Решение № 1468 от 14.03.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1468 гр. С., 13.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100514106 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. И. И. –К., ответник пред СРС, срещу решение № 20272779 от 10.12.2020 г. по гр.д.№ 11406 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 43 състав, с което е уважен, предявеният срещу въззивницата/ответник иск с правна квалификация по чл.59 ЗЗД /частично/.

Излагат се подробни доводи /на 30 страници/ за недопустимост и неправилност на така постановеното решение. Систематизирани същите се изразяват в следното: налице била отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на процесния иск, защото било налице влязло в сила решение от 10.07.2019 г. по гр.д.№ 53421 по описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 167 състав /в отхвърлителната му част/; исковата молба била нередовна.

Решението не съдържало необходимите реквизити по чл.236, ал.1 и ал.2 ГПК, а именно: адреса на страните и възраженията и доказателствените искания на 1 ответницата. Не били обсъдени и исканията на ищцата; нито дори писмените бележки на страните, които не били докладвани. В протокола за о.с.з. на 01.12.2020 г. устната пледоария на ответницата била орязана. Решението било постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. СРС не бил разпределил с обжалваното решение доказателствената тежест. Докладът по делото не съдържал всички необходими реквизити на чл.146 ГПК. Следвало да се има предвид, че ответницата била наемател по срочен договор за наем, който бил вписан в Имотния регистър. Счита, че справката от Имотния регистър е задължителна за съда. Това означавало, че ищцата е закупила имот, обременен с тежести. Ищцата признавала, че за периода от 01.08.2019 г.- 31.07.2020 г. годишният наем бил заплатен на нейната праводателка. В писмените си бележки ищцата признавала, че договора за наем не е прекратен. Изводите на СРС не съответствали на събраните по делото доказателства, а част от тях не били взети предвид от съда. Това водело до неправилно установяване на фактическата обстановка по спора. Не било взето предвид, че определението за обезпечение е отменено, както и разпореждане за заличаване на наложената възбрана. Съдът не бил взел предвид възраженията на ответницата във връзка с нот.покани, както и за злоупотребата с права от страна на ищцата. СРС не взел предвид установеното от вещото лице по съдебно-почерковата експертиза, че оригиналите на нот.покани не са налични при ищцата. Противно на посоченото от СРС, ответницата била конкретизирала оспорването си на нот.покани. същите били нищожни спрямо действието на срочния договор за наем. При това положение допуснати били нарушения на чл.183 и чл.193 ГПК. Не било взето предвид, че преди договора за наем от 2013 г., бил сключен такъв от 2009 г. СРС не бил взел предвид, че договора за наем съдържа клауза за автоматичното му подновяване. СРС бил допуснал нарушение на чл.20 ЗЗД като не тълкувал волята на страните. Не било взето предвид, че след 2016 г. праводателката на ищцата не била собственик на имота и не можела да прави валидно изменение на договора за наем. Счита, че в настоящето производство съдът няма право да извършва преценка дали ответницата ползва жилището правомерно или не, тъй като по въпроса било постановено решение по гр.д.№ 53421 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 167 състав. Възразява срещу приетата по делото /пред СРС/ съдебно-оценителна експертиза, както и относно начина по който СРС бил обсъдил съдебно2 почерковата експертиза. Вещото лице И.И.И. не притежавал специалист „графолог“ и бил извършил съдебно-почеркова експертиза. Намира, че ищцата не е доказала пълно и главно исковата си претенция. Затова неправилен бил извода на СРС че били налице предпоставките на чл.59 ЗЗД.

Сочи, че била изправна страна по договора за наем от 2013 г. В подкрепа на това било, че допуснатото обезпечение било отменено. Неправилен бил извода на СРС, че договора е валидно прекратен.

Иска се обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и да прекрати производството по делото или ако приеме, че обжалваното решение е допустимо, същото да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което иска по чл.59 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищцата пред СРС – А. К.

Л. в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че при постановяването му не са допуснати сочените от въззивницата нарушения на материалния и процесуален закон. Счита, че предявеният иск е допустим- не се спорело, че ищцата е собственик на процесния имот; претендирало се обезщетение за ползване. Исковата молба била редовно, а претенцията-доказана; налице били всички предпоставки на чл.59 ЗЗД. Сочи, че СРС се бил произнесъл по многобройните молби и оспорвания, направени от ответницата. Счита, че доклада по чл.140 ГПК съдържа необходимите реквизити. Счита, че предходното на гр.д.№ 11406 по описа за 2020 г. дело не следва да се прилага по настоящето; искането на въззивницата целяло шиканиране на процеса.

Сочи, че процесуално право на всяка страна е да прецени какви доказателства следва да представи. Сочи, че в нито един документ не се съдържа признание н ищцата за сторено плащане от страна на ответницата. Наред с това договорът за наем бил прекратен, считано от 01.08.2018 г. поради което плащане за периода м.08.2019 г. до м.07.2020 г. не можело да обоснове плащане на наем. Сочи, че не отговаря на действителността, че е налице отхвърлително решение по иск за опразване на жилището от страна на ответницата. Решението по гр.д.№ 53421 по описа за 2018 г. , което било приложено по делото, съдържало осъдителен диспозитив по чл.310, ал.2 ГПК.

Това решение било постановено по иск на праводателката на ищцата по настоящето дело. Отхвърлителният диспозитив бил само по отношение на 3

Ц.В.М., който не бил страна по договора за наем. Сочи, че въззивното производство по гр.д.№ 53421 по описа за 2018 г. не било приключило. Сочи, че клаузите на договора за наем били ясни и не се нуждаели от тълкуване.

Счита, че прекратяването му е доказано. Сочи, че СРС е извършил констатации по оригиналите на оспорените от ответницата доказателства.

Счита, че съдебните експертизи са компетентно изготвени и правилно били кредитирани от СРС. Ответницата не била поставяла допълнителни задачи към двете експертизи, нито била правила искания във връзка с оспорвания.

Противопоставя се на повторното изслушване на вещите лица. По доказателствените искания намира, че са недопустими, преклудирани и/или неоснователни. Счита, че релевантните за спора доказателства са събрани от СРС и обсъдени. Сочи, че по гр.д.№ 11777 по описа за 2020 г. не е налице идентичност на страните. Претендират се разноски.

От въззивницата е постъпило становище по отговора на въззивната жалба като се сочи, че отразеното в същото било невярно. Сочи, че ищцата се била разпоредила с апартамента, както и, че ответницата била неправомерно отстранена от имота; образувано било изп.производство. Невярно било, че исковата молба е редовна. Сочи, че договора за наем бил вписан и приобретателя на имота следвало да търпи наемателя. Счита, че ищцата следвало да търси припадащата й се част от наема от нейния праводател.

Затова намира, че ищцата нямала право на иск срещу нея. Сочи, че доказателства за плащане била представила по обезпечителното производство, което СРС отказал да изиска. Сочи, че ищцата се опитвала да заобиколи чл.237 ЗЗД. Сочи, че своевременно била оспорила нот.покани относно авторството им и съдържанието им. Поддържа доводите си във въззивната жалба относно съдебните експертизи. Твърди, че по делото се съдържали доказателства, че договорът за наем никога не е прекратяван.

В течение на процеса се прави възражение за нищожност на решение по гр.д.№ 53421 по описа за 2018 г., потвърдено по гр.д.№ 11777 по описа за 2020 г. на СГС, III-В състав. Иска се от настоящия състав да прогласи тази нищожност като се излагат подробни мотиви защо въззивницата счита, че решението е нищожно.

В хода по същество пред настоящата инстанция въззивницата доразвива доводите си.

4

По допустимостта на въззивната жалба:

За първоинстанционното решение въззивницата е била уведомена на 12.

01.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 25.01. 2021 г.

Следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С оглед изхода на спора пред СРС за въззивницата е налице правен интерес от обжалване, то следователно въззивната жалба се явява допустима.

По доводите във въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка насотящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:

Според съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение.

С оглед общата правораздавателна власт на съдилищата по всички видове дела, постановяване на съдебен акт, в нарушение на съдопроизводствен ред и правилата за подсъдността не представлява излизане извън правораздавателната власт на съда. виж и ТП №

1/29.09.2016 г. на ВАС и ВКС; такъв акт би бил недопустим.

Ищцата А. К. Л. твърди да е придобила на 17.12.2019 г. собствеността върху процесния ап.№ 8 въз основа на договор за покупко-продажба, изповядана с нот.акт № 7, рег.№ 11181, нот.дело 735/2019 г. от същата дата /л.9 от делото пред СРС/.

В процеса на закупуване на имота била уведомена от продавачката В.Ц.

М., че в апартамента се намира ответницата М. И. И., която била бивша наемателка с прекратено наемно правоотношение. Представени й били от продавачите договор за наем от 28.02.2013 г. и отправени до насрещната страна два броя нот.покани, с които ответницата била надлежно уведомена за 5 прекратяване на наемния договор, считано от 01.08.2018 г.; ответницата била поканена да освободи и предаде фактическото държане на имота на собственика В. М. в срок до 08.08.2018 г. Уведомена била и, че поради неизпълнение на задължението за връщане на имота

В.Ц. М. била осъществила правата си като предявила иск срещу М. И. И. за осъждането на последната да предаде фактическото държане върху процесния недмвижим имот. Сочи, че към датата на прехвърлянето на собствеността – 17.12.2019 г. било постановено решение № 163400 от 10.07.2019 г. по гр.д.№ 53421 по описа за 2018г. , с което претенцията на праводателката на ищцата била уважена. Твърди се, че от датата на придобиване на апартамента – 17.12.2019 г. до датата на завеждане на процесната искова молба – 27.02.2020 г. ответницата държи неоснователно собствения й имот като я лишава от право да го ползва за целта, която го била закупила – да го отдава под наем, за да може с получените средства да заплаща обучението на дъщеря си. Сочи, че съгласно съдебната пракика за ответницата било възникнало задължение да й заплаща обезщетение за ползване на ап., без затова да е необходима покана.

Налице бил правен интерес за предявяване на осъдителен иск по чл.59, ал.1 ЗЗД срещу ответницата за заплащане на обезщетение за ползване на процесния ап. за периода от 17.12.2019 г. до датата на предаване на имота от насрещната страна. Дължимото обезщетение за периода от 18.12.2019 г. до 18.02.2020 г. , което е предмет на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД възлизало на сумата в размер на 2 400 лв. Претендира се и законната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното плащане. Сочи, че така предявания иск бил обезпечен по гр.д.№ 4605 по описа за 2020 г. на СРС, 53-ти състав.