д. № 20253620101448 на РС – Нови пазар, с което изцяло е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Д. С. А. с ЕГН ********** от с. ....., ул. ......, общ. ....., обл. Монтана.

Жалбоподателят счита постановения съдебен акт за неправилен и незаконосъобразен.

Сочи че, с подписването на договора за заем, заемателя е изявил желание и се е съгласил „Файненшъл България“ ЕООД да се задължи солидарно да отговаря със заемателя по договор за потребителски кредит при условията посочени в договора за кредит, приложение 1, към договора за кредит и договора за предоставяне на поръчителство. Видно от съдържанието на приложените към заявлението доказателства е, че длъжника е изявил воля третото лице „Файненшъл България“ ЕООД да се задължи в качеството си на поръчител да отговаря солидарно заедно с длъжника за всички задължения, произтичащи от договора за кредит, при условията посочени в него. Счита, че клаузата по чл. 4 от договора за кредит не е неравноправна, тъй като размерът на възнаграждението е уговорен между страните и се дължи при евентуално длъжниково неизпълнение, поради което уговорката за заплащане на възнаграждение отговаряла на изискванията за добросъвестност и не водела до неравновесие между правата на потребителя и поръчителя. С оглед изложеното счита, че в нито един от договорите, включително и в договора за поръчителство, по силата на който поръчителя е встъпил в правата на кредитодателя на осн. чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, не са налице неравноправни клаузи, нито пречки за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК в полза на заявителя срещу длъжника за претендираните суми и договора за поръчителство е валидно сключен. Неправилно заповедния съд е приел, че поръчителството следвало да бъде включено при изчислението на ГПР. В приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, където в т.

3б. „а“ било предвидено, че при изчисляване на ГПР съответните клаузи от договора следвало да са действителни и когато съда определял реалния ГПР, дали съответства на 1 изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, не следвало да взема предвид клаузите по договора, предвиждащи такси и възнаграждения, които са нищожни на друго основание и не задължават потребителя. Недействителните клаузи за лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид не можели да доведат до пълна нищожност на договора за кредит на осн. чл. 22 от ЗПК и счита, че в конкретния случай изискванията за съдържанието на договора са спазени. Счита, че неправилно заповедния съд не е приложил разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, поради което и във връзка с изложеното, моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да се произнесе по съществото на спора.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. № 20253620101448 на РС – Нови пазар е образувано по депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община, район Люлин, бул.“......“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор З.Б., чрез юрисконсулт И. Н., заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.

410 от ГПК срещу длъжника Д. С. А. с ЕГН ********** от с. ....., ул. ......, общ. ....., обл.

Монтана, за заплащане на следните суми: 1) 690,41 лв. - главница; 28,81 лв. - договорна лихва по договор за заем за периода от 12.05.2024 до 08.11.2024г.; 144,81лв. - мораторна лихва за забава считано от 13.05.2024 г. до 16.12.2025г.; ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението, както и за направените разноски за държавна такса в размер на 21.25 лева и 50.00 лева – юрисконсултско възнаграждение. В заявлението се сочи, че претендираното вземане представлява задължение по договор за предоставяне на гаранция, сключен между Д. С. А. и „Файненшъл България“ ЕООД, като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „Файненшъл България“ ЕООД, в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:203670940 по силата на Приложение № 1/03.06.2025г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.02.2024г.. Посочено е, че вземането произтича от задължение по договор за потребителски кредит № 5006871 от 11.01.2024г. сключен между „Изи Асет Мениджмънд“ АД – кредитодател и длъжника Д. С. А. с ЕГН **********, като поради неизпълнение на задължението от страна на длъжника, същото било изпълнено от солидарно отговорния длъжник „Файненшъл България“ ЕООД.

С разпореждане № 2663/16.12.2025г. съдът е оставил без движение заявлението, като е указал на заявителя в три дневен срок да представи копие от договорите за цесия (първа и последна страница), както и копие от протокол за прехвърляне на вземания срещу длъжника, между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД и между „Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, за която се твърди, че е подписано Приложение №1/03.06.2025 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.02.2024 г.; да посочи дали посочената в чл. 3 от договора за гаранция сума (719,40 лв.) е платена от длъжника и дали същата се претендира в размера на посочената в заявлението главница, като в случай, че се претендира да я посочи отделно от главницата, както и да посочи какви плащания по основание и размер е 2 извършил до момента на подаване на заявлението кредитополучателя за главница по договора за кредит, за възнаграждение за предоставяне на гаранция, както и съответни лихви, такси и неустойка.

В предоставения му срок заявителят е депозирал молба, в която е посочил, че въпроса дали са извършени плащания по процесния договор е от категорията на правопогасяващите юридически факти, които били в тежест на доказване от длъжника в исковото, състезателно производство и доказателствената тежест за доказването им била носима от ответната страна, а не от ищцовата. Посочил е, че уточненията досежно постъпили плащания и начина на усвояване на отпуснатите суми, не намирали място в текущото съкратено съдебно производство и определено излизали от описаните от законодателя рамки на служебното начало, като същите били белег на едно двустранно състезателно производство, каквото заповедното не било.

С обжалваното пред настоящата инстанция разпореждане № 2601/19.12.2025г. по ч.гр.д. № 20253620101448 на РС – Нови пазар, съдът е отхвърлил изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Д. С. А. с ЕГН **********. За да го отхвърли изцяло, заповедният съд е приел, че клаузата от договора установяваща, че длъжникът дължи и осигуряване на обезпечение - одобрено от заемодателя дружество-гарант е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Приел е, че клаузите относно обезпечеността на кредита не сочат на доброволност при избора на обезпечение, а обратното, били задължително условие за сключване на договора за паричен заем, без значение дали заемополучателят е в състояние или не да го изпълнява, съгласно договореното. Договорът за предоставяне на гаранция имал за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влизало в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга - да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Посочил е, че съгл. чл. 143 от ЗЗП така договораната клауза по чл. 4 от договора е неравноправна, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а също така и съгл.т. 19, не давала възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Съгласно посоченото в договора за предоставяне на гаранция, сумата по чл. 3, ал.1 от него, в размер на 719,40 лв. се дължала, независимо дали отговорността на поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално неизпълнение от страна на длъжника или не, като това възнаграждение водело и до увеличение на ГПР по договора за заем, което от своя страна представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т.к водело до увеличение на размера на разходите по кредита. Приел е, че клаузата по чл. 4 от договора за паричен заем е нищожна, както и че, нищожните договори, респ. техни клаузи, не пораждат права и задължения между страните по тях, което на основание чл. 22 от ЗПК, прави договорът за потребителски кредит недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски 3 кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Или в случая, длъжникът дължи връщане на заемодателя само сумата за главница в размер на 900 лв., респ. частта от нея, която не е платена от длъжника по договора за кредит. Посочил е, че поради нищожността на чл. 4 от договора за заем, както и цялостната негова недействителност, съответно изцяло нищожен е и сключеният последващ договор за предоставяне на гаранция. Създадените с този договор правоотношения не можели да възникнат, поради което и за поръчителя не можели да възникнат правата по чл. 5 от договора за предоставяне на гаранция, конкретно в случай, че е платил на заемодателя всички задължения на потребителя по договора за паричен заем, съгл. чл. 4 от договора за предоставяне на гаранция, както и да иска възстановяване на сумата на платените от него задължения. Сключеният договор за предоставяне на гаранция между „Файненшъл България“ ЕООД и длъжника поради своята акцесорност и основаност на нищожна клауза от договора за паричен заем, също бил нищожен и не можел да породи права и задължения за страните по него, съгл. чл. 26 ЗЗД от момента на неговото сключване.

Приел е, че дори и гаранта да е платил на заемодателя сумата по договора за заем, той е платил по един нищожен договор за предоставяне на гаранция и платеното се явявало недължимо платено от страна на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД. След като гаранта „Файненшъл България“ ЕООД, не притежава права, основани на договора за предоставяне на гаранция поради неговата нищожност, той не можел да прехвърля такива на заявителя, които се основават на сключен договор за цесия, доколкото не можело да се прехвърлят несъществуващи права.

При така установените факти, настоящата съдебна инстанция достига до следните изводи от правна страна:

Заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението за издаване на заповед за изпълнение със закона и добрите нрави, а по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, искането не може да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или при наличие на обоснована вероятност за това, за което съда следи служебно. При тази преценка съдът съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които произтичат субективните права, предмет на заявлението, със закона и добрите нрави, изследва и въпроса за наличие на неравноправни клаузи. Сключеният договор между „Изи Асет Мениджмънд“ АД – кредитодател и длъжника Д. С. А. с ЕГН ********** представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, поради което, в случая намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат чл.143-148 от ЗЗП. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в ал. 2 на същата разпоредба, изчерпателно са изброени различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени 4 индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е и настоящия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр. 64/2007 г. / Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Действително страните са свободни при сключването на сделки, но ограничителят на свободата на волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.