Решение № 297 от 29.01.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 297 гр. В., 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., 43 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Т.Л. като разгледа докладваното от Т.Л. Гражданско дело № 20233110113087 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа искова молба на А.

К. Х., ЕГН **********, с настоящ адрес - *********, с която против ПГСС „И.В.М. - гр. Д.Ч.” адрес: ******* е предявен иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 5071,38 лева, представляваща обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 2 КТ, за времето, през което ищцата е работила на по-нископлатена работа, равняващо се на разликата в заплатите, за периода от м.07.2022 г. до м.09.2022 г. вкл., както следва: за месец септември 2022 г. – 1792,76 лв.; за месец август 2022 г. – 1488 лв. и за месец септември 2022 г. – 1790,62 лв. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.10.2023 г. до изплащане на задължението Претендират се сторените разноски по делото.

Обстоятелства, на които се основават претендираните от ищцата права.

С разпореждане № ********** по Протокол № N01kOR/17.02.2016 г. на НОИ, ищцата е придобила и е упражнила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 27.012016 г. Към тази дата тя се намира в трудовоправни взаимоотношения с директора на ПГАС - гр. Д., като считано от 02.09.2016 г. правоотношението е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ.

На 14.09.2021 г., между ищцата и ответника е сключен трудов договор № ЧР **/** г., като в срока на действие на трудовия договор, ищцата получавала трудово възнаграждение, както и лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Трудовото правоотношение на ищцата е прекратено със заповед № **/** г., на основание чл.259, ал.1 ЗПУО вр. чл.328, ал.l, т.10 КТ, а именно поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

С решение № **/** г. по гр.д. № **/** г. по описа на ВРС, уволнението 1 на ищцата е признато за незаконно, като е отменена заповед № **/** г. на директора на ПГСС „И.В.М.“ - гр. Д.Ч.. По гр.д. № **/** г. ищцата не е претендирала обезщетение за времето, през което е била без работа, респективно е била с намален доход. Сочи, че осигурителните доходи за периода м.07.2022 г. – м.12.2022 г. е както следва: за м.07.2022 г. – 495,24 лева; за м. 08.2022 г. – 800 лева; м.09.2022 г. – 497,38 лева; м.10.2022 г. – 2476,12 лева; м. 11.2022 г. – 2546,70 лева и м.12.2022 г. – 3150,91 лева.

Отправя искане да получи обезщетение за разликата по месеци между последното брутно трудово възнаграждение при ответника – за м.06.2022 г., спрямо този за периода от м.07.2022 г. до м.09.2022 г., тъй като е бил в намален размер. Сочи, че последното брутно трудово възнаграждение е в размер на 2288 лева. Претендира сумата, както следва – за м.07.2022 г. – 1792,76 лв.; за м.08.2022 г. – 1488 лв. и за м.09.2022 г. – 1790,62 лв.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът представя писмен отговор, с който признава основателността на предявения иск по основание и размер. Заявява, че не му е било известно дали след прекратяване на трудовото правоотношение, ищцата е останала без работа. Намира, че следва да бъде освободен от отговорността за разноски, доколкото единствено липсата на покана от страна на ищеца, както и посочване на банкова сметка в отговора на исковата молба, е причина претендираната сума да не бъде изплатена до настоящия момент. Заявява, че исковата молба е нередовна, доколкото ищцата не е посочила банкова сметка или друг начин на плащане – изискване по чл.127, ал.4 ГПК, като с определението за насрочване съдът е указал на ответника, че непредставянето на банкова сметка с исковата молба не представлява нередовност, доколкото същата би била нередовна при неспазване изискванията на чл.127, ал.1 и чл.128 ГПК.

Варненският районен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна, следното:

Предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. чл.225, ал.2 КТ е допустим, предявен е в срока по чл.358 ал.1 т.2 КТ, като ищецът е активно легитимиран да го предяви. Налице е и пасивна легитимация на ответника като бивш работодател на ищцата.

С решение № **/** г. по гр.д. №**/** г., по описа на ВРС, съдът признава за незаконно и отменя уволнението на А. К. Х., ЕГН **********, извършено със заповед №ЧР **/** г. на директора на ПГСС „И.В.М.“, гр.

Д.Ч., на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ. Пред ВРС не е бил предявен иск по чл.344, ал.3 КТ, поради което и съдът не се е произнесъл относно дължимостта на обезщетение поради незаконно уволнение.

В настоящото производство се претендира разликата между брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец преди уволнението – 06.2022 г. и осигурителния доход на ищцата, получен за периода от м.07.2022 г. до м.09.2022 г. вкл.

Видно от справка за осигурителен стаж и доход при пенсиониране, изготвена от НОИ, осигурителният доход на ищцата, за последния пълен отработен месец при ответника /22 работни дни/, а именно – м.06.2022 г., е в размер на 3163,85 лева или 143,81 лв./ден. От същия документ се установява, че за осигурителния доход на ищцата за периода м.07 – 09.2022 г., е в 2 следните размери: за м.07.2022 г. – 495,24 лева; за м. 08.2022 г. – 800 лева; м.09.2022 г. – 497,38 лева.

В исковата молба се твърди, а и ответникът признава, че полученото от ищцата брутно трудово възнаграждение за м.06.2022 г., е в размер на 2288 лева. С писмения отговор на исковата молба ответникът признава този размер, както и признава предявените искове, по основание, и по размер.

Изявленията на страните по делото съвпадат изцяло. Претендираните суми са признати от ответника, който твърди, че единствената причина същите да не бъдат заплатени е фактът, че в съдебното производство по отмяна на уволнението на ищцата, последната не е претендирала обезщетение, а работодателят не е бил уведомен, че същата е останала без работа или е получавала възнаграждение в по-нисък размер.

С решение № **/** г. по гр.д. №**/** г. на ВРС, уволнението на ищцата е призната за незаконно и същото е отменено. По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, обусловен от изхода на правния спор по предявения иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ, освен установяване основателността на последния, ищецът следва да докаже, че е останал без работа вследствие на незаконното уволнение или че е получавал възнаграждение в по-нисък размер от възнаграждението, което би получавал, за същия период, при ответника.

От служебно изготвена от съда служебна справка се установява, че след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, ищцата е сключила трудов договор с друг работодател – „Х.З.“ ЕООД, ЕИК *****, за периода от 03.07.2023 г. до 31.08.2023 г., като с представените писмени доказателства, ищцата доказа твърдението, че е работила при друг работодател, през процесния период.

Срокът по чл.225, ал.1 КТ е изтекъл. От датата на прекратяване на трудовото правоотношение до датата на приключване на съдебното дирене е изтекъл срок по-дълъг от 6 месеца, поради което обезщетението се дължи за предвидения максимален срок, т.е. за периода от м.07.2022 г. до м.12.2022 г.

Доколкото, обаче, с исковата молба се претендира обезщетение само за месеците юли, август и септември 2022 г., съдът следва да присъди обезщетение само за този срок. Искът е доказан по основание.

Изчислението на дължимия размер на обезщетението следва да се извърши на база на размера на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение. Ответникът не оспорва твърдението, наведено с исковата молба, че брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец от ищцата, до прекратяване на трудовото правоотношение, е в размер на 2288 лева. Поради съвпадане изявленията на страните, съдът следва да приеме този размер като ориентир за изчисляване размера на дължимото обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 КТ. При данни, че брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец е в размер на 2288 лева и при съобразяване твърденията на ищцата, че за м.07.2022 г. е получила брутно трудово възнаграждение в размер на 495,24 лева; за м. 08.2022 г. – 800 лева, а за м.09.2022 г. – 497,38 лева, то ответникът дължи разликата в заплатите, които ищцата е получавала за по-нископлатената работа.

Претенцията на ищцата се явява доказана и по размер, поради което искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. чл.225, ал.2 КТ, следва да се уважи изцяло.

3

По искането на ответника за освобождаване от заплащане на разноски, съдът намира, че в процесния случай не са налице кумулативно изискуемите предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК. Действително, ответникът признава предявения иск, но признанието на иска не е достатъчно основание същият да бъде освободен от отговорността за заплащане на разноски. Работодателят не е заплатил дължимото обезщетение, независимо от факта, че е бил страна в производството по гр.д. №**/** г. по описа на ВРС, с решението по което, извършеното уволнение на ищцата е било признато за незаконно и е било отменено. Покана не е дължима, доколкото същата би била от значение само относно поставянето му в забава. Обстоятелството, че ответникът признава дължимостта на сумите, както и че същите не са били заплатени нито към датата на подаване на исковата молба, нито до приключване на съдебното дирене, сочи, че именно неговото поведение е дало повод на ищеца за образуване на настоящото дело.

Съгласно чл.228, ал.3 КТ, обезщетенията по раздел III КТ, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок.

След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва.

Тук следва да се посочи, че дори, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски /дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск/ – определение №31/06.02.2020 г. по д. №2017/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; определение №2020/09.05.2018 г. по д. №1172/2018 г. на ВКС, І т.о.; определение №277/14.05.2014 г. по д. №2432/2014 г. на ВКС, I г.о.; определение №98 от 20.02.2009 г. по гр.д.№91/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; определение №518 от 15.06.2012 г.по ч.т.д.№156/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; определение №1176 от 28.12.2012 г. по ч.т.д.№560/2012 г. на ІІ т.о.; определение №767/05.09.2012 г. по ч.т.д.№251/2012 г. на ІІ т.о.

По въведеното от ответника възражение за прекомерност, съдът намира следното:

С разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК на съда е предоставено правомощие да присъди адвокатско възнаграждение в по-нисък размер от претендираното, като съобразява действителната правна и фактическа сложност на делото, както и минимално определения размер, съобразно изискването на чл.36, ал.2 ЗА. Съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес от 1000 лв. до 10000 лева, възнаграждението е в размер на 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв.

Изчислено по указания начин, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение е 1407,14 лева. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и процесуалния му представител, като е договорено заплащане на възнаграждение в размер на 1500 лева.

Посочено е, че същото е изплатено изцяло, в брой. Съдът намира, че възражението на ответника е частично основателно – делото не се отличава с фактическа и правна сложност, проведено е само едно открито съдебно заседание, в което пълномощникът на ищеца не е взел участие, поради което полза на ищеца следва да се присъди сума за разноски, в размер на 1410 лева 4 на основание чл.78, ал.1 ГПК.

На осн.чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на ВРС, държавна такса, в размер на 202,86 лева.