Решение № 2139 от 27.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2139 гр. София, 27.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петя Попова при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20221100510081 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 6599/15.06.2022 г. по гр. д. № 28118/2021 г. по описа на СРС, 138 състав, постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „МХ Е.“ ООД, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД против М. В. В. – Х. искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че М. В. В. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1529,22 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 23.12.2020 г. до изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 672,26 лева за периода от 15.09.2018 г. до 16.12.2020 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. *******т. *******, с аб. № 151900, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр. д. № 64808/2020 г. по описа на СРС, 138 състав като е отхвърлен предявения иск по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за главница за цена на доставена топлинна енергия за разликата над сумата от 1529,22 лева до пълния предявен размер от 2548,10 лева

1

Против решението, в частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба вх. № 144427/11.07.2022 г. (пощенско клеймо от 05.07.2022 г.), в която са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Въззивникът посочва, че липсва доставка на топлинна енергия за имота. От представените по делото доказателства се установявало, че начислената топлинна енергия е сгрешена по размер, поради което и претендираните суми са недължими като грешно определени.

Посочва, че само сумата от 1018,94 лева за БГВ е дължима и която била призната от ответника. Освен това, липсвал договор за дялово разпределение.

Неоснователен бил и искът за заплащане на мораторна лихва, тъй като нямало доказателства за публикуване на фактурите на страницата на продавача.

Освен това, общите условия били нищожни. Недължими били и сумите за дялово разпределение. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част. Претендира адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия „Топлофикация София“ ЕАД с вх. № 192579/16.09.2022 г, с който оспорва въззивната жалба. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и моли то да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 28118/2021 г. по описа на СРС, 138 състав е образувано по искова молба, подадена от „Топлофикация София“ ЕАД против М. В. В., с която са предявени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, във връзка с чл. 149 от Закона за енергетиката и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите за установяване съществуването на парично задължение на ответника, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 64808/2020 г. по описа на СРС, 138 състав.

В исковата молба се твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката като 2 собственик на топлоснабден имот в гр. София, ж.к. ******* ет. *******, аб.

№ 151900. Поддържа, че съгласно чл. 150 от Закона за енергетиката продажбата на топлинна енергия за битови нужди на топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, които са одобрени от ДКЕР към Министерски съвет. С общите условия се регулирали търговските взаимоотношения с потребителите на топлинна енергия, правата и задълженията на страните, редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинна енергия, отговорностите при неизпълнение на задълженията. Твърди, че ответникът не е упражнил правата си по чл. 150, ал.

3 от Закона за енергетиката, поради което и общите условия са влезли в сила спрямо него. Твърди, че с влизане в сила на Общи условия било установено, че абонатите са длъжни да заплащат месечните суми в 45-дневен срок след публикуване на фактурите. Твърди, че сградата, в която се намира топлоснабдения имот има сключен договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „МХ Е.“ ООД суми за доставена топлинна енергия. В исковата молба се сочи също, че за периода от м.

05.2017 г. - м. 04.2019 г., ищцовото дружество е доставило топлинна енергия на насрещната страна, но ответника не е заплатил дължимата за това цена в общ размер на 2548,10 лева - главница за топлинна енергия, за което били издадени и фактури. Поддържа, че за периода от 15.09.2018 г. – 16.12.2020 г. ответникът изпаднал в забава за плащане на сумите за топлинна енергия, поради което дължал обезщетение в размер на 672,26 лева. Твърди, че по гр. д. № 64808/2020 г. по описа на СРС, 138 състав е издадена заповед за изпълнение. Моли да бъде признато за установено съществуването на задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Претендира направените в заповедното и в исковото производство разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника М. В. В..

В съдебно заседание, проведено на 13.11.2021 г. процесуалния представител на ответника е заявил, че оспорва предявените искове по отношение на техния размер и моли те да бъдат отхвърлени.

В първоинстанционното производство са доказателства, както и заключение на

3 събрани писмени съдебно-техническа експертиза. Приложено е и гр.д. № 64808 г. по описа на СРС, 163 състав. По заявление от 23.12.2020 г., подадено от “Топлофикация София” АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено на М. В. В. да заплати на заявителя сумата от 4048,10 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от

01.05.2017 г. – 30.04.2019 г. , ведно със законната лихва от 23.12.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 672,26 лева за периода от 15.09.2018 до 16.12.2020 г., сумата от 24,11 лева, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.11.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 23.12.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 5,56 лева за периода от 31.12.2017 г. до 16.12.2020 г. и разноски в заповедното производство. С възражението си длъжникът от 01.03.2021 г. е заявил изрично, че оспорва главница в размер на 2548,10 лева и 672,26 лева – мораторна лихва за процесния период.

С Определение № 1520/02.07.2021 г. по гр.д. № 28118/2021 г. по описа на СРС, 138 състав първоинстанционният съд, като е съобразил оспорената част от издадената заповед за изпълнение по гр.д. № 64808/2020 г. по описа на СРС, 138 състав е върнал исковата молба за сумите над 2548,10 лева, за сумата от 24,11 лева – стойност на услугата дялово разпределение и 5,56 лева – мораторна лихва върху нея.

В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ответникът е клиент на топлинна енергия, както и че от заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че до притежавания от него имот е доставяна топлинна енергия. Въз основа на установената главница е определен и размерът на задължението за заплащане на обезщетение за забава.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира 4 следното:

Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.

422 във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 от , във връзка с чл. 149 от Закона за енергетиката и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите е допустим - предявен е от лице - заявител, имащо правен интерес от установяване съществуването и изискуемостта на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която по гр.д. № 64808/2020 г. по описа на СРС, 138 състав е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, поради което следва да бъде подаден в указания от съда срок и да има за предмет само сумите, за които е издадена заповедта, както и претенцията да се основава на същото основание.

Основателността на иска е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергияи са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Ответницата не оспорва, че е собственик на топлоснабдения имот, поради което и не е спорно, че между страните е възникнало облигационно отношение, в съдържанието на което е включено задължението на ищеца да достави топлинна енергия, а на ответника – да заплати стойността й.

Във връзка с направеното оспорване на стойността на доставената топлинна енергия са събрани писмени доказателства и е прието заключение на съдебно-техническа експертиза. От представените от третото лице помагач констативни протоколи за отчет се установява, че в исковия период не е 5 осигурен достъп до апартамент 14, собственост на ответника, поради което и вещото лице е определило стойността на доставената до имота топлинна енергия по максималния специфичен разход на сградата съгласно т. 6.5 от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба 16-334/06.04.2007 г. Въз основа на направените изчисления е прието, че задължението е в общ размер на 3029,22 лева, като първоинстанционният съд е отчел и направеното с възражението в заповедното производство признание от 1500 лева и е приел, че дължимата сума е в размер на 1629,22 лева.

По отношение на решението, в частта, с която е уважен предявения иск в частта относно претендираното с исковата молба обезщетение за забавено плащане, настоящият състав намира следното:

Съгласно нормата на чл.84, ал.1 от ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му (не е нужно отправянето на покана). С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл.154, ал.1 от ГПК), ищецът е следвало да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: че главните парични задължения са възникнали, че е настъпила тяхната изискуемост, както и че размера на лихвата за забава възлиза именно на спорната сума. Приложими за исковия период са Общи условия, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г., като в чл. 33, ал. 4 е предвидено, че клиентът дължи обезщетение за забава само върху задълженията по издадената обща фактура, за която също е предвиден срок за заплащане – 45 дневен след изтичане на периода, за който се отнася.