Решение № 193 от 25.07.2025, Районен съд - Козлодуй

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. Козлодуй, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Адриана Г. Добрева при участието на секретаря Стела Б. Бочева като разгледа докладваното от Адриана Г. Добрева Гражданско дело № 20251440100493 по описа за 2025 година

Съдебното производство е образувано по искова молба на Т. А. Т., ЕГН ********** с адрес в .......................... чрез пълномощник адвокат М. С., с която е предявил против ................................. със седалище и адрес на управление в гр.София обективно съединени установителни искове, както следва:

- за признаване за установено, че сключения между тях договор за потребителски кредит № 4388814 от 23.05.2023 г. е нищожен, поради противоречие със закона – ЗЗД и ЗПК и

- за признаване за установено, че не дължи на ответника сумата от 265.63 лева главница (след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал.1 ГПК в съдебно заседание на 17.07.2025 г.), представляваща разлика между сумите присъдени със заповед по чл.410 ГПК по ЧГД № 418/2024г. на Районен съд Козлодуй (главница 937.50 лв. и оставаща неплатена главница от 591.74 лв.) и сумата 204.12 лв. договорна лихва, както и други разходи по заема извън чистата стойност на кредита (главницата). Претендира разноски.

В съдебно заседание за ищеца се явява адвокат С. и поддържа исковете.

Претендира разноски и прилага списък по чл. 80 ГПК.

Препис от исковата молба и приложенията са връчени на ответника и в срока по чл.131 от ГПК е получен писмен отговор, с който оспорват исковете като недопустими предвид проведено заповедно производство за вземанията по договора за кредит предмет на настоящото дело и липсата на възражение от длъжника срещу заповедта и влизането и в сила. По същество не оспорват факта на сключения договор за потребителски кредит № 4388814 от 1

23.05.2023 г., нито проведено заповедно производство по ЧГД № 418/2024 г. по описа на РС Козлодуй, по което на ответника са присъдени суми по същия договор за потребителски кредит, както и издадения изпълнителен лист и образувано ИД при ЧСИ Иванка Цонкова. Оспорват иска за недължимост на сумата от 265.63 лева и излагат съображения за недопустимост за прихващане. Цитират съдебна практика.

В съдебно заседание за ответника не се явява пълномощник. Депозирана е молба – становище, с което се поддържа писмения отговор и се иска отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Прилагат списък на разноски по чл.80 ГПК.

Съдът като взе предвид становището на страните и прецени поотделно и в съвкупност доказателствата по делото намира за установено следното:

На 23.05.2023 г. между „Изи Финанс“ ЕООД в качеството на кредитор и Т. А. Т. в качеството на потребител е сключен договор за кредит № 438814, по силата на който кредиторът се е задължил да предаде в собственост на потребителя сумата от 1000 лв., а потребителят се е задължил да върне сумата на кредитора в срок от 480 дни (16 вноски), при фиксиран ГЛП в размер на 40.15 % и ГПР в размер на 48.44 %. За обезпечаване на вземанията във връзка с предоставения кредит потребителят се е задължил в срок от пет дни от сключване на договора да предостави на кредитора едно от посочените в договора обезпечения – банкова гаранция или две физически лица – поръчители, отговарящи на подробно разписаните в договора условия. При неизпълнение на това задължение потребителят дължи неустойка в размер на 561.78 лв. Общата дължима по договора сума при изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е 1280.40 лв., а при неизпълнение на това задължение – 1842.18 лв.

С влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 418/2024 г. по описа на Районен съд Козлодуй и издаден въз основа на нея изпълнителен лист от 26.08.2024 г. на ответника като заявител е присъдено ищеца длъжник по същия договор за кредит № 4388814 от 23.05.2023 г. да заплати сумите: 937.50 лв. главница, ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателното изплащане, 204.12 лв. договорна лихва и разноски в заповедното производство – 25 лв. платена държавна такса и 50 лв. юристконсулско възнаграждение. В заповедното производство съдът не се е произнесъл за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит сключен между страните.

Въз основа на издадения на ответника срещу ищеца изпълнителен лист от 26.08.2024 г. ЧСИ Иванка Цонкова с район на действие ОС Враца е образувал изпълнително дело № 694/2025 г. с длъжник Т. А. Т., по което е постъпило плащане - на 26.03.2025г. в размер на 19.92 лв. и на 28.03.2025 г. в размер на 322.86 лв. от запор на трудово възнаграждение на длъжника, която сума е разпределена, като на взискателя (ответника) е преведена сума от 2

124.00 лв. и на ЧСИ е преведена сума от 198.86 лв., представляваща незаплатени разноски по изпълнението. Това обстоятелство се установява от писмо на ЧСИ приложено на делото на л. 55.

Ищецът твърди, че преди образуване на изпълнителното производство, по договора за кредит е платил две вноски от по 204.13 лв., но не представя доказателства за този изгоден за него факт, от който черпи права и съдът не намира, че е доказано това му твърдение.

Съдът намира за доказано, че ищецът (кредитополучател по договора за кредит) е платил по кредита преди образуване на изпълнителното производство и преди образуване на заповедното производство (което впрочем е част от изпълнителното производство) - на 12.07.2023 г. сумата от размер на 204.13 лв., което обстоятелство ответника кредитор по процесния договор признава с писмения отговор на исковата молба. Впоследствие како съдът посочи по-горе в хода на изпълнителното производство е платил видно от писмо на ЧСИ на 26.03.2025 г. – 19.92 лв. и на 28.03.2025 г. – 322.86 лв. чрез запор на трудово възнаграждение, като сумите са разпределени от ЧСИ и на ответника (кредитор по договора) е преведена сумата от 124 лв..

По тези обстоятелства страните не спорят и те се установяват от писмените доказателства по делото.

Съдът приема от правна страна следното:

На първо място, съдът не споделя възражението на ответника за недопустимост на установителните искове предвид проведеното заповедно производство, по което заповедта за изпълнени по чл. 410 ГПК е влязла в сила.

Съдът е изложил мотиви в този смисъл в определението по чл.140 ГПК, които приповтаря. Съдът се позовава и съобрази последната задължителна практика на ВКС дадена с Определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч.т.д.№ 1304 по описа за 2023 г. на ВКС съобразена и със задължителната практика на СЕС по решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23. Според ВКС с оглед формираната практика на СЕС следва да се приеме, че формираната с влезлите в сила заповеди за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените в установителни искове. Още повече, че задължение на съда съгласно ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В този смисъл съдът следва да извърши самостоятелна преценка за действителността на договорното правоотношение между страните, предмет на спора и извън наведените доводи в исковата 3 молба.

На следващо място, по същество. Договор за кредит № 438814 от 23.05.2023 г. има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК , поради което валидността му следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.

Съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора . Поради това посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК „общата сума, дължима от потребителя“ представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

От съдържанието на договора за кредит № 438814 от 23.05.2023 г. се установява, че е уговорен ГПР, чийто размер не отговаря на действителните разходи, които потребителят ще направи във връзка с кредита, тъй като в него не е включена дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 561.78 лв. Заплащането на неустойката представлява скрит косвен разход за потребителя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заетата сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за потребителя, които са били известни на кредитора към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК . В случая това не е сторено, като по този начин отразената в договора стойност на ГПР се оказва невярна и в пъти по-ниска от действителната такава. Това, освен че заблуждава потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаля императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита и противоречи 4 на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит, което води до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

Също от съдържанието на договора е видно, че той противоречи на добрите нрави с оглед размера на уговорения лихвен процент.

Съгласно установената съдебна практика клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити – два пъти. Към момента на сключване на договора за потребителски кредит – 23.05.2023 г., размерът на законната лихва по просрочени парични задължения, определена по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е 10 %. Дори да се приеме, че кредитът не е обезпечен, тъй като не е предоставено предвиденото в договора обезпечение, то максималният размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва е 30 %. Уговореният в случая ГЛП е 40.15 % и надхвърля допустимия съгласно морала размер, противоречи на добрите нрави, на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за еквивалентност на насрещните престации. Възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит, предоставен от кредитна институция, предоставяща заеми по занятие, което изключва възможността да бъде сключен без уговорката за заплащане на възнаградителна лихва.