Решение № 10142 от 28.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10142 гр. София, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско дело № 20261110101546 по описа за 2026 година

Предявен е от ищеца А. Н. Г., ЕГН **********, срещу ответника ***************, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1099, 78 евро, платена при изначална липса на основание по недействителен Договор за паричен заем № *******, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.01.2026 г., до окончателното й изплащане.

Ищецът А. Н. Г., ЕГН **********, сочи, че на 20.10.2024 г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № ******* за сумата от 1 227,10 евро. Твърди, че към 14.01.2026 г. ищецът е заплатил сумата от 2 326,88 евро. Поддържа, че договорът съдържа клауза за неустойка при непредоставено обезпечение, която по същество представлявала скрита възнаградителна лихва, но не била включена при изчисляване на ГПР.

Доколкото посоченият в договора ГПР не отговарял на действително прилагания, то целият договор бил недействителен. С оглед изложеното и на основание чл. 23 ЗПК счита за платена при начална липса на основание сумата от 1099,78 евро. Моли за уважаване на исковата претенция с присъждане на разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът ***************, ЕИК *********, подава отговор на исковата молба, чрез адв. Х. М., с който оспорва исковата претенция като неоснователна. Излага твърдения, че нищожността на отделна клауза от договора не влече недействителността на същия в цялост. Поддържа, че при формиране на ГПР са спазени всички императивни изисквания на ЗПК.

Признава факта, че ищецът му е престирал процесната сума. Моли за отхвърляне на иска. Претендира присъждане на разноски по делото.

1

Софийски районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното:

За уважаване на предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже престирането на процесната сума в полза на ответника и нейния размер. В тежест на ответника е докаже, че е налице основание за получаване, респ. – за задържане на сумата. В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които основава изгодни за себе си последици.

Между страните са отделени за б езспорни обстоятелства и такива, които не се нуждаят от доказване: На 20.10.2024 г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № *******, по силата на който е предоставена сумата от 1227,10 евро. Във връзка с договора ищецът е заплатил сумата от 2326,88 евро. В хода на производството е отделени за безспорно и обстоятелството, че по договора за кредит била уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 2357,09 евро.

От съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, както и отделените за безспорни обстоятелства между страните се установява, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ******* за заемна сума от 1227,10 евро, при ГПР, посочено в договора в размер на 63,12 %.

Договорено е задължение на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение по кредита по реда и условията, предвидени в общите условия по договор. Между страните е уговорено, че при непредставяне на обезпечение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2357,09 евро, с начин на разсрочено плащане съгласно погасителен план към договора за кредит, приложен на л. 7 по делото.

С Решение на Съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело № С – 337/23 е прието, че член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на 2 вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена, то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК / в този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./.

Следователно, договорът за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл.

55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.

3

Между е безспорно, че ищецът е заплатил на ответника по договора за кредит сума в общ в размер на 2326,88 евро. С оглед изложеното и предвид изводите до които съдът достигна за недействителност на договора за кредит на осн. чл. 22 ЗПК, съдът намира, че кредитополучателят дължи връщане на чистата стойност на кредита, което в процесния случай е 1227,10 евро .

Следователно предявеният иск за сумата от 1099,78 евро се явява доказан по основание и размер и следва да бъде уважен изцяло.

По разноските:

С оглед изхода на спора, в исковото производство следва да бъдат възложени сторените разноски за държавна такса в размер на 45,55 евро.

Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.

38, ал. 1, т. 3, пр.второ ЗАдв. По въпроса дали има право съдът да извършва преценка за наличие на обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. или те са предоставени единствено на договорящите се и не подлежат на проверка от съда е образувано тълкувателно дело № 3/2025 г. на ОГСТК на ВКС, по което все още не е постановено тълкувателно решение. Настоящият състав застъпва практиката, ч е нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда /виж определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Дори и да се приеме обратното, в случая действително видно от договор за правна помощ между адвокат Г. и друг ищец , представен по гр.д.

№ 49484/2024 г. на СРС отново е посочено същото основание, но това не опровергава обстоятелството, че ищецът и адвокат Г. са в близки отношения.

Съгласно чл. 38, ал. 1, т . 3, пр.второ от Закона за адвокатурата, адвокатът може да оказва безплатна адвокатска помощ и съдействие на близки, като адвокатът само определя кои лица са от кръга на неговите близки, на които оказва безплатна адвокатска помощ. Така Определение № 5197 ог 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2731/2025 г.о. на ВКС.Ето защо възражението на ответника в този смисъл се явява неоснователно. По отношение размера на претендираното адвокатско възнаграждение, съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от наредбата могат да служат за известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д.

№ 75/2024 г., II т. о., ТК/ Ето защо, като взе предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, исковете са типизирани предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет, срочното разглеждане на делото без участие на процесуални представители на страните, както и цената на иска, на оказалия безплатна правна помощ адвокат следва да бъде определено възнаграждение в размер на 200 евро с вкл. ДДС.

4

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 45,55 евро за държавна такса.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1, предлож. първо ЗЗД ***************, ЕИК ********* да заплати на А. Н. Г., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата от 1099, 78 евро ( хиляда деветдесет и девет евро и 78 евроцента), платена при начална липса на основание по Договор за паричен заем № *******/20.10.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.01.2026 г., до окончателното й изплащане.