Решение № 213 от 11.09.2025, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 213 гр. Тетевен, 11.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20254330100546 по описа за 2025 година

Образувано е по искова молба „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адресна управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет. 2, чрез пълномощника З. Н. Д. - в качеството й на член на Съвета на Директорите, упълномощена от Мариуш Григлицки и Анджей Бак - в качеството им на представляващи дружеството, чрез от юрк. С. П., срещу Д. М. У., ЕГН ********** с адрес: гр. Тетевен, област Ловеч, ул. ххххххххххххх с цена на иска: 733.68 лева.

В исковата молба се твърди, че на 13.04.2022 година длъжникът Д. М. У., ЕГН **********, сключила Договор за потребителски кредит № ******** с „Креди Йес“ ООД, по силата на който е получил сумата от 500 лева, срещу което се съгласил да върне 9 броя вноски в по 117.00 лв. в срок до 11.01.2023 г., когато е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит.

Ищцовото дружество сочи, че длъжникът е заплатил по договора за кредит единствено сума, в размер на 354.26 лева.

Заявява се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 12.01.2024 г. г. „Креди Йес“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адресна управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет. 2. Вземането срещу длъжника по настоящото производство било индидуализирано в Приложение № 1, към договора за прехвърляне на вземане.

Моли съда да осъди Д. М. У., ЕГН **********, да заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК 202423225 парично вземане, конкретизирано в т. 9 на предявеното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по образуваното ч.гр.д. № 252/2025 г., а именно сумата в общ размер от 733.68 лв., формирана както следва:

1) непогасена главница в размер на 349.41.;

1

2) договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 38.57 лв.

3) неустойка в размер на 345.70 лв.

4) както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията.

Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски, както в заповедното, така и в исковото производство.

В указания от съда срок по реда на чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал отговор на Исковата молба.

Районен съд - Тетевен, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК осъдителен иск с правна квалификация чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правна квалификация чл. 79, ал.

1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на валидно сключен с ответника договор за потребителски кредит с твърдяното съдържание, въз основа на който дружеството кредитор е предоставило на Милен Радославов Джамбазов претендираната парична сума, а за ответника е възникнало задължение да върне на кредитора предоставената сума и да заплати възнаградителна лихва в претендираните размери, като и че претендираните вземания за главница и възнаградителна лихва са станали изискуеми, включително, че е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на главницата по договора.

Съобразно правилата за разпределение на доказателствена тежест по чл. 154 от ГПК, в случай че от ищцовото дружество бъде доказано наличието на описаните предпоставки, в тежест на ответника е да установи, че е заплатил дължимите сума.

По предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да установи възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава. В тежест на ответника е да установи, че е погасил на падежа задължението си.

Не е спорно между страните в производството, а и се установява от приобщените писмени доказателства, че на 13.04.2022 г. между Д. М. У. и „Креди Йес“ ООД бил сключен Договор за потребителски кредит № ******** от 13.02.2022 г. Видно от договора е, че Креди Йес“ ООД е предоставил на ответнцата У. заем в размер на 500.00 лева, видът на вноската е месечна, броят на погасителните вноски е 9, като в с посочен Месечен лихвен процента – 3.330 % и ГПР в размер на 48.301 %, общ размер на всички плащания е 586.87 лв.

Инкорпориран е и погасителен план на 9 вноски с посочен падеж, главница, лихва и общ размер на вноската.

В чл. 6 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е посочил, че ще предостави обезпечение по кредита, същият следва да предостави на кредитора банкова гаранция, ипотека, особен залог или ценна книга издадена в полза на заемодателя, съгласно Общите условия на Договора за кредит, в резултат от което е претендираната от ищцовото дружество сума от 345.70 лева, представляваща неустойка, съгласно чл. 8 от Договора за потребителски кредит.

При така събраните и обсъдени доказателства, съдът намира следното от правна страна: предявените искове имат за предмет установяване на вземания, чийто правопораждащ факт несъмнено е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, съгласно който това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с 2 изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне, като не са налице изключенията по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява потребител – лице, което при сключването на договор за потребителски кредит, действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно за процесния договор важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т. ч. да уговорят такси, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.

Съвкупно от събраните по делото доказателства съдът приема, че клаузите по чл. 6 и чл. 8 от процесния договор за потребителски кредит, предвиждащи заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят пет пъти законната лихва от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В частност е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от представянето на обезпечение от страна на кредитополучателя, а дължимостта на "неустойката", уговорена процесния договор, независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на кредита, противоречи на същността на неустоечната клауза.

Следователно с последната кредиторът цели да получи възнаграждение под формата на "неустойка", тъй като на практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с действителната обезпеченост на вземанията на кредитора /даденото обезпечение би могло да намали риска от невръщане на заетата сума/ (така изрично и Решение № 529/29.01.2024 г. по в. гр. д. № 6422/2023 г. и Решение № 3939 от 17.07.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 12826/2022 по описа на СГС).

Няма съмнение, че при неосигуряване на гаранция общото задължение на ищеца е сбор от вписаните в погасителния план по приложението от договора за потребителски кредит сборни плащания и неустойката по чл. 6 и чл. 8. Плащането на последната, обаче, не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР – 48,301 %, въпреки че е включено в общия дълг и месечните вноски. Съпоставянето в частност на размера на отпуснатия кредит, годишния лихвен процент, обуславя извода, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК е превишено /виж и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.

3

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдебният състав приема, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.

По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.

10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл. 22 ЗПК. На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят заплаща само чистата стойност на кредита - в процесния случай 500 лева, като не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед заявеното от ищцовото дружество, а именно частично заплащане, то по договора се дължи сума, в размер на 349.41 лева. От страна на ответницата не са ангажирани доказателства за други плащания по кредита.

В процесният случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело C714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе казано грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата стойност.