Решение № 576 от 30.11.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 576 гр. София, 30.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Г. Въззивно гражданско дело № 20251800500669 по описа за 2025 година

С Решение № 109 от 31.03.20 25 г., постановено по гр. д. № 2000/2023 г. на Ботевградския районен съд, е извършена делба по реда на чл. 348 от ГПК, като е изнесъл на публична продан допуснатия до делба недвижим имот, намиращ се в гр.

П., община П., С. област, представляващ апартамент № 39, находящ се в жилищна сграда блок № 304, вход В, на 3-ти етаж, кв. 77, по плана на гр. П., община П., област С., състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 76,05 кв.м., при съседи: стълбище, апартамент № 38, апартамент № 49, двор, заедно с прилежащото избено помещение № 9, със застроена площ от 11,56 кв.м., при съседи: коридор, мазе № 7 на апартамент № 37, двор, както и таванско помещение № 9 със застроена площ от 17,50 кв.м., при съседи: коридор, таван № 8 на апартамент № 38, таван № 10 на апартамент № 10, заедно с 2,48 % идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху мястото, като след извършването на проданта получената парична сума да се раздели между съделителите съобразно квотите им, както следва: за съделителя М.

П. М. с ЕГН ********** - 1/2 идеална част и за съделителя Д. Г. П. с ЕГН ********** - 1/2 идеална част.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на Д. П. срещу горното решение, което жалбоподателят счита за неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не се бил произнесъл по искането му за възлагане на делбения имот. Твърди, че е формулирал изрично възлагателна претенция с молба от 10.11.2024 г., като я мотивирал с факта, че не притежава други недвижими имоти и винаги е живял в процесният имот - както към момента на подаване на исковата молба, така и към настоящия момент. Счита, че липсата на произнасяне по това искане е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Като друго такова нарушение изтъква, че БРС не бил дал възможност на 1 ищцовата страна за становище да бъдат изкупени нейните дялове, предвид на това, че искането за възлагане следвало да се тълкува и като предложение за изкупуване на дяловете на другия съделител, доколкото упражняването на правото по чл. 349, ал. 2 от ГПК представлявало искане за изкупуване на частите на останалите съсобственици. Прави извод, че съдът е следвало да даде възможност на другата страна да вземе становище по този въпрос, а, като не е постъпил така, е постановил съдебен акт при нарушение на съдопроизводствените правила. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи възлагателната му претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от страна на въззиваемата, която я оспорва и моли съда да остави в сила обжалваното решение, което счита за допустимо, правилно, законосъобразно и постановено при спазването на всички необходими материалноправни и процесуалноправни норми.

Счита доводите на жалбоподателя за неоснователни, тъй като ГПК не съдържал основания за подобни искания и не предвиждал възможност уважаване на възлагателната му претенция. Споделя изводите на районния съд, че искането за възлагане не е направено в предвидените срокове, а дори да е било направено, не са налице предпоставките за уважаването му по чл. 349, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят н е се явява. Представлява се от адв. Ж., който поддържа жалбата и оспорва отговора.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното такова на РС– Ботевград, и да допусне до делба недвижимия имот, като му го възложи. Не претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата не се явява.

Представлява се от адв. Г., който оспорва жалбата и поддържа отговора. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на районния съд.

Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност:

В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост:

Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв.

2

ІІІ. По същество:

Настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите към обжалваното решение и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, както и в отговор на единствените два наведени в жалбата довода - за наличие на предпоставки за уважаване на възлагателната претенция и за необходимост от предоставяне на възможност на насрещната страна да изрази становище по тази претенция, тълкувана като искане за изкупуване на нейните дялове - съдът излага следните съображения.

Неоснователно жалбоподателят твърди, че районният съд не се бил произнесъл по искането му за възлагане на процесния недвижим имот. Наистина, в мотивите на решението погрешно е посочено, че никоя от страните не била направила такова искане, но, независимо от това, съдът е обсъдил възможността за възлагане на имота и е преценил, че такава няма (виж. стр. 2 от обжалваното решение).

Изтъкнатите от жалбоподателя основания за възлагателната му претенция, а именно – че няма друго жилище и че живее в имота към момента на подаване на исковата молба и към настоящия момент, не съставляват такива за възлагане на имота съгласно действащото обективно право. Аргументираната само с тях възлагателна претенция е изначално неоснователна, тъй като процесуалният закон не свързва наличието им с никакви правни последици, вкл. възлагане на делбен имот.

Същевременно, в Гражданския процесуален кодекс са уредени само две хипотези на възлагане на имот на съделител – чл. 349, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Доколкото в случая не се твърди, делбеният имот да е бил придобит в режим на СИО, прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод, възлагателната претенция на жалбоподателя не може да бъде квалифицирана по чл. 349, ал. 1 от ГПК.

Тя не може да бъде квалифицирана и по чл. 349, ал. 2 от ГПК (респ. би била неоснователна, ако се разгледа по този ред), тъй като не се твърдят и не са налице част от релевантните предпоставки по този нормативен текст, при кумулативното наличие на които е допустимо, имот да бъде поставен в дял на съделител, а именно - съсобствеността върху имота да е възникнала от наследяване, както и съделителят, който е предявил претенцията, да е живял в имота към момента на откриване на наследството:

В настоящия казус съсобствеността върху имота е възникнала не от наследяване, а в резултат от правна сделка, видно от завереното копие от нотариален акт на л. 4 от първоинстанционното дело. Това обстоятелство категорично изключва възможността за възлагане на имота на съделител по реда на чл. 349, ал. 2 от ГПК, тъй като такова право има само сънаследник, т.е. лице, което е придобило идеална част от имота по наследство, и то – ако съсобствеността е възникнала само от наследяване. Придобилият по силата на сделка идеална част от жилище (както в настоящия случай) няма право да получи последното чрез възлагане от съда по реда на чл. 349, ал. 2 от ГПК (Решение № 257 от 13.04.2001 г. на ВКС по гр. д. № 658/2000 г., I г. о.). Такова право не възниква и при наличие на смесена съсобственост, т.е. при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт (арг. от т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК, Определение № 371 от 9.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 971/2019 г., I г. о., ГК, Определение № 459 от 14.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3

1089/2019 г., I г. о., ГК, Определение № 298 от 20.05.2014 г. на ВКС по гр. д.

№ 2606/2014 г., I г. о., ГК и мн. др.). В последните два случая делбата следва да бъде извършена чрез изнасяне на неподеляемия жилищен имот на публична продан по реда на чл. 348 от ГПК – както правилно е постъпил районният съд.

Фактът, че съсобствеността върху имота не е възникнала от наследяване, обуславя невъзможност да бъде изпълнена и следващата кумулативно изискуема предпоставка за възлагане на имота по чл. 349, ал. 2 от ГПК, доколкото законът я свързва изрично с момента на откриване на наследството.

Всякакви други моменти (вкл. посочените от жалбоподателя) са правно ирелевантни, т.е. дори претендиращият съсобственик да е обитавал делбения имот през тях, това не поражда за него право на възлагане на имота.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че в настоящия случай не е налице нито една от нормативно регламентираните хипотези, в които процесуалният закон допуска възлагане на делбено жилище в дял на съделител, а изтъкнатите от жалбоподателя основания за това са правно ирелевантни. Поради това искането му за възлагане на делбения имот е неоснователно.

Неоснователен е и доводът от въззивната жалба, че съдът бил допуснал процесуално нарушение като не бил предоставил възможност на насрещната страна да изрази становище по възлагателната претенция на жалбоподателя, тълкувана като искане за изкупуване на нейните дялове. Процесуалният закон урежда реда за предявяване на тази претенция (чл. 349, ал. 4 от ГПК), но той не съдържа задължение за съда да предоставя възможност на останалите съделители за становище по нея. Разбира се, няма пречка, те да изразят отношението си, но законът не предвижда нито специален ред (за разлика напр. от подаването на отговор на искова молба – чл. 131 от ГПК), нито някакви процесуални задължения на съда във връзка с това. Поради това настоящият съдебен състав намира, че липсата на изрично предоставена от БРС възможност на съделителката М. да изрази становище по възлагателната претенция на съделителя П. не представлява процесуално нарушение (още по- малко – съществено такова) и не е основание за отмяна на обжалваното решение.

С оглед гореизложеното, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

IV. По разноските

При този изход на делото и направено искане в съответен смисъл, в полза на въззиваемата М. М. следва да се присъдят сторените от нея разноски във въззивното производство, каквито се установяват в размер на 1500 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие.

Възражението за неговата прекомерност е неоснователно, тъй като размерът му е по- нисък от изчисления такъв от 6862 лв. въз основа на определената от в.л.

Иванова стойност на дяловете на съделителите и разпоредбите на чл. 7, ал. 4, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от НВАР и чл. 2, ал. 4 от НВАР.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 109 от 31.03.20 25 г., постановено по гр. д. № 4

2000/2023 г. на Ботевградския районен съд.

ОСЪЖДА Д. Г. П. с ЕГН ********** да заплати на М. П. М. с ЕГН ********** разноски във въззивното производство в размер на 1500 лв. – адвокатско възнаграждение.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.