Решение № 504 от 23.12.2021, Окръжен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 504 гр. Велико Търново, 22.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Христо Томов

Йордан Воденичаров при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Ивелина Солакова Въззивно гражданско дело № 20214100500503 по описа за 2021 година

За да се произнесе, съобрази :

Производството по делото е образувано въз основа на подадена от ИВ.

М. Г. въззивна жалба против Решение № 926 от 28.06.2019г., постановено по гр. д. № 955/2019год. на Великотърновския Районен съд, с което е отхвърлен искът на ИВ. М. Г., ЕГН: **********, гр. Дебелец, ***, вх.

„Б" предявен против Община гр. Велико Търново, с който се иска да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на сградите, построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. Войнежа, Община Велико Търново, а именно: сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 42.00 кв.м., с предназначение – жилищна еднофамилна сграда; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 23.00 кв.м., с предназначение – друг вид сграда за обитаване; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 4.00 кв.м., с предназначение – сграда за битови нужди; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 42.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 24.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 33.00 кв.м., с предназначение – промишлена сграда; и на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 12.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда.

1

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на решението, като се посочва, че районният съд не е преценил правилно фактическата и правна обстановка по делото. Наведени са доводи за липса на идентичност на спорните имоти по АДС № 3393/30.06.1973 с тези по договор от 06.0 5.1972г.

Оспорва се изводът на първоинстанционния съд , че ищецът не е навел доказателства, че е осъществявано владение върху спорните имоти от страна на праводателите му. Според жалбоподателя съдът е бил длъжен да му укаже, че не сочи доказателства за твърдението си. Наведени са доводи за неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.92 от ЗС от страна на първоинстанционния съд.

Отправено е искане към въззивния съд да отмени първоинстанционното съдебно решение и да постанови въззивно съдебно решение, с което да уважи предявения положителен установителен иск за собственост на недвижими имоти. Претендира разноски.

В постъпил в законоустановения срок отговор на въззивната жалба ответникът по същата- Община Велико Търново заема становище за нейната неоснователност. Подробно е обосновано , че процесните имоти са отчуждени от техните собственици и са актувани като държавна собственост с цитирания и от жалбоподателя АДС № 3393/1973г. Отправено е искане към въззивния съд да потвърди обжалваното решение.

Със свое решение № № 58/18.06.2021г. по гр.д. № 2014/2020г.

Върховният Касационен съд на Република България е отменил постановеното по така подадената въззивна жалба въззивно решение № 101/12.02.2020г. по в.гр.д. № 770/2019г. на ВТОС и е отхвърлил предявения по реда на чл. 124, ал.

1 от ГПК от ИВ. М. Г. срещу Община- Велико Търново положителен установителен иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на процесните сград, построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. Войнежа, Община Велико Търново, а именно: сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 42.00 кв.м., с предназначение – жилищна еднофамилна сграда; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 23.00 кв.м., с предназначение – друг вид сграда за обитаване; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 4.00 кв.м., с предназначение – сграда за битови нужди; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 42.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 24.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда; на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 33.00 кв.м., с предназначение – промишлена сграда; и на сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 12.00 кв.м., с предназначение – селскостопанска сграда при приложението на чл. 92 от ЗС.

Със същото решение делото е върнато на ВТОС за произнасяне по установителния иск, предявен от ИВ. М. Г. срещу Община- Велико Търново, 2 за собственост на сградите като придобити на основание договор за покупкопродажба, сключен с н.а. № 820/30.12.2011г.и придобивна давност, изтекла в полза на продавачите по договора Росен Станев Станев и Пенка Станева Маринова.

В рамките на това производство, Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, отговора на ответника и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното :

Жалбата в частта й- предмет на въззивното производство е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Преценявайки обжалваното решение в частта му относно предявения при условията на евентуалност положителен установителен иск, по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо.

Относно валидността :

Постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

Относно допустимостта:

Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право, така, както е въведено с исковата молба.

Преценявайки обжалваното решение в посочената му част по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложение трето от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно.

Съображенията за този извод са следните:

Ищецът по делото е навел доводи, че е закупил през 2011г. с договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 820/30.12.2011г. и по силата на този договор е придобил правото на собсктвеност върху поземлен имот с идентификатор ***по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Войнежа, общ Велико Търново , който имот представлява зеведелска земя с начин на трайно ползване- пасище.

Ищецът твърди още, че е придобил и правото на собственост върху построените в имота сгради, подробно описани по- горе, като твърди, че 3 придобиването е станало на основание чл. 92 от ЗС – по силата на приращението. Твърди още и че от 30.11.2011г. владее явно непрекъснато и необезпокояване процесните седем сгради , а от месец февруари 1999 г. до сключването на договора за покупко продажба на 30.11.2011г. непрекъснато, явно и необезпокояване владение върху поземления имот и сградите са осъществявали неговите праводатели- продавачите Р С и П М.

Твърди, че без да е техен собственик, Община Велико Търново издала за процесните сгради Акт за публична общинска собственост № 5146/28.02.2012г. , като в този акт не е посочено придобивното основание , което би могло да дерогира действието на чл. 92 от ЗС.

В тази връзка е отправена молба до съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищецът е собственик на спорните сгради на основание приращение или, при условията на евентуалност, на основание изтекла в полза на неговите праводатели придобивна давност.

В постъпил в законоустановения срок отговор на исковата молба ответникът по същата заема становище за нейната неоснователност. Сочи, че процесните сгради представляват т. нар „караджейки“ и през 1972г. са изкупени от собствениците им за нуждите на Окръжен музей- Велико Търново, за създаването на Етнографски резерват. Оспорва претенциите за придобиване на сградите по силата на изтекла придобивна давност, като сочи, че предвид статута на имотите, общите правила за давността по отношение на тях са неприложими. Развити са подробни съображения.

Фактическата обстановка е установена обективно, всестранно и пълно от първоинстанционния съд, който е съобразил всички събрани по делото доказателства, относими към повдигнатия между страните спор и е направил правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. Въззивният съд възприема изцяло фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд и по тази причина не я възпроизвежда в настоящото решение.

Въпросите относно вида на възстановения на праводателите на ищеца имот, относно това какъв е бил статутът на процесните сгради след сключването на договор от 06.05.1972г. , с който те са отчуждени от техния собственик М С Ч са изяснени с Решение № 58/18.06.2021г. на ВКС по настоящото дело, чиято сила на присъдено нещо се разпростира върху страните.

Със същото решение е установен и идентитетът на имота, притежаван от М Ч с изкупения от държавата такъв , за което е съставен акт за държавна собственост № 3393/30.06.1973г. По същия начин е изяснен и въпросът за идентичността на имота по акта за публична общинска собственост № 5146/28.02.2012г. Установено между страните е и придобивното основание, на което Община Велико Търново е придобила правото на собственост върху спорните имоти, а именно пар. 7, ал. 1 , т. 6 от ПЗР на ЗМСМА.

Пред въззивната инстанция при предходното разглеждане на делото ( 4 протокол от съдебно заседание на 15.02020г. по в.гр.д. № 770/2019г. на ВТОС ) са изслушани гласни доказателства- показанията на свидетеля Т Б Ц, който установява факта, че през 2002-2003г. един път е видял в имота, в който се намират процесните сгради, хора с две коли. Попитал ги кои са и те отговорили, че сега са им върнали имота и си го притягат и оправят. Според свидетеля хората били 4-5 души и правели ремонт по покривите. После свидетелят виждал, че имотът се поддържа. За периода от 2002- 2009/2010г. свидетелят виждал процесния имот 5-6 пъти. Показанията на свидетеля, макар и съдът да ги намира за достоверни, с нищо не допринасят за изясняване на фактическата обстановка по делото. Свидетелят не може да посочи дали хората, извършвали ремонт в процесните сгради са били праводателите на ищеца. Обстоятелството, че след това е посещавал имота 56 пъти в рамките на около 8 години, не е относимо към спора, тъй като при посещенията си очевидно свидетелят не е възприел кое лице владее имота и по- конкретно процесните сгради.

След като с Решение № 58/18.06.2021г. на ВКС със сила на присъдено нещо е установено, че ищецът не е носител на правото на собственост върху процесните сгради на основание чл. 92 от ЗС, съдът е задължен да се произнесе и по заявеното при условията на евентуалност придобивно основание, а именно-изтекла в полза на праводателите на ищеца придобивна давност.

От доказателствата по делото се установява, че на праводателите на ищеца с Решение № Решение № 331Ж/25.02.1999г е възстановено в стари реални граници правото на собственост върху пасище, мера от 6,568 дка, девета категория, местност Корместила 2 имот № 217004 по картата на землището на с. Войнежа, като при сключване на договор за покупкопродажба с н.а. № 820/30.12.2011г. те са се легитимирали именно с това решение. Категорично по силата на това решение на праводателите на ищеца не е възстановено правото на собственост върху процесните сгради, които към момента на възстановяването на земята са имали статута на общинска собственост, по силата на пар. 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА.

Към момента на възстановяване на земята, върху която са построени процесните сгради ( 1999г. ) е действала забраната на чл. 7, ал. 1 от Закона за общинската собственост за придобиване на имоти- общинска собственост по силата на давност. В този смисъл несъстоятелно е становището на жалбоподателя, изразено в представената от него писмена защита, че имотите са имали статута на частна държавна собственост през периода от 1999г. до 2004г. и по отношение на придобиването им по давност през този период не е съществувала законова забрана.