Решение № 4501 от 10.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4501 гр. Пловдив, 10.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Р. Руменов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело № 20225330107108 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.

Искова молба на А. П. И., ЕГН **********, от .....против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна” № 16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, с иск с правно основание в чл. 55 ал. 1 предл. второ от Закона за задълженията и договорите.

Според изложените от ищеца факти, между страните имало сключен договор за потребителски кредит № .... По силата на договора, И. получила в заем сума от 1500 лева, която се задължила да върне ведно с възнаградителна лихва в общ размер 353.64 лева, за срок от 12 месеца, при годишен процент на разходите от 49.68 процента.

Договорено било и плащане на неустойка в хипотеза на непредставено обезпечение (2000.64 лева за целия срок на договора ) и такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит в различни размери, в зависимост от периода на забавата.

Договора бил обаче недействителен на специалните основания, предвидени в чл.22 ЗПК. Клаузата , предвиждаща размер на договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва за забава; тъй като била несъществуваща клаузата за лихва , то тя не била посочена в договора , което го правило недействителен. Не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР). Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била 1 уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Твърди се и противоречие на тази клауза със закона , в частност , чл. 33 ал. 2 от ЗПК По повод на всичко изложено, се иска от съда решение, с което ( след изменение на иска по размер ) да се осъди ответното дружество да заплати на ищеца общо 829.53 лева ( или 179.32 лева по клаузата за възнаградителна лихва и 650.21 лева- по неустоечната клауза), законната лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане на вземането , разноските по спора, а на адвоката на ищеца – и хонорар по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Ответника оспорва исковете като неоснователни, отрича пороци на договора или някоя от клаузите му, вкл. нарушение на чл. 11 от ЗПК. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Също моли за присъждане на разноски.

Вещото лица по проведената счетоводна експертиза дава заключение, че по допълнителното споразумение № 275804 И. е платила цялата главница ( 1500 лева ) , 179.32 лева от договорната лихва 650.21 лева от неустойката за непредставено обезпечение, или общо 2329.53 лева.

Допустим осъдителен иск с правно основание в чл. 55 ал. 1 предл. второ от ЗЗД.

Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства, съдът съобрази следното:

По фактите:

Установява се от наличното по делото копие , че на дата 22.06.2018 г. между страните е сключен рамков договор за кредит „Гет кеш“ под номер .... по силата на този договор, И. е получила назаем сума от 1500 лева , при годишна лихва от 41 %, като била договорена и неустойка в размер от 1853.64 лева , ако не бъде представено обезпечение на кредитора. Договорена била възможност на И. да получава допълнителни заемни средства по договора „транш“, като за всички отпуснати такива следвало да се състави допълнително споразумение между страните.

От приложената на л. 94 от делото разписка личи , че И. е получила сумата от 1500 лева на дата 22.06.2018 г.

По делото е налично и копие от допълнително споразумение ( анекс ) към договора от дата 27.03.2019г, според което страните договарят И. да получи нов транш от 1500 лева, които да върне на дванадесет месечни вноски , с възнаградителна лихва от 353.64 лева, при годишен процент на разходите от 49.68 лева и неустойка за непредставено обезпечение от 2000.64 лева за целия период на договора, дължима като част от месечните вноски , които в тази хипотеза станали 321.19 лева .

От този транш И. платила на кредитора си общо 2329.53 лева - главница в пълен размер (1500 лева ) , 179.32 лева от договорната лихва и 650.21 лева от неустойката за непредставено обезпечение.

2

По правото:

В хипотезата на чл. 55 от Закона за задълженията и договорите, следва ищеца да докаже имущественото разместване между страните, а ответника – наличието на основание за това разместване.

Плащането на сумите е безспорно, то е признато от ответника като неизгоден за него факт, и признанието кореспондира със заключението на вещото лице , което съдът кредитира.

Установява се обаче от приложеното копие, че договора за кредит под номер 275804 всъщност съставлява анекс към предходен договор между същите страни, под номер 232150. Както по отношение на рамковия договор (232150) , така и спрямо всички негови допълнения ( анекси ) се прилага Закона за потребителския кредит в редакцията си към датата на сключването на договора, ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.

Нееднозначно в практиката на съдилищата се решава въпроса, дали допълнително споразумение към договор може да има самостоятелен характер. Така например, ( с решение № 333/ 23.11.2012 г., постановено по гр.д. № 167/12 г ., решение № 75/ 26.05.2010 г. по търг. дело №838 /2009 година и др. ) ВКС последователно отрича анексите към договор за наем да имат отделно съществуване и да бъдат приети за самостоятелен източник на права и задължения. Настоящия състав на съда приема , че с оглед специфичния характер на договорите за потребителски кредит и целта на Закона за потребителския кредит, допълнителното споразумение към такъв договор би могло да има самостоятелен характер – да бъде конвертирано в самостоятелен договор – единствено при условие, че както то, така и първоначалния договор отговарят на императивните изисквания на закона към тяхната форма и съдържание.

Това е така, тъй като е недопустимо изискуемите реквизити на договора, в частност, годишния процент на разходите, да бъдат отнесени само към допълнителното споразумение или основния договор , като се формира, използва или посочва отделен процент на общи разход по кредита за всеки транш. Посочването на общ годишен процент на разходите по кредита има генерална цел – потребителят да бъде ориентиран относно оскъпяването на кредита , за да може да прецени дали да сключи договора. Затова и посочването на различен годишен процент във всеки анекс води до заобикаляне на закона, дори в хипотеза , когато предходния транш е изплатен изцяло.

Тук следва да се отбележи , че чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК говори за годишен процент на разходите в единствено число, тоест визира общ за целия договор процент на разходите. Променлив годишен процент на разходите не се допуска , доколкото такова допускане би лишило от смисъл поставянето на горна граница на годишния процент на разходите.

Рамковия договора за потребителски кредит под номер 232150 е нищожен на основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит. Той не съдържа 3 изискуемите от чл. 11 от ЗПК реквизити: погасителен план, включително дати на връщане и/или разпределение на вноските между неплатените суми ( т.11 ) , годишен процент на разходите ( т. 10 ), както и информация за правото на потребителя във всеки един момент да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания ( т. 12 ). Тази недействителност се преценява с оглед приложимото към датата на сключването му право; тъй като е нищожен, договора не може да бъде саниран от последващото договаряне на различен лихвен или годишен процент на разходите или посочване на липсващите при сключването реквизити. Тоест, нищожността на първоначалния договор влече след себе си нищожност и на анексите към същия.

На следващо място, на самостоятелното основание по чл. 26 ал. 1 предл. трето от Закона за задълженията и договорите е нищожна и клаузата на 9 от допълнителното споразумение, която предвижда неустойка при непредставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, тъй като противоречи на добрите нрави; липсата на представени за вземането по това допълнително споразумение обезпечения е безспорен факт. С оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК критерий, следва да се каже , че тази неустойка не разполага с присъщите си функции. Тя не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради неизпълнението на задължението на ответника да представи обезпечение. Пак по същата причина, неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може да обоснове законосъобразност, доколкото паричния й еквивалент е значителен, почти равен на главницата. Изводът на съда е , че плащането на сумата по тази неустойка е самоцелно, а оттам – тази клауза противоречи на добрите нрави. Тази клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите – тя води до значително неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора. Няма данни тази клауза да е индивидуално договорена, ищецът не доказва такива преговори , следователно тази клауза е нищожна и на основанието по чл. 146 от ЗЗП. Тази нищожност е изначална , тя произтича пряко от съдържанието на нормата и затова е без значение дали договерените с нея суми са платени от И. или не; плащането или неговата липса не могат да санират нищожност.

Следователно договор между страните няма, имущественото разместване е извършено на неосъществено основание и съдът следва да уважи исковете в пълен размер.

Разноските по иска се присъждат в тежест на ответното дружество.

Дължи се хонорар на представител на ищеца, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата (не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на ищеца и 4 съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства), които се определя да е минималния такъв от 400 лева ( искът е само един, предвид цената му и това, че липсва фактическа сложност на делото , а правна такава не е висока).

Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът

РЕШИ:

Осъжда „Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление в София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86 да заплати на А. П. И., ЕГН **********, от ...., сумата от общо 829.53 лева ( или 179.32 лева по клаузата за възнаградителна лихва и 650.21 лева- по неустоечната клауза), като недължимо дадени на неосъществено основание- по нищожно допълнително споразумение № ... към договор за кредит „Гет кеш „ №... или отделни клаузи от него, ведно със законната лихва върху тази сума от дата 07.05.2022г. до окончателното изплащане на вземането.

Осъжда „Ай Ти Еф Груп „ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление в София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86 да заплати на А. П. И., ЕГН **********, от ..... сумата от 225 лева разноски по делото.

Осъжда „Ай Ти Еф Груп„ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление в София, ул. „Александър Стамболийски “ № 84-86 да заплати на а. К. Й К ,АК Пловдив, личен номер на адвокат ..., адрес на дейност ... , сумата от 400 лева хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред ПОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5