Определение № 351 от 08.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 351 гр. София, 08.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валентина Ангелова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно частно гражданско дело № 20251100505572 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Производството е образувано по частна жалба с вх. № 48896/22.04.2025 г. на Е. Д. М. срещу определение № 15004/31.03.2025 г. по гр. д. № 109/2025 г. на СРС, ГО, 166 състав, с което е оставено без уважение искането му за предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство и е върната исковата му молба срещу Прокуратурата на РБ.

В обстоятелствената част на частната си жалба жалбоподателят излага, че обжалваното определение е постановено незаконно, произволно и в нарушение на правото на ЕС, ЕКПЧ и Международния пакт за граждански и политически права. Според него СРС неправомерно е прекратил делото, въпреки че искът е редовен делото няма идентичност с други негови искови претенции. Жалбоподателят твърди, че прекратяването на делото от СРС представлява отказ от правосъдие.

Моли съда да отмени обжалваното определение.

По искането за предоставяне на правна помощ пред първата и въззивната инстанции:

Искането за допускане на правна помощ за първоинстанционното исково производство е неоснователно. Изводът, че правна помощ на ищеца не следва да бъде предоставена, следва от разпоредбата на чл. 24, т. 2 от ЗПрП, приложима за казуса. Същата предвижда, че правна помощ чрез процесуално представителство не се предоставя, когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Производство е било образувано по искова молба, която по преценка на състава на СРС, която се споделя и от настоящия въззивен състав, е недопустима поради злоупотреба с процесуалното право на иск. В този случай, при евентуално допускане на правна помощ назначеният адвокат, осъществяващ правната помощ, не би могъл да санира, замени или спре със свои професионални действия и знания действията по предяване на множество очевидно процесуално недопустими искови претенции, с който се извършва злоупотреба с правото на иск.

Искането за допускане на правна помощ за настоящото въззивно частно производство е неоснователно. В производството по частна жалба въззивния съд служебно и изцяло проверява правилността на обжалваното определение, като може да го отмени и на 1 непосочени в частната жалба основания. При това положение предоставянето на исканата правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла.

Софийски градски съд, след като се запозна с жалбата и с материалите по делото, намира, че частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Първоинстанционното производство по гр. д. № 109/2025 г. на СРС, ГО, 166 състав, е образувано по искова молба на Е. Д. М., уточнена с молба от 17.11.2023 г., с която е предявен иск срещу Прокуратурата на РБ за нанесени неимуществени вреди в размер на 24 999 лв., претърпени в периода 25.10.2017 г. до 08.12.2024 г. вследствие на незаконно задържане за престъпление по чл. 199 НК с пострадал О.Б., по което впоследствие бил окончателно оправдан с решение по дело КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. Ответникът незаконно лишил ищеца от свобода и му причинил болки, страдания, безнадежност и отчаяние. Ищецът твърди в обстоятелствената част на исковата си молба, че по ВНОХД № 102/2018 г. бил оправдан по чл. 199 НК за грабеж, но не е бил освободен от задържане. Това е представено като противоправно деяние на ответника, довело до продължаване на незаконно лишаване от свобода и сериозни неимуществени увреждания. Правното основание се извежда от чл.

2в ЗОДОВ във вр. с гаранциите на ЕКПЧ (чл. 5, 6, 13, 14, 17, 18), ХОПЕС (чл. 6, 47, 48 и др.), ДЕС/ДФЕС и МПГПП на ООН. Поддържа се, че са нарушени правото на свобода и сигурност, справедлив процес, презумпцията за невиновност, правото на защита и забраната за дискриминация, както и принципът за недопустимост на осъждане по неповдигнато обвинение.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че ищецът Е. Д. М. е осъден с влязла в сила присъда от 16.04.2020 г., която по силата на чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд относно фактите за извършване на деянието, неговата противоправност и виновността му. Опитът тези въпроси да бъдат ревизирани в граждански процес е недопустим. Въпреки това ищецът е завел над 1200 дела със сходен предмет – претенции за обезщетение поради твърдяно осъждане по непредявено обвинение – насочени срещу различни институции, с което многократно поставя на разглеждане едни и същи обстоятелства. Първоинстанционният съд е приел още, че това поведение не цели реална защита на нарушени права, а представлява злоупотреба с правото на иск, тъй като е насочено към изразяване на недоволство от присъдата и затрудняване на съдебната система. Подобно тълкуване съответства както на вътрешното законодателство (чл. 3 ГПК), така и на практиката на ЕСПЧ и на Директива (ЕС) 2024/1069, които забраняват злоупотреба с процесуални права чрез повтарящи се и явно неоснователни искове. Поради изложените съображения СРС приема, че предявеният иск е процесуално недопустим и исковата молба следва да бъде върната по чл. 130 ГПК. Искането за правна помощ се отхвърля, тъй като претенцията е очевидно недопустима, докато искането за освобождаване от държавна такса се уважава, тъй като ищецът е лишен от свобода и без доходи.

Настоящият съд напълно споделя мотивите на СРС в обжалваното определение, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с изложените оплаквания във въззивната частна жалба съдът излага следните правни съображения:

Превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва. Недобросъвестното упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал.

2 КРБ) е налице при съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Достатъчно е обективното несъответствие между упражняването на правото и неговата социална функция (да задоволява само онези интереси, които правото признава за достойни за защита), без да се търси непременно 2 намерение за увреждане.

На наднационално ниво, Хартата на основните права на ЕС (член 47) гарантира право на ефективни правни средства и справедлив съдебен процес. Подобно на ЕКПЧ, това право не е безусловно – съгласно чл. 52 от Хартата могат да се налагат ограничения, стига да са необходими и пропорционални на легитимна цел (напр. предпазване на съдебната система от злоупотреби). В практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) принципът за забрана на злоупотребата с право е добре установен в различни области. СЕС признава, че държавите могат да въвеждат процесуални правила срещу очевидно неоснователни или повтарящи се искове, без това да противоречи на правото на ЕС, стига да се запази възможността основателните претенции все пак да бъдат разгледани.

Конвенцията за защита правата на човека изрично в чл. 35§ 3/а/ урежда злоупотребата с право на жалба, като в тази връзка се приема, че е налице такава хипотеза, когато той отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима / M. v. the United Kingdom и Philis v. Creece, и двете решения на Комисията/. Макар че посочените правила са относими към правото на индивидуална жалба по Конвенцията, от същите критерии следва да се изхожда и при преценка наличието на злоупотреба с правото на жалба/иск във всяко съдебно производство.

Съдът е адресат в рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове и жалби от страна на Е. Д. М. – лично или чрез процесуалния му представител адв. Ю., което води до създаване на неоправдано натоварване на съдиите и администрацията (деловодители, призовкари) и до ограничаване на възможността на съдиите да разглеждат спорове, свързани със защита на действителни права и интереси на страните. Правопораждащият факт по всички дела е един и същ, поради което и с всички дела се търси обезщетение за едни и същи вреди (или незначително видоизменени), срещу едни и същи ответници, които се търпят в продължителен период от време, но са породени от едно и също бездействие.

Недобросъвестното поведение на страната е ограничено от процесуалния закон (чл. 3 ГПК) и по тази причина съответно и пропорционално в случая се ограничава неправомерното и несъщинско упражняване на правото гарантираното от чл. 47 ХОПЕС, а именно на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Разделянето на вредоносния период на множество искови претенции в условието на системност, които се предявяват в кратък времеви отрязък и водят до паралелно водене на дела за сходни вреди, е директна индиция за умисъл за умножаване на процесите. Описаното процесуално поведение попада в критериите за злоупотреба с правото на иск по аргументи от практиката на ЕСПЧ /жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу Гърция, дело №. 56551/11 Mihailo PETROVIC срещу Serbia /. Прекратяване на съдебния процес по такива претенции е справедлива мярка срещу злонамереното процесуално поведение, за да се съхрани ефективността на правосъдието за запазване на баланса между обществения и личния интерес. В делата Golder с/у Великобритания и Толстой-Милославски с/у Великобритания ЕСПЧ признава, че е легитимно да се ограничат правата на лица, които заливат съдилищата с неоснователни искове, за да се защитят правата на останалите граждани и да се пестят ресурси. В контекста на масовото подаване на искове/жалби, съдът намира, че следва да бъде приложен критерия по смисъла на практиката на ЕСПЧ / Miroļubovs и други с/у Латвия (2009) / на „жалба без реална цел“ – както е посочил и първоинстанционният съд – основна цел на ищеца е за лично участие в откритите съдебни заседания непрестанно конвоиране до съдебните сгради, което реално води до неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“. СЕС също в практиката си утвърждава принципа, че „не е злоупотреба да се ограничи злоупотребата“.

На следващо място обезщетението за неимуществени вреди от незаконна мярка „задържане под стража“ се присъжда заедно с вредите от незаконно обвинение (Определение № 60310 от 12.10.2021 г. на ВКС по ч.гр.д. № 3663/2021 г. на 4 ГО, ТР № 3

3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС). В предявената по настоящото производство искова молба не са изложени твърдения за отмяна на задържането като незаконно. Същевременно на съда е служебно известно, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ по влезли в сила присъди, които са задължителни за всички съдилища. Наказанието „лишаване от свобода“ му е наложено по силата на Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК. Не е допустима отделна претенция за обезщетение за вредите, претърпени единствено от взетата мярка за неотклонение, а следва да се предяви иск за репариране на всички вреди, в което производство съдът да съобрази в цялост фактите и да присъди едно общо обезщетение. Ако се приеме обратното, това би означавало оправданото лице да разполага с отделни искове за обезщетения за вреди от всяка мярка за процесуална принуда /в случай че има взети повече от една/, което несъмнено не е смисълът, вложен в ЗОДОВ. В този смисъл са и мотивите към т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 г. по т. д. № 1/2022 г. на ВКС, ОСГК, според които: „Обезщетение за неимуществени вреди от неразумен срок на наказателно производство може да се претендира и по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, защото при този деликт обезщетение се дължи за накърняването на всички права и неимуществени блага – чест, достойнство, право на добро име, право на свобода, право на свободно придвижване и др., които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконно обвинение за извършено престъпление. Съдът определя глобално обезщетение за нарушението на всички тези права.“ Смисълът на това правило е, че щом по едно и също време е имало наказателно производство, по което страната е била привлечена като обвиняем по няколко обвинения, причинените й от това неимуществени вреди са във връзка с всички обвинения. Взетата мярка за неотклонение е за всички повдигнати на ищеца обвинения, а не конкретно за тези, по които е оправдан. Когато се преценява кои вреди са причинени от и какво обезщетение се дължи за незаконното обвинение, съответно за незаконното осъждане, задължително трябва да се извърши съпоставка съобразно посоченото в т. 11 от ТР № 3/2004 на ОСГК на ВКС (така решение № 151 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 508/2016 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС). По изложените съображения искът за накърняване на само част от правата е недопустим и на основание чл. 130 ГПК исковата молба подлежи на връщане.

Разпечатката съдържа 27 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4fcf2b63-6129-4161-96ad-3400c08f23f4