Решение № 1379 от 25.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1379 гр. Пловдив, 25.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330102002 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от В. А. Д. против Сити Корект Кредит ООД, с която са предявени обективно съединени искове при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД, чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за признаване на установено в отношенията между страните, че Договор за кредит № ****** г. е нищожен, както и при условията на евентуалност за прогласяване на нищожна на клаузата, уреждаща заплащане на неустойка в размер от 347,33 лв. по Договор за кредит № ****** г., като неравноправна на основание чл. 146 ЗЗП във вр. с чл. 143, ал.1 ЗЗП, както и поради противоречие с добрите нрави.

Претендират се и разноски по делото.

Ищецът твърди, че между нея и ответника е сключен гореописания договор за кредит, по силата на който ответникът в качеството на кредитор се е задължил да предостави на ищеца в качеството на кредитополучател кредит в размер от 917 лева, съгласно условията на договора при срок на кредита от 7 вноски.

В договора се сочи, че е предвидено, че ако ищецът не предостави допълнително обезпечение, то тя дължи неустойка в размер от 347,33 лева.

В тази връзка се сочи, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер от 347,33 лв., разпределена на 7 вноски, всяка от които добавена към дължимата главница и лихва по Договора за кредит, като по този начин общата месечна погасителна вноска нараства на 131 лева.

Ищецът счита договорът за кредит за нищожен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т. 9 1

ЗПК, като излага подробни съображения за липса на посочени условия за прилагане на годишния лихвен процент.

На следващо място счита договорът за кредит за нищожен на основание чл.22 във вр. с чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Наред с това счита договора за кредит за нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл.

19, ал.4 ЗПК, което обуславя и недействителност на ГПР, който не отразява реалния си размер, доколкото в него не е включена сумата, претендирана от кредитора, като неустойка по договора за кредит. При включването на тази сума се сочи, че се надхвърля законоустановения максимум на размера на ГПР.

Недействителността на клаузата, уреждаща ГПР се сочи, че води до недействителност на целия договора, доколкото тази нищожна клауза не може да се замести от повелителните норми на закона.

Цитира практика в подкрепа на изложените доводи.

При условията на евентуалност оспорва клаузата за неустойка като недействителна поради противоречие с добрите нрави.

Сочи се, че клаузата е недействителна и като неравноправна на основание чл. 146 ЗЗП във вр. с чл. 143, т.5 и т. 19 ЗЗП предвид размера на неустойката. Цитира се практика и се излагат подробни съображения в тази насока.

Въз основа на подробно изложените правни доводи се моли предявеният иск да се уважи.

Претендират се разноски.

Ответникът не депозирал отговор в срок. В указания срок не е представен от ответника договор за кредит, като са указани последиците по чл. 161 ГПК.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Обстоятелството, че договор за кредит със соченото от ищеца съдържание се приема за доказан факт с оглед приложението на чл. 161 ГПК.

Освен това наличието на договор за кредит се установява от съвкупната преценка на събраните в производството по делото доказателства – справка от ЦКР към БНБ и схема за погасяване – Приложение № 1 към Договор № 1****** г., подписана от Кредитор – ищцовото дружество и кредитополучател – В. Д..

Видно от приетата като писмено доказателство Схема за погасяване условията по сключения договор за кредит, са именно посочените от ищеца в исковата молба – предоставена в заем сума – 500 лв., лихва в размер на 69,67 лв. и неустойка в размер от 347,33 лв.

Сключването на процесния договор се потвърждава и от приетата като писмено доказателство справка от ЦКР към БНБ.

2

Ответникът не е успорил, че начислената по схемата за погасяване неустойка в размер от 347,33 лв. е поради непредоставяне на обезпечение.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 347,33 лева (при отпусната заемна сума от 500 лева, т.е. тя е повече от 69 % от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би 3 следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.

С оглед гореизложеното съдът счита, че предявеният главен установителен иск за прогласяване на недействителен на целия договор е основателен и не следва да се пристъпва към разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск за прогласяване на недействителност на отделна клауза от договора.

Предвид изхода на делото- уважаването на исковете, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК.

Ищецът е освободена от такси и разноски по делото, поради и което и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК следва да се осъди ответникът да заплати по сметка на ПРС дължимата държавна такса в размер от 50 лв.

Представен е договор за правна защита и съдействие между ищеца по и адв. Д. М., в който е уговорено защитата по главния иск да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М. съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на 4 минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.