Решение № 4926 от 16.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4926 гр. София, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

БОЯН Г. БОЯДЖИЕВ при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно гражданско дело № 20251100510378 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 10359 от 03.06.2025 г., по гр.д. № 68571/2024 г., СРС, 72 с-в се ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „А1 България“ ЕАД да заплати на „Минолби“ ЕООД сумата от 2,18 лева с ДДС, получена от ответника без основание като част от сума по фактура № 442397071, издадена за периода от 28.11.2021 г. до 27.12.2021 г. по Договор № 503554975, с Приложение № 1 от 03.12.2021 г. за мобилни услуги с № ********, № ********** и № ********, както и сумата 200 лв. – разноски по делото пред СРС.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника по иска „А1 България“ ЕАД. Счита, че решението на СРС е неправилно, като съдът погрешно счел възражението на ответника в ОИМ, че не ищецът, а трето лице е заплатило цената по процесната фактура, поради което ищеца няма право да търси възстановяване на платената без основание сума.

Поддържа във въззивната жалба това си възражение, като счита, че при установяване на извършено плащане на фактурната стойност от трето лице, в полза на ищеца не възниква право да иска връщането й като неоснователно платена, тъй като не той е обеднялото лице.

Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърли искът.

Въззиваемият - ищецът „Минолби“ ЕООД оспорва жалбата. Счита възраженията на въззивника за неоснователни и необосновани. Доколкото безспорно било установено по делото, вкл. признато от ответника пред СРС, че стойността на процесната фактура е заплатена изцяло, а задължено по нея лице е „Минолби“ ЕООД, правилно СРС е приел за ирелевантно дали плащането е извършено от трето лице, след като плащането е отнесено в погасяване задължението на абоната. С издаденото пък кредитно известие, ответникът по 1 иска изрично признавал извършеното в повече фактуриране и съответно надплащане. Моли за потвърждаване решението на СРС, в т.ч. по разноските.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Предявената искова претенция се основава на твърдения, че ищецът е потребител на мобилни услуги, съгласно договор № 503554975 с приложение № 1 от 03.12.2021 г., сключен с ответното дружество "А1 България" ЕАД, въз основа на който е ползвал мобилни услуги с № ********, № ********** и № ******** с общо дължима месечна абонаментна такса от 39,56 лв. без ДДС. По делото се установява, че за периода на потребление от 28.11.2021 г. до 27.12.2021 г. ответникът е издал фактура № 442397071, в която е начислил месечна абонаментна такса за посочения мобилен номер в размер на 41,38 лв. без ДДС, като според ищцовите твърдения разликата от 1,82 лв. без ДДС или 2,18 лв. с ДДС, е начислена в повече, при начална липса на основание, доколкото не отговаря на цената за ползването на мобилни услуги, съгласно уговореното в договора.

При така конкретизираните фактически твърдения в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е да докаже факта на плащане на търсената сума в полза на ответника, а в тежест на последния – наличие на правно основание за получаване, респ. за задържане на сумата.

Не се спори по делото, а и от представените писмени доказателства несъмнено се установява, че ищецът "Минолби" ЕООД ищецът е абонат на електронни съобщителни услуги, съгласно Договор № 503554975 с Приложение № 1 от 03.12.2021 г., сключен с ответника „А1 България“ ЕАД, за мобилна услуга с номер ******** с тарифен план А1 М клас S, номер ********** с тарифен план А1 М клас S и номер ******** с тарифен план А1 М клас VIP 20, за които страните са уговорили заплащането на месечни абонаментни такси за първите два номера - по 10.51 лева без ДДС, и за третия - 17.20 лева без ДДС, както и че сумата, начислена по фактура № 0442397071, е заплатена на доставчика – ответника по делото. На етапа на настоящото въззивно производство ответникът не оспорва, че сумата по фактурата е с 2,18 лв. (с ДДС) в повече от дължимата от страна на абоната месечна абонаментна такса за ползваните услуги по посочения мобилен номер, за което ответникът е издал кредитно известие за връщане на процесната сума – същият изрично посочва, че е издал кредитното известие, с което е намалил фактурираната сума за този мобилен номер, т. е. ответникът признава, че разликата от 2,18 лв. с ДДС не се дължи, доколкото кредитното 2 известие се издава във връзка с намаляване на задължението, за което е издадена фактурата (арг. чл. 115, ал. 1 ЗДДС) – издаването на КИ от ответника по иска, СРС е обявил за безспорно между страните, с протоколно определение от 12.03.2025 г.) С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че процесната сума в размер на 2,18 лв. по фактура № 442397071/10.01.2022 г. е платена в полза на "А1 България" ЕАД при начална липса на основание, като предвид доводите във въззивната жалба спорно по делото остава обстоятелството дали е налице обедняване в тежест на ищеца, което да бъде компенсирано с връщане на процесната сума.

По делото не се спори, че сумата е била заплатена в полза на ответното дружество, но последното оспорва това да е било извършено от ищеца, като твърди, че задължението е погасено от трето лице и обедняването не е настъпило в патримониума на "Минолби" ЕООД. От приетите писмени доказателства е видно, че задължено лице по процесната фактура № 442397071/10.01.2022 г. е "Минолби" ЕООД, като същата е издадена по договор № 503554975, сключен между страните. Съобразно разпоредбата на чл. 73 ЗЗД, задължението може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. В този случай, погасителният ефект на плащането настъпва в правната сфера на длъжника, като последният отговаря пред лицето, платило вместо него задължението, за връщане на платената сума. Ето защо, дори и задължението да е фактически погасено чрез плащане от трето лице, обедняването е настъпило в тежест на "Минолби" ЕООД, тъй като е погасено парично задължение на ищцовото дружество и последното дължи да върне сумата на фактическия платец, съобразно вътрешните им отношения (арг. чл. 74 ЗЗД). Във връзка с доводите на въззивника следва да се отбележи и че по аргумент от противното от разпоредбата на чл. 56 ЗЗД, изпълнението на чуждо задължение, което не е поради грешка, а е целено, не дава права на платилия срещу кредитора по правилата на неоснователното обогатяване, а евентуално срещу длъжника поради погасителното действие на плащането (чл. 73 от ЗЗД), т. е. в случая фактическият платец на сумата не би могъл да иска от кредитора връщане на платеното без основание за погасяване на чуждо задължение, а титулярят на това задължение е единствено легитимиран да отговаря за връщането на платеното, по правилата на неоснователното обогатяване.

Съгласно чл. 115, ал. 1 ЗДДС при изменение на данъчната основа на доставка или при развалянето на доставка, за която е издадена фактура, доставчикът е длъжен да издаде кредитно известие към фактурата, което жалбоподателят в случая не оспорва да е направил.

Въззивният съд намира, че след като сторнирането винаги следва да е съпроводено с кредитно известие, в случая чрез издаване на признатото за безспорно издадено кредитно известие, операторът /ответник по иска и настоящ въззивник/ извънсъдебно признава полученото плащане на 1,82 лв., без ДДС или 2,18 лв., с ДДС за извършено в повече, респ. че фактурата удостоверява погрешна данъчна основа за цената на предоставените услуги, в резултат на което платените 2,18 лв., с ДДС се приспадат от фактурната стойност.

Безспорно е и видно от представените платежни документи на ищеца за последващи периоди, намиращи се в негово държане и с характер на разписки по чл. 77, ал. 1 ЗЗД, установена е практика между страните, плащането на дължимите такси към оператора принципно да се удостоверява с касов бон, предоставян на платеца, без да се вписва неговото име и качество. В отговора на исковата молба и във въззивната жалба, ответникът не оспорва изцяло полученото плащане по процесната фактура, в т.ч. недължимо платената сума от 2,18 лв. с ДДС, като отделно с кредитното известие сторнира тази надплатена част като недължимо платена по фактурата. Същевременно не провежда успешно доказване плащането да е извършено от трето лице, но дори да бе установено такова, настоящия съд, както и първоинстанционния счита, че това е ирелевантен факт.

При липсата на проведено от ответника пълно и главно доказване за наличие на 3 основание за това плащане или за задържане на сумата, същата следва да бъде върната на ищеца. Не са представени доказателства за възстановяване на надплатеното, поради което искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен.

Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено, на основание чл. 271, ал. 1, пр.1 ГПК.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

По разноските:

При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 50 лв.

Съдът следва да отбележи, че при обсъждане на спорните правоотношения в мотивната част на решението е използвал понятието на националната парична единица в Република България – лева, приложима към момента на възникване на спорните правоотношения и даване ход на устните състезания по делото. На основание чл. 4 и чл. 3 от Закона за приемане на еврото в Република България, съобразно определената с Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото от Република България дата на въвеждане на еврото в Република България, както и съобразно разпоредбите на чл. 2 и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, считано от 01.01.2026 г. и към момента на обявяване на настоящия съдебен акт официална валута в Република България е евро и тя замества националната валута на държавата досега, като всички суми подлежат на автоматично превалутиране в евро по официалния валутен курс, с който България се присъединява към еврозоната – 1 евро = 1, 95583 лева. По този начин сумите следва да бъдат изразени в диспозитива на решението.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 10359 от 03.06.2025 г., постановено по гр. дело № 68571/2024 г. по описа на СРС,72 състав.