Решение № 158 от 02.04.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. Благоевград, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Вера Коева

Милена Каменова при участието на секретаря Катерина Пелтекова като разгледа докладваното от Петър Узунов Въззивно гражданско дело № 20251200501204 по описа за 2025 година

Производството е образувано по въззивна жалба на Е. А., съдебен адрес: гр. Пловдив, ул.“Парк Отдих и Култура“ №3б, ет.2, ап.5, против решение №365/30.09.2025г на РС-Гоце Делчев по гр.д.№542/25г по описа на с.с., с пр. осн.чл.258 и сл. ГПК.

С атакуваното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният иск за нищожност на договора за заем от 04.12.2024г, като същевременно с това е обявена нищожността на клаузата на чл.1.5 от въпросния договор, ведно с всички произтичащи от това последици.

Недоволен от отхвърлителната част на атакувания акт е останал жалбоподателят, който го счита за незаконосъобразен, излагайки подробни съображения в тази насока. Настоява за неговата отмяна и уважаване на отхвърлената искова претенция, ведно с разноските пред настоящата инстанция. Липсват доказателствени искания.

Въззиваемата страна оспорва жалбата и поддържа първоинстанционния акт, за което подробно се обосновава без да прави доказателствени искания.

Съдът, след като прецени наведените от страните доводи, при 1 съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради това настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС. В тях след подробен анализ на обстоятелствата по спора първата инстанция правилно и законосъобразно е приела за установено, че на 04.12.2024г между ответника „Креди Йес“ ООД и ищцата Е.А. е бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 300лв, при подробно уговорените условия (вж. договора).

Страните са постигнали съгласие предоставената сума да бъде върната от кредитополучателя на три вноски, като падежните дати и сумите, които следва да се заплатят на всяка дата, са посочени в погасителния план, както следва: на 04.01.25г – следва да се заплати сумата в размер на 190лв, формирана от погасителна вноска от 106, 73лв (главница от 96, 74лв, лихва от 7, 5лв и такса за фиксиран лихвен процент 2, 49лв) и такса експресно разглеждане в размер на 83, 27лв; на 04.02.2025г – следва да заплати сумата в размер на 190лв, включваща погасителна вноска от 106, 73лв (главница 99, 96лв, лихва 5, 08лв, такса за фиксиран лихвен процент 1, 69лв) и такса за експресно разглеждане на кредита в размер на 83, 27лв; на 04.03.2025г следва да плати сумата в размер на 190лв, включваща погасителна вноска от 103, 30лв (главница от 103, 30лв, лихва 2, 58лв, такса за фиксиран лихвен процент 0, 86лв и такса за експресно разглеждане в размер на 83, 26лв.

Видно от договора, че годишният процент на разходите по заема са 48, 97 %, при договорен годишен лихвен процент в размер на 2, 50 %.

Съгласно чл.1.5 от договора, заемателят е избрал да ползва допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричния заем, за което се е задължил да заплати такса за експресно разглеждане в размер на 249, 80лв, която да се разсрочи и плаща на части към погасителните вноски (вж.погасителния план).

С чл.2.8 от договора заемодателят е поел задължение да не променя лихвения процент по договора за кредит, срещу което заемополучателят се е 2 задължил да заплаща такса ангажимент в размер на 0, 03% на ден върху усвоената и непогасена главница, която се дължи на падежа на всяка вноска.

Съгласно чл.2.4 от договора заемателят следва да плати на заемодателя общата сума от 570лв, в която са включени дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане.

При тези данни РС неправилно е отхвърлил предявения главен установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. с чл.22 ЗПК за нищожност на договора за потребителски кредит.

Процесният договор безспорно има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно чл.9, ал.1 ЗПК, а кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т.1 ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

По арг. от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите(ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като в него се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. В чл.19, ал.1 ЗПК е предвидено, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Същевременно общ разход по кредита са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (арг. от §1, т.1 ЗПК). Спазването на въпросното изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В случая в представения договор за потребителски кредит формално е посочен ГПР в размер на 48, 97%, който принципно не надвишава максималния по чл.19, ал.4 ЗПК. В договора за потребителски кредит обаче не се сочи начина на формиране на ГПР, което препятства проверката на 3 индивидуалните компоненти, от които се образува и дали същите съответстват на чл.19, ал.1 ЗПК.

Според практиката на СЕС ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като потребителя не може да се счете за напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно - че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (вж.Решение от 20.09.2018г на СЕС по дело С-448/17г). В настоящия случай не се съдържа дори и подобна математическа формула, а вместо това бланкетно и лаконично е посочен ГПР в размер на 48, 97 %, без каквито и да е данни за неговото формиране. Ето защо договорът противоречи на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Отделно и независимо от горното, съдът намира за необходимо да посочи, че така посоченият размер на ГПР на практика не отразява и действителния такъв. Това е така, тъй като още при самото сключване на договора е предвидено сумите за експресно разглеждане на договора да се плащат разсрочено във времето, като част от общата дължима месечна вноска, при което се постига оскъпяване на кредита и води до неоснователно обогатяване на кредитора. По този начин на практика се заобикалят ограниченията на ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК, а посоченият в договора не е действителният, тъй като при определянето му таксата за експресно разглеждане на договора като разход по кредита по арг. от §1, т.1 ДР ЗПК не е била включена в ГПР.

Таксата за експресно разглеждане на кредита несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора.

Въпросната такса попада изрично в легалната дефиниция на пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, в която изброяването макар да не е изчерпателно, ясно сочи, че в ГПР се включват всички такси и разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая това не е сторено и в ГПР е бил включен само размерът на възнаградителната лихва.С включването на тази такса, доближаваща се по размер почти на дължимата месечна главница (главницата варира от 96, 74лв до 103, 30лв месечно, а въпросната такса е в размер на 4

83,27лв месечно), което по арг. на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е необходимо,и без специални знания е видно, че ГПК надвишава значително максимално допустимите по закон граници от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, опредЕ. с постановление на Министерски съвет (чл.19, ал.4 ЗПК). В случая оскъпяването на кредита с добавянето на въпросната такса е с 90 %, а ГПР възлиза в размер на 360% (4x90%=360%)..

В чл.3, б.“ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета изрично се сочи, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните премии, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Преценката за задължителност обаче следва да се направи, според приетото в решение на СЕС в т.43 и т.44 по дело С-714/22г, не само на база това, дали допълнителните услуги са били поискани свободно при сключване на договора за кредит, а да се извърши като се съобразят всички разпоредби на разглеждания в главното производство договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, при които договора е бил сключен. Съдът намира, че събраните по делото доказателства сочат, че сключването на договора при избор на въпросната такса е било условие да се предостави кредита при условията, посочени в него.

Действително, в чл.1.5 от договора е предвидено, че заемателят е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите и за одобрение на паричния заем. Тази клауза обаче има изцяло декларативен характер, тъй като по делото не е предоставена преддоговорна информация, сочеща какви биха били условията по договора за кредит, ако не са сключи договора с включване на въпросната такса. При съобразяване на клаузите на договора за кредит, включването в погасителните вноски на сумите за плащане на допълнителна такса за експресно разглеждане следва извод, че този тази такса е бил условие за сключването на договора за кредит.

5

При липса на други доказателства по делото и съобразявайки опитните правила и житейската логика, съдът приема, че сключването на договора при условие за плащане на таксата е било условие за предоставянето на кредита. В този смисъл съдът приема, че е следвало да се включи в ГПР и тази такса, с която сума същият както вече се посочи по-горе далеч надхвърля ограниченията на ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК.

Договорът за кредит не сочи коректно ГПР, което е равнозначно на непосочване на ГПР. С неточно посочения в процесния договор размер на ГПР потребителят е бил въведен в заблуждение за действителната финансова тежест на договора, което следва да се оцени като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО. Оттук следва извода, че е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съобразно константната съдебна практика липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на целия договор за потребителски кредит по арг. от чл.22 ЗПК, а не само на отделни клаузи в него (вж.Опр.№50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр.д.№578/2022 г., III г. о. и др.). В този контекст се налага извода, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, респ. е недействителен изцяло, а развитите от ответника доводи в обратната насока се явяват несъстоятелни.