Решение № 669 от 13.12.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 669 гр. Велико Търново, 12.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Георги Драгoстинов

Членове:

Радка Цариградска

Ангелина Богданова при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Въззивно гражданско дело № 20234100500440 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 260/12.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1679/2022 г. по описа на РС – Горна Оряховица са отхвърлени предявените на основание чл.

144 и чл. 149 СК от Е. Г. Г. срещу Г. А. Г. искове за заплащане на издръжка за минало време (23.03.2022 г. – 13.10.2022 г. ) за сумата от 2010 лв. и за заплащане на месечна издръжка от 300 лв.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Прави се искане за отмяната му в цялост и постановяване на ново, с което ВТОС да уважи обективно съединените искове и да се присъди издръжка в претендирания размер от датата на входиране на исковата молба, както и за минал период от навършване на пълнолетие. Претендира разноски за две инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ответникът в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящото производство Г. Г. е депозирал отговор, с който оспорва същата като неоснователна и недоказана. Развити са доводи в тази насока, като се иска атакуваното решение да бъде потвърдено.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от 1 легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове по чл. 149 вр. чл. 144 СК и по чл. 144 СК за присъждане на издръжка в полза на навършило пълнолетие дете, което продължава средното си образувание, считано от датата на навършване на 18 – годишна възраст – 23.03.2022 г. В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е редовна ученичка в 12 – ти клас в СУ"М.Р" гр.Л и че няма доходи и имущество, от което да се издържа, докато учи. Посочва се, че ответникът е баща на ищцата и че всички нейни нужди се задоволяват само от майката, която е безработна. По тези съображения ищцата отравя искане до съда за осъждане на ответника да й заплаща месечна издръжка в размер на 300 лв., считано от датата на предявяване на исковата молба до настъпване на законни причини за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за забава върху всяка просрочена вноска, както и издръжка за минало време в същия размер за времето от навършване на пълнолетие до завеждане на исковата молба.

С отговора на исковата молба ответникът, чрез назначения му особен представител, оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.

Излага съображения за недоказаност на твърденията, че ищцата е ученичка и че не притежава имущество, както и че ответникът получава трудови доходи.

Въззивният съд споделя изцяло установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК. Въз основа на нея, настоящата съдебна инстанция прави следните правни изводи:

Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.

Според чл. 144 СК издръжка на навършили пълнолетие деца, които не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото, ако учат, се дължи само ако не съставлява особено затруднение за родителите. В случая не е налице пълна безусловност на задължението за издръжка, както е при ненавършилите пълнолетие деца, а следва да се установи, че пълнолетното дете продължава да учи редовно в средно или висше учебно заведение, че то не може да се издържа от доходите и имуществото си, както и че даването на издръжката не създава особени затруднения за родителя.

Последното означава този родител да притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особени затруднения да отделя средства и за издръжката на пълнолетното си учащо дете. Преценката за материалните възможности на дължащия издръжката е винаги конкретна и зависи от имуществото, от доходите, квалификацията, семейното положение, 2 здравословното състояние и начина на живот на задълженото лице.

В случая, при постановяване на обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд прецизно е обсъдил доказателствата по делото и е приел, че въззиваемият не разполага с такава материална възможност, която да му позволява да престира претендираната издръжка без особено затруднение за самия него, след задоволяване на собствените му екзистенциални нужди и осигуряване на издръжката на малолетното му дете.

В случая е видно от писмо изх. № 3789/10.03.2023 г. на ТД НАП – Велико Търново, че през процесния период ответникът няма регистрирани трудови договори, като за периода месец март – месец юни 2022 г. е получавал обезщетение за безработица.

Същевременно въззивникът не установи ответната страна да разполага с доходи от друго естество или пък да разполага с достатъчно имущество, посредством използването на което да е в състояние да си набави приходи.

С оглед на така установеното би могло да се направи категоричния извод, че не е налице сума, която да надхвърля минималния размер на алиментните задължения на въззиваемия към малолетното му дете и нормалните средства, нужни за издръжката на един човек на средна възраст, в който случай би било налице основание за уважаване на иска.

В случай, че въззиваемият доставя месечна издръжка на въззивника в какъвто и да е размер, при тази своя материална възможност, то той би изпаднал в значително затруднение да осигурява издръжка на малолетното си дете, както и да обезпечава собствените си нужди. Все пак възможността за плащане на издръжка следва да се преценява обективно и конкретно като се определя не само от имуществото и доходите, но и начин на живот на задълженото лице, още повече, че не се установи същия да работи и да реализира доходи. Идеята на законодателя е да не поставя родителя в такова затруднение, което да го лиши от задоволяване на собствените му жизнени потребности от храна и нехранителни стоки и услуги. Както е изяснено и в Решение № 199/17.05.2011 г. по гр. д. № 944/2010 г., ІІІ г. о. на ВКС, родителят отговаря по чл. 144 СК тогава, когато притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволят, без особени затруднения да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете.

Задължението на родителите да издържат децата си безспорно е в основата си морално задължение, но докато задължението за издръжка по чл.

143 от СК – при ненавършилите пълнолетие деца е безусловно от гледна точка на положението на детето, то при издръжката на пълнолетен учащ, пълна безусловност на задължението не е налице. Няма спор, че за поддържането му са необходими средства за издръжка, но това автоматично не означава, че част от тях следва да се поемат от родителя, от когото се търсят, защото принципно пълнолетните деца поначало са длъжни сами да се грижат за издръжката си. Доказателствената тежест за установяване възможността на родителя да предоставя издръжка без особени затруднения се носи от ищцата. Касае се за правопораждащ факт да получи претендираната издръжка, поради което и същият следва да бъде установен 3 по изключващ каквото и да е съмнение начин - при условията на пълно и главно доказване. Както беше посочено, този факт не беше доказан по делото.

Поради това и съдът приема, че по делото не беше доказано, че претендираната издръжка не представлява особено затруднение за ответника.

Правилно и законосъобразно се явява решението и в частта, с която изцяло е отхвърлен искът по чл. 149 СК – за присъждане за издръжка за минало време. Настоящият съд напълно споделя мотивите на решението в тази му част и не намира за нужно да ги преповтаря.

С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е обсъдил подробно исканията и възраженията на страните, както и всички доказателства по делото, относими към спорните обстоятелства, което прави неоснователни оплакванията във въззивната жалба. Първоинстанционното решението е правилно, обосновано и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260 от 12.04.2023 г., постановено по гражданско дело № 1679 по описа за 2022 г. на РС – Горна Оряховица.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4