Решение № 5657 от 15.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5657 гр. София, 15.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Т.а като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100513305 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 20096527/06.07.2023 г., постановено по гр. д. № 7823/2020 г. на Софийски районен съд, 171-ви състав, е признато за установен, че „Малкер“ ООД дължи на „Стил-М1“ ООД на основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 1552 лева – представляваща остатък от дължимо възнаграждение по договор за изработка № С-36/16 от 21.07.2016 г., като искът е отхвърлен за стойността над уважената част до пълния предявен размер от 2550 лв.

Със същото решение са отхвърлени следните искови претенции на „Малкер“ ООД срещу „Стил-М1“ ООД – иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, с който се претендира осъждането на ответника за сумата от 2550 лв., представляваща неустойка за забава по договор № С-36/16 от 21.07.2016 г., начислена за периода 05.09.2016 г. – 18.01.2018 г.; иск с правно основание чл.

79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 258 ЗЗД, с който се претендира осъждането на ответника за сумата от 1397,82 лв., представляваща стойност на заплатени, но недоставени и немонтирани врати по договор № С-42/16 от 07.09.2016 г.

С решението са отхвърлени и следните искове, предявени от „Стил – М1“ ООД срещу „Малкер“ ООД – иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира осъждането на ответника за сумата от 202,80 лв., представляваща стойност на неизплатена част от 1 дължимото възнаграждение по договор № ДГХ-08/16 от 27.09.2016 г.; иск с правно основание чл. 86 ЗЗД, с който се претендира осъждането на ответника за сумата от 69,47 лв., представляваща мораторна лихва, начислена върху неизплатената част от дължимото възнаграждение по договор № ДГХ-08/16 от 27.09.2016 г. за периода 10.11.2017 г. – 31.03.2021 г.

Разпределена е и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Малкер“ ООД е осъден да заплати на „Стил-М1“ ООД сумата от 568,21 лв., а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Стил-М1“ ООД е осъден да заплати на „Малкер“ ООД сумата от 60,47 лв.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника по главния иск „Малкер“ ООД (уточнена с молба от 14.09.2023 г.), подадена чрез процесуалния му представител адв. В. Т., в която са изложени съображения за необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт в осъдителната му част, както и в частта, с която е отхвърлен насрещният иск за неустойка, поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения при неговото постановяване.

Според въззивника неправилно районният съд е приел главният иск за основателен и доказан, като не е разгледал и обсъдил възражението му за отбив и насрещния иск за неустойка. Излага, че решаващият състав е базирал изводите си основно на заключението на изслушаната по делото техническа експертиза и на показанията на ищцовите свидетели без обаче да обсъди вероятната тяхна заинтересованост, тенденциозност на показанията и противоречието им с показанията на останалите свидетели.

Намира още, че постановеното решение е в противоречие с материалния закон, тъй като съдът е приел, че възражението за намаляване на цената е основателно до размера на стойността на доставените материали, без обаче да вземе предвид, че същите са били негодни и за да бъдат ползвани по предназначение, е следвало да бъдат извършени редица дейности от друго лице, чиято стойност надвишава значително отхвърлената от съда част от иска. В тази връзка посочва, че ако за съда е останал неясен точният размер на необходимите за извършване на поправката действия е следвало да допусне служебно задача към съответната експертиза.

По отношение на отхвърления иск за неустойка за забава в жалбата е изложено, че ако по делото липсват данни кога ищецът е доставил материалите поради липса на документи за това, следва да се приеме правилото за достоверна дата на документите и да се приеме, че същите са били доставени към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, което от своя страна би довело до извода, че искът за неустойка е основателен и доказан.

С оглед изложеното в жалбата е отправена молба за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и постановяване на такова, с което главният иск да бъде изцяло отхвърлен.

В законоустановения срок от въззиваемата страна „Стил-М1“ ООД не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Съдът, като прецени становищата

2 на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в частта, с която са отхвърлени насрещните искове на „Стил – М1“ ООД, в частта, с която е отхвърлен насрещният иск на „Малкер“ ООД, с който се претендира осъждането на ответника за сумата от 1397,82 лв., представляваща стойност на заплатени, но недоставени и немонтирани врати по договор № С-42/16 от 07.09.2016 г., както и в частта, с която е отхвърлен главният иск за сумата над 1552 лева до пълния предявен размер, не се обжалва и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящото производство. При извършена проверка по реда на чл.

269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно, а в обжалваните части е и допустимо.

По отношение на неговата правилност съдът намира следното:

По главния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД:

Районният съд е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че ответникът „Малкер“ ООД дължи на „Стил – М1“ ООД сума в размер на 2550 лева, представляваща неизплатена част от задължение по Договор № С-36/16 от 21.07.2016 г.

За да бъде уважен искът по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, ищецът следва да установи следните обстоятелства: 1) че между страните е сключен договор за изработка; 2) че ищецът е изпълнил съобразно уговореното; 3) че ответникът е приел работата и 4) че в негова тежест е възникнало задължение в размер на твърдените суми.

За да постанови решението си първоинстанционният съд е приел, че между страните е сключен договор за изработка, по силата на който ищецът се е задължил да изработи, достави и монтира мебели, за което възложителят е заплатил авансова вноска в размер на 2550 лева. За да уважи исковата претенция до размера от 1552 лева, решаващият съдебен състав е приел за основателно възражението на ответника по чл. 265, ал. 1, т. 3 за намаляване на дължимото възнаграждение поради недостатъци по възложената работа.

Настоящият съдебен състав намира следното:

Не е спорно пред въззивния съд, а и от събраните по делото доказателства се установява, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за изработка от 21.07.2016 г. с предмет изработка, доставка и монтаж на мебели, описани в приложение № 1 към договора и по-конкретно – групирани стъпала с вертикални елементи (5 бр.), междинна площадка с вертикални елементи (1 бр.) и единични хоризонтални стъпала 10 бр.). Общата цена на мебелите, уговорена между 3 страните, е в размер на 5100 лева, като по делото не е спорно, че ответникът е заплатил авансово дължимата такса в размер на 2550 лева, следователно остатъкът от уговореното възнаграждение за извършената работа бил в размер на 2550 лева.

С отговора на исковата молба ответното дружество е поискало с тази сума да бъде намалено възнаграждението на изпълнителя по процесния договор поради недостатъци в изпълнението, като по своето правно естество това изявление представлява възражение за отбив от възнаграждението, упражнено като отбранително право посредством уредената в чл. 265, ал. 1, предл. трето ЗЗД алтернативна правна възможност.

Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания. Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба (респ. отговора на исковата молба), а с формулираните във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила или не е приложил правилно материалния закон.

В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.

272 ГПК.

Предмет на сключения между страните договор за изработка е един трудов резултат и изпълнителят се освобождава от задължението си по него само ако предаде точно извършената работа, а изискуемостта на насрещната парична престация – уговореното възнаграждение, възниква, след като работата бъде приета от възложителя – арг. чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. В клаузата на чл. 10 от Договор № С-36/16 страните са уговорили, че при готовност за доставка и монтаж на изработените мебели, изпълнителят уведомява писмено клиента за това, като изпраща писмено уведомление за готовност за доставка и монтаж. В чл. 12 от договора пък е предвидено, че в еднодневен срок от получаване на писменото уведомление за готовност за доставка и монтаж клиентът заплаща вноска № 2 и страните договарят ден за доставка, а в чл. 14 – че при доставката клиентът подписва приемнопредавателен протокол. По делото не е представен подписан между страните приемно-предаватален протокол, нито доказателства за изпратено писмено уведомление за готовност за доставка и монтаж, с оглед на което според настоящата съдебна инстанция ищецът не е успял чрез пълно и главно доказване, както предписва правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК, да установи, че е изправна страна по договора за изработка, т. е. че е изпълнил качествено строително-монтажните работи, възложени му от ответната страна, за които претендира възнаграждение.

При учреденото от договора за изработка материално правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни задължения – да извърши дължимите фактически действия по договора точно и добросъвестно и да 4 предаде работата на възложителя, а за ответника – да приеме (одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя – арг. чл. 258 и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Законът обаче задължава поръчващия да приеме изработеното, но само тази работа, която е съответна на уговореното (арг. чл. 264, ал. 1 ЗЗД). Приемането като правно действие представлява фактическо получаване на изработеното и признанието, че то съответства на поръчаното. Следователно, приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчаливото изразено изявление на поръчващия, че счита работата съобразна с договора. Приемане означава одобряване. Именно за да може да се даде на приемането значението на одобряването, законът предписва на поръчващия да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно, неточно изпълнение, вкл. и когато недостатъците са скрити – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако не направи такива възражения, работата се счита за приета, т. е. за одобрена, както разпорежда уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция.