Решение № 2408 от 10.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2408 гр. София, 10.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Д.

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Д. Въззивно гражданско дело № 20211100512304 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 26.02.2021 год., постановено по гр.дело № 53082/2019 г. на СРС, І Г.О., 157 състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Ф.М.И.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление - гр.София, ж.к.“**** дължи на „Л.-С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление- гр.София, ул.“****, на основание чл.365, ал.1 от ЗЗД сумата от 18000 лв., представляваща главница по договор за спогодба, сключен на 28.07.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 17.11.2017 г. до окончателното плащане и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 2264,52 лв.- законна лихва за забава върху главницата за периода 19.08.2016 г.-13.11.2017 г., за които суми по ч.гр.дело № 81765/2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. С решението на съда е осъдено „Ф.М.И.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление - гр.София, ж.к.“**** да заплати на „Л.-С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление- гр.София, ул.“****, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1205,29 лв.- разноски за заповедното производство за държавна такса и адвокатско възнаграждение и сумата 1605,30 лв.- разноски за 1 исковото производство за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Срещу решението на СРС, 157 с-в е постъпила въззивна жалба от „Ф.М.И.“ АД, ЕИК ****, гр.София/ правоприемник на „Ф.М.И.“ ЕООД, ЕИК ****, гр.София/, подадена чрез пълномощника адв.Р. Р. , с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.365, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни и недоказани. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „Л.-С.“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Д. О. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирана по делото писмена молба. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси 2 е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца срещу ответника, установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.365, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че „Ф.М.И.“ ЕООД, ЕИК ****, гр.София дължи на „Л.-С.“ ЕООД, ЕИК ****, гр.Сливен, на основание чл.365, ал.1 от ЗЗД сумата от 18000 лв., представляваща главница по договор за спогодба, сключен на 28.07.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 17.11.2017 г. до окончателното плащане и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 2264,52 лв.- законна лихва за забава върху главницата за периода 19.08.2016 г.-13.11.2017 г., за които суми по ч.гр.дело № 81765/2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

В настоящия случай, съдът приема, че между страните е налице валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на сключена на 28.07.2016 год. спогодба. По силата на тази спогодба страните по делото са се споразумели, че ответникът се задължава да заплати на ищеца сумата в общ размер на 18000 лв./ осемнадесет хиляди лева/, представляваща сбора от неизплатени фактури / конкретно посочени с номер и дата на издаване/ за извършени монтажни дейности в с.Вълчин, както следва: 6000 лв. в срок до 05.08.2016 г., 6000 лв. в срок до 12.08.2016 г. и 6000 лв. в срок до 19.08.2016 г. Съдът приема, че процесната спогодба, на която се основава исковата претенция, с оглед волята на страните изразена в нея, представлява договор за спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД, тъй като съдържа постигнато съгласие между страните, което обхваща предмета на спора- притезания за парично задължение, като 3 постигнатото между страните съгласие по отношение на претенцията има правноустановително действие, както относно съществуването на задължението на ответника, така и относно неговия размер. Със спогодбата страните по делото, очевидно са целели окончателно уреждане на спорно помежду им правоотношение, касаещо парично задължение, като безспорно са приели за установен факта на неговото съществуване. Тази спогодба, сключена между страните на 28.07.2016 год., съдът намира, че има правната характеристика на двустранен възмезден договор за спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД, който поради отсъствие на законова забрана, освен воля за отказ от съществуващо право, може да включва и поемане на несъществуващо задължение- явяващо се правопроменящ спрямо действителното правно положение факт. В случая по силата на постигнатата между страните писмена спогодба от 28.07.2016 год. е признато от ответника наличие на задължение към ищеца, като в полза на последния е възникнало самостоятелно право на вземане за процесните суми, за които е предявена исковата претенция по реда на чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на дължимост на същите/ респективно издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК/, спрямо ответника. Поради това, обстоятелството, че длъжникът не е изпълнил задължението си поето с процесната спогодба, обуславя в негова тежест неблагоприятните правни последици, разпоредени от закона при договорно неизпълнение. В тази връзка предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.365, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване на съществуването на вземането на ищеца по отношение на ответника се явяват изцяло основателни, и като такъв правилно са били уважени от първоинстанционния съд до размер на сумите, за които е признато вземането.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

При този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1850 лева по договор за правна защита и съдействие от 13.02.2023 год.

Настоящето решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. по търговски дела. Обхватът на понятието "търговско дело" е поширок от това за "търговска сделка", но също и от "търговски спор", както последното 4 е дефинирано в петте точки от текста на чл.365 от ГПК. Необжалваемостта следва да се преценява спрямо цената на всеки един от обективно съединените искове. В конкретния случай, делото е търговско с оглед страните и договорната връзка. Цената н а всеки един от предявените установителни искове/ под 20000 лв./ изключва касационния контрол на обжалваното решение - чл.280, ал.3 от ГПК.

Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 26.02.2021 год., постановено по гр.дело № 53082/2019 г. на СРС, І Г.О., 157 състав.

ОСЪЖДА „Ф.М.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“****/ правоприемник на „Ф.М.И.“ ЕООД, ЕИК ****, гр.София/, да заплати на „Л.-С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, ул.“****, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1850 лв. / хиляда осемстотин и петдесет лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5