Решение № 519 от 06.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 519 гр. Пловдив, 06.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330108027 по описа за 2025 година

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Д. С. Н., ЕГН **********, с адрес: *** против „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Изток, бул. „Д-р Г.М. Димитров“ № 6А, ет. 1 офис № 2, представлявано от *** З.С.Р., с която е предявен установителен иск с правно основание чл.

124, ал. 1 вр. с чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143 от ЗЗП и чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 вр. чл. 22 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за кредит № *** от *** г., сключен между страните, а при условията на евентуалност е предявен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че „такса за бързо разглеждане“ по Договор за кредит № *** от *** г. е нищожна като противоречаща на добрите нрави и нарушение на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, с правна квалификация по чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД и чл. 146 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит № *** от *** г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 500 лв. Съгласно договора, ищцата дължала и допълнителна такса за бързо разглеждане в размер на 170,41 лв.

На *** г. между страните бил сключен Анекс към договора, по силата на който на ищцата била предоставена допълнително сумата от 200 лв., така общо дължимата по договора сума била в размер на 700 лв. Счита договора за кредит за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност, че допълнителната такса за бързо разглеждане е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Договорът е недействителен, тъй като била нарушена нормата на чл. 11., ал. 1, т. 9 – не бил посочен приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Нарушена била и нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като договорът трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат вземете предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Заявява, че заплащането на сумата по 1 допълнителните такси следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита, което не било сторено, ето защо било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Сочи, че посочването на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Излага, че допълнителната такса е нищожна на основание чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Същата представлява такси и услуги, свързани както с усвояването, така и с управлението на кредита. Поради накърняване на принципа на добрите нрави се стига до значителна не еквивалентност на насрещните престации, а когато това е налице се нарушава принципът на добросъвестност. Счита, че допълнителната такса е нищожна и на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Тя е във вреда на потребителя. Нищожна е и поради това, че се стига до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове.

Не оспорва факта, че на *** г. между страните е сключен Договор за кредит № *** от *** г., като на ищцата била отпусната сумата от 500 лева. Кредитът бил за период от 30 дни, с падежна дата *** г. По договора били начислени 16,85 лв. договорна лихва и такса за допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане в размер на 123,15 лв. Така кредитополучателят следвало да върне сумата от общо 640 лв. Излага, че на ищцата бил предоставен СЕФ с всички параметри по договора. Допълнителната услуга не била задължителна, като същата била дължима с оглед кратния срок, в който е направена оценка на лицето и преценка за кредитоспособността му. На *** г. ищцата подала заявка за получаване на допълнителна сума в размер на 200 лева, във връзка с което бил подписан Анекс за допълнителната сума. Така общата дължима сума се увеличила до общо 893,99 лв., от които 700 лв. – главница, 23,58 лв. – договорна лихва и 170,41 лв. – такса за допълнителна услуга за бързо разглеждане.

Оспорва изложените твърдения в исковата молба. В договора бил посочен фиксиран лихвен процент в размер на 41%. ГПР бил в размер на 49,7%, като не нарушава разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Договорът и таксата за бързо разглеждане не били нищожни, като не нарушавали императивни правни норми.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на ***г. е сключен Договор за кредит № ***, по силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата от 500 лв. при ГПР от 49,6% и лихвен процент след отпускане на допълнителна сума в размер на 40,94%. Съгласно договора, ищцата дължала и допълнителна такса за бързо разглеждане в размер на 170,41 лв. На *** г. между страните е сключен Анекс към договора, по силата на който на ищцата е предоставена допълнително сумата от 200 лв., така общо опусната в заем сума възлиза на 700 лева. Посочена е в Анекса и общо дължимата сума по договора за кредит- 893,99 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за кредит от ***г., Анекс към него,Общи условия и преддоговорна информация- стандартен европейски формуляр.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира 2 следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,6%, а възнаградителната лихва- 40,94% годишно, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че таксата за бързо разглеждане на кредита в размер на 170,41 лева е включена в общо дължимата сума по договора.

Включена по този начин към общо дължимите от ищеца суми по договора, таксата на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлява скрит разход по договора за кредит, който не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата процента на разходите значително надхвърля посочените в договора стойности и въвежда потребителя в заблуждение.

По гореизложените съображения предявеният иск ще се уважи, като се прогласи нищожността на договора за кредит, сключен между страните.

Предвид уважаване на главния иск, съдът не следва да се произнася по предявения евентуален иск, тъй като не се е сбъднало условието, под което е предявен.

3

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се констатираха от съда в размер на 25,56 евро или 50 лева заплатена държавна такса.

Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв.

Д. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, конкретната фактическа и правна сложност на делото и осъществените процесуални действия следва да се определи в минималния предвиден в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. размер от 245,42 евро или 480 лева с ДДС.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. С. Н., ЕГН **********, с адрес: *** и „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ж.к. Изток, бул. „Д-р Г.М. Димитров“ № 6А, ет. 1 офис № 2, представлявано от *** З.С.Р., че Договор за кредит № *** от *** г., сключен между страните е нищожен.

ОСЪЖДА „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. Изток, бул. „Д-р Г.М. Димитров“ № 6А, ет. 1 офис № 2, представлявано от *** З.С.Р. да заплати на Д. С. Н., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 25,56 евро / двадесет и пет евро и петдесет и шест евроцента/ или 50 лева, представляваща направени по делото разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. Изток, бул. „Д-р Г.М. Димитров“ № 6А, ет. 1 офис № 2, представлявано от *** З.С.Р. да заплати на адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия-***, с адрес на кантората в *** адвокатско възнаграждение за осъщественото на ищеца Г.Ч.Я., безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 245,42 евро / двеста четиридесет и пет евро и четиридесет и два евроцента/ или 480 лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.