Решение № 3773 от 04.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3773 гр. София, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100502828 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Майстер Плюс“ ООД срещу решение от 04.12.2024 г. по гр.д. №14710/2024 г. на Софийски районен съд, 179 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на А. В. К. на основание чл.128 т.2 КТ сумата от 10 491,29 лв., представляваща дължими трудови възнаграждения по сключен на 01.10.2022 г. трудов договор за периода от 15.03.2023 г. до 29.02.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 14.03.2024 г. до окончателното и изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца и разноски по делото, както и да заплати по сметка на СРС държавна такса и възнаграждение за вещо лице.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсва валидно изменение на трудовото правоотношение между страните. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения осъдителен иск за неизплатено трудово възнаграждение. Претендира разноски.

Въззиваемата страна А. В. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Образувано е и по въззивна жалба на ответника „Майстер Плюс“ ООД срещу решение от 09.12.2024 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение №22022/04.12.2024 г по гр.д. №14710/2024 г., като на ред седем от диспозитива добавя след думата „изплащане“ следното: „на основание чл.224 ал.1 КТ сумата от 574,13 лв. – обезщетение за неизплатен годишен отпуск за шест работни дни, ведно с законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането“.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че 1 първоинстанционният съд неправилно е променил диспозитива на първоначалното решение, тъй като в същото е достигнал до извода, че предявеният иск с правно основание чл.224 ал.1 КТ е неоснователен като погасен чрез прихващане. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението за поправка на очевидна фактическа грешка. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна А. В. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл.128 КТ е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, и в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл.224 КТ е отхвърлен изцяло, поради което е влязло в законна сила в тези му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е сезиран от А. В. К. с искова молба, с която срещу „Майстер Плюс“ ООД са предявени кумулативно съединени искове с правно основание чл.128 КТ и чл.224 ал.1 КТ.

Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове. Твърди, че е изплатил изцяло дължимото се на ищеца трудово възнаграждение, тъй страните са постигнали съгласие за изменение на трудовото правоотношение в частта за размера на дължимото се на ищеца месечно трудово възнаграждение, както и че на ищеца се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск само за 6 работни дни. Релевира и възражение за прихващане, уточнено с молба от 07.10.2024 г., с дължимото от ищеца обезщетение с правно основание чл.220 ал.1 КТ.

С обжалваното решение от 04.12.2024 г. СРС, 179 състав, е приел, че дължимото се на ищеца трудово възнаграждение за периода 15.03.2023 г. – 29.02.2024 г. не и е изплатено, като неизплатената част възлиза на сумата от 12 291,94 лв., както и че дължимото се на ищеца обезщетение за 6 дни неизползван платен годишен отпуск за 2023 г. и 2024 г. възлиза на сумата от 574,13 лв., като е приел за основателно релевираното от ответника възражение за прихващане с дължимото се от ищеца обезщетение с правно основание чл.220 ал.1 КТ в размер на сумата от 2374,81 лв., поради което е уважил предявеният иск с правно основание чл.128 КТ до посочения по-горе размер и е отхвърлил същия за разликата над този размер в едната част като погасен чрез прихващане, а в другата част като неоснователен, и е отхвърлил изцяло предявеният иск с правно основание чл.224 ал.1 КТ в едната част като погасен чрез прихващане, а в другата част като неоснователен.

С обжалваното решение от 09.12.2023 г. СРС, 179 състав, е приел, че е налице очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното по делото решение от 04.12.2024 г., като е пропуснал да посочи в каква част е уважил предявеният иск по чл.224 ал.1 КТ, в каквато насока са мотивите на съдебния акт, поради което е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка.

По въззивната жалба срещу решението по чл.247 ГПК:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно поради следното:

2

Очевидна фактическа грешка е налице, когато съдът, след като е обсъдил данните по делото и в мотивите е направил извод във връзка с правния спор между страните, е пропуснал или погрешно е отразил в диспозитива на решението тези свои изводи. Или очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно проявление в писмения текст на решението, като данни, относно наличието на очевидна фактическа грешка, следва да се черпят от мотивите на решението.

Не представляват очевидни фактически грешки и не могат да бъдат поправени по реда на чл.247 ГПК грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля, както и пропускът да се вземе становище по част от иска или по някой от исковете. Тези грешки могат да бъдат отстранени само по пътя на обжалването или на допълнителното решение, защото те изискват да се замести неправилно формираната или липсващата воля на съда с ново решение, а поради това е и недопустимо да се отстраняват служебно от съда.

Поправянето на очевидна фактическа грешка никога не представлява изменяне или отменяне на вече формираната воля на съда или недопустимо е в това производство да се иска допълване на решението или коригиране на фактически и правни изводи на съда, изразени съвсем ясно в постановеното решение. В този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. решение №321/26.09.2012 г. по гр.д. №54/2012 г. на І ГО, решение №50055/29.05.2023 г. по т.д. №2018/2022 г. на І ТО и др.

В настоящия случай, изводът на първоинастанционния съд за наличие на очевидна фактическа грешка е процесуално незаконосъобразен, тъй като той не е мотивиран и обективно не е налице несъответствие между формираната воля на съда в мотивите на постановеното решение и нейното външно отразяване в диспозитива – съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.224 КТ следва да бъде отхвърлен в едната част като неоснователен, а в другата – погасен чрез прихващане.

Поради изложеното, обжалваното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено.

По въззивната жалба срещу първоначалното решение:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради следното:

По делото не е спорно, а и е установено от представения трудов договор №27/01.10.2022 г., че страните са били в безсрочно трудово правоотношение по силата на което ищецът е заемала длъжността „Организатор, работа с клиенти”, считано от 01.01.2022 г., като и е определено основно месечно трудово възнаграждение в размер на сумата от 1997,47 лв. и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6% за всяка прослужена година на съответната длъжност.

Не е спорно и се установява от представената заповед №27/29.02.2024 г., че трудовото правоотношение на ищеца с ответното дружество е прекратено на основание чл.326 ал.1 КТ, считано от 29.02.2024 г.

Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на работника или 3 служителя за престираната от него работна сила. За основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника, размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него.

В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изплатил претендираното трудово възнаграждение.

По делото не е спорно, че ответникът не е изплатил дължимото се на ищеца трудово възнаграждение за процесния период в договорения по трудовия договор и посочен по-горе размер, а спорът в настоящето въззивно производство е съсредоточен единствено върху размера на дължимото се на ищеца месечно трудово възнаграждение през процесния период и по-конкретно – налице ли е постигнато между страните съгласие за промяна размера на договореното с трудовия договор месечно трудово възнаграждение, дължащо се на ищеца.

С разпоредбата на чл.118 КТ е въведена забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение от страна на работника или работодателя с единствено изключение - едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на работника от страна на работодателя. Всяко друго изменение на уговорките в трудовия договор, в т.ч. мястото на работа, длъжността, времетраенето на договора, размера на отпуска, трудовото възнаграждение и начина и периодичността на плащането му, продължителността на работното време и пр. може да бъде изменено по взаимно, изразено писмено съгласие на страните по трудовото правоотношение. С допълнително споразумение, по взаимно съгласие страните могат да уговорят и намаление на размера на трудовото възнаграждение, доколкото минималният му размер не е определен с нормативен акт. В обобщение работодателят може да увеличи едностранно трудовото възнаграждение на работника или служителя, но не и едностранно да го намали, предвид правилото на чл.118 ал.1 КТ /в този смисъл е и трайната практика на ВКС - решение №216 от 17.07.2012 г. по гр.д. №724/2011 г., IV ГО, решение №247 от 25.02.2020 г. по гр.д. №3200/2018 г., III ГО и др./.

В процесния случай по делото липсват представени доказателства, а и няма наведени твърдения в тази насока, страните по трудовото правоотношение да са постигнали писмено съгласие за намаляване размера на трудовото възнаграждение на ищеца, договорено със сключения между страните трудов договор. Ведомостта може да е доказателство за едностранно извършено от работодателя увеличение на трудовото възнаграждение, когато ясно и недвусмислено волеизявлението се извежда от нея, а това ще е така при надлежно съставена ведомост, с посочено: начисляване на увеличено брутно трудово възнаграждение, или посочено при начисляването основно месечно трудово възнаграждение в по- висок от уговорения размер, или е посочено увеличение на определено допълнително възнаграждение, или увеличението е изводимо по друг начин във връзка с индивидуалния и колективния трудов договор и системата на заплащане на труда в предприятието. Това обаче не важи при едностранно извършено от работодателя намаляване на трудовото възнаграждение. Подписът за работника или служителя във ведомостите доказва единствено получаването от същия на начисленото му от работодателя трудово възнаграждение, но не и съгласие за изменение размера на договореното с трудовия договор трудово възнаграждение.