Решение № 23 от 10.02.2025, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. гр. Добрич, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Г. Д. Жечева

Членове:

Анна Великова

Станимир Т. Ангелов при участието на секретаря ИЛИЯНА Н. НЕЙКОВА като разгледа докладваното от Анна Великова Въззивно гражданско дело № 20243200500673 по описа за 2024 година и, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е образувано по реда на глава XX от ГПК по повод въззивна жалба с вх. № 1689 от 29.05.2024г. по регистъра на Районен съд – К., подадена от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: 131134023, гр. София, ул.

„Димитър Хаджикоцев“ 52-54, чрез юрисконсулт С. С., срещу решение № 52/29.04.2024г. по гр.д.№ 268/2024г. по описа на Районен съд – К. в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД на въззивника срещу И. М. П., ЕГН **********, гр. К., ***, за установяване дължимост на следните суми за: главница - за разликата над уважения размер от 1340,43 лв. до пълния предявен размер от 1474,12 лв.; договорна лихва в размер на 319,77 лв. за периода от 15.07.2022г. до 20.01.2023г.; обезщетение за забава в размер на 25,80 лв. за периода от 15.07.2022г. до 15.02.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 88/2023г. по описа на РС - К. и съответно въззивникът е осъден да плати на И. М. П. разноски: 63,64 лв. – разноски за заповедното производство;

414,95 лв. – разноски за исковото производство, както и на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА на адв. К. И. Б. сумата от 52,68 лв. адвокатско възнаграждение за заповедното производство и на адв. Е. К. К. сумата от 158,03 лв. адвокатско възнаграждение за исковото производство.

Въззивникът намира решението за неправилно в обжалваните му части като постановено в нарушение на материалния закон. Счита за неправилно приетото от районния съд за нарушаване на добрите нрави при договаряне на лихва в размер на 41,12%, която надвишава повече от три пъти законната 1 лихва за забава. Цената за отпуснатия потребителски кредит намирала найточен и пълен израз не чрез дължимата лихва, а чрез величината "годишен процент на разходите по кредита" (ГПР), който включвал в себе освен дължимите лихви, така и други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения, като по този начин изразявал общите разходи по кредита за потребителя. Размерът на приложимия ГПР бил относимата величина и неговото съобразяване с разпоредбите на чл. 19 ал. 4 от ЗПК следвало да се съблюдава като измерител на законово нарушение при процесния договор и като критерий за финансовата тежест върху потребителя. В решението на първоинстанционният съд липсвали посочени точни и ясни критерии, по които съдът е извършил преценката си дали престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на клаузата за възнаградителната лихва.

Въззивникът намира изводите на съда, че нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК не представлява законов регламент с пряко значение за преценката на съда за незаконосъобразен и противоречащ на императивна законова норма. Счита, че сключеният с ищеца договор е валиден и правата и задълженията на страните по него за възникнали, като не съществуват условия за обявяването за нищожна на клаузата по чл. 9.1. от него, поради което и всички платени суми са в съответствие с уговореното в договора. Настоява за отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на исковете. Възразява, че по делото не са представени доказателства насрещната страна да е роднина и/или близка на представляващия я в производството, съобразно твърдяната хипотеза на чл. 38, ал. 2 от ЗА, поради което разноски не следва да й бъдат присъждани. В случай на доказано платено адвокатско възнаграждение над минималния адвокатски хонорар, прави възражение за неговата прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК и моли съда да го намали до нормативно установения минимален размер за адвокатски хонорар.

В писмения си отговор въззиваемата страна е развила подробни доводи, поддържани и в първата инстанция, за правилност на решението по съображения договорът за кредит да е изцяло недействителен поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съединена за общо разглеждане във въззивното производство е и частна жалба с вх.№ 2280/17.07.2024г., подадена от адвокат Е. К. К., пълномощник на И. М. П., срещу определение № 235/19.06.2024г. в частта, в която е оставена без уважение молбата й с вх. № 1679/28.05.2024г. за изменение на решение № 52 от 29.04.2024г. в частта на присъденото й адвокатско възнаграждение, на основание чл. 248 от ГПК. Изложени са доводи за неправилност на съдебния акт, тъй като съдът не определил размера на възнаграждението въз основа материалния интерес по делото, очертан от цената на всеки от трите обективно кумулативно съединени иска поотделно, както и не съобразил задължителните постановки по т. 6 от ТР от 06.11.2013г. по тълк.дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според което в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗА съдът е обвързан от предвидените минимални размери в Наредба № 1 от 2

9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения В отговор насрещната страна счита частната жалба за неоснователна.

Като постави на разглеждане въззивна жалба с вх. № 1689 от 29.05.2024г. по регистъра на Районен съд – К., подадена от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, Окръжен съд – Добрич установи следното:

Въззивната жалба, предадена на куриер на 28.05.2024г., се явява подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, с начало 15.05.2024г. и край 29.05.2024г., отговаря на изискваният на чл. 260, т. 1, 2, 3, 4 и 7 от ГПК и на чл. 261 от ГПК, поради което е допустима

Производството по 268/2023г. по описа на Районен съд – К. е образувано по повод искова молба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с която против И. М. П. са предявени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване на вземанията, за които е издадена заповед № 39/27.02.2023г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 88/2023г. по описа на КРС, а именно: сумата от 1474,12 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 720031106972 ведно със законна лихва от 24.02.2023г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 319,77 лв. за периода от 15.07.2022г. до 20.01.2023г., обезщетение за забава в размер на 25,80 лв. за периода от 15.07.2022г. до 15.02.2023г.

Обосноваващите исковете обстоятелства са за сключен на дата 28.03.2022г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и И. М. П. Договор за потребителски кредит № 720031106972, по силата на който Банката предоставила на ответницата сума в размер на 1500,00 лв.; съгласно чл. 10 от Договора, общото крайно задължение на П. възлизало на 3078,33 лв., която сума била разсрочена на 48 погасителни месечни вноски; уговореният между страните лихвен процент бил в размер на 41,12 %, а предоставената сума, кредитополучателят имал задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща два компонента: главница и договорна лихва. Длъжникът преустановил плащанията по договора, считано от 15.07.2022г. за повече от три месечни вноски, съгласно погасителния план, а именно вноски с падежи 15.07.2022г., 15.08.2022г, 15.09.2022г. Считано от 20.01.2023г. настъпила предсрочна изискуемост на задължението, съгласно чл. 16.2. от Договора и уведомление, връчено лично с пратка ИД PS 11130120ZU J с бар код 9123010500686. Кредиторът поискал издаване на заповед за изпълнение и искането му било уважено, а тъй като длъжникът подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на иск за установяване на вземанията по заповедта.

В срока по чл. 131 от ГПК ответницата оспорила исковете изцяло като неоснователни и недоказани, като навела възражение за нищожност на договорните клаузи поради нарушение разпоредбите на ЗПК – чл. 11, ал. 2; чл.

11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12 вр. чл. 22 ЗПК, както и чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24.

Отделно противопоставила възражение, че уговореният лихвен процент от 41,12 % бил в противоречие с добрите нрави, което водело до 3 недействителност на целия договор, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Позовала се на изтекла погасителна давност за част от вземанията. Настоявала за отхвърляне на исковете изцяло, включително и за претендираната главница, поради предявеното единствено от ищеца договорно основание, без отправено искане за връщане на сумата на основание чл. 23 от ЗПК.

С постановеното решение № 52/29.04.2024г. първоинстанционният съд уважил главния иск до размера от 1340,43 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 720031106972 от 28.03.2022г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 24.02.2023г. до изплащане на вземането, и отхвърлил същия иск за разликата над 1340,43 лв. до пълния предявен размер от 1474,12 лв.; отхвърлил също иска за договорна лихва в размер на 319,77 лв. за периода от 15.07.2022 г. до 20.01.2023г. и иска за обезщетение за забава в размер на 25,80 лв. за периода от 15.07.2022г. до 15.02.2023г.

Срещу частта от решението, в която искът е уважен, жалба не е подадена. Въззивното производство има за предмет отхвърлените с първоинстанционното решение искове.

Установява се от приложеното ч.гр.д.№ 88/2023г. по описа на Районен съд – К., че по същото е издадена заповед по чл. 417 от ГПК № 39 от 27.02.2023г. за следните суми по договор за потребителски кредит № 720031106972: - 1474,12 лв. – главница, ведно със законна лихва от 24.02.2023г. до изплащане на вземането; - 319,77 лв. - договорна лихва за периода 15.07.2022г. - 20.01.2023г.; - 25,80 лв. – мораторна лихва за периода 15.07.2022г. - 15.02.2023г. Присъдени са също държавна такса от 36,39 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 150 лв.

Предвид горното, установителните искове са с правно основание по чл.

422, ал.1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. с чл. 240 вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, с оглед изложените от ищеца фактически обстоятелства, обуславящи интерес от установителен иск и заявен установителен петитум за всяко вземане – искове на кредитор срещу длъжник за установяване съществуване на вземания, предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за неплатени главница, възнаградителни лихви и мораторно обезщетение по договор за потребителски кредит. Исковете по чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК и в изпълнение на дадено от съда указание след подадено от длъжника възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК. Предметът им е идентичен с предмета на заявлението по чл. 417 от ГПК.

В този смисъл решението в обжалваните части е допустимо.

По правилността на обжалваното решение въззивният съд намира следното:

Не е спорно между страните, установява се и от писмените доказателства, че между тях е сключен договор за потребителски кредит № 720031106972 от 28.03.2022г. за сума в размер на 1500 лв., която следвало да 4 се върне разсрочено на 48 погасителни вноски, съгласно погасителен план, инкорпориран в договора, включващи главница и договорна лихва, 47 броя от които в размер на 64,13 лв. и последна вноска в размер на 64,22 лв., в периода от 15.05.2022г. (първа вноска) до 15.04.2026г. (краен срок на договора).

Уговорен е годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 41,12% и годишен процент на разходите (ГПР) от 47,68 %. Общата дължима сума по договора възлиза на 3078,33 лв. В чл. 15.1. от договора е предвидено, че при забава потребителят дължи законна лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието – от падежа до плащането. Според чл. 16.2 от договора, при пълно или частично просрочие на три поредни погасителни вноски цялото непогасено задължение става предсрочно изискуемо от падежа на последната неплатено вноска и от тази дата върху неплатената главница започва да се начислява законна лихва до окончателното изплащане.

Ищецът е изпратил уведомление на ищцата, в което посочил, че поради просрочие на вноските с падежи 15-то число на месеците юли, август и септември 2022г. (трета, четвърта и пета вноска по погасителния план, л. 6 от делото на КРС) обявява кредита за предсрочно изискуем, което е получено от нея на дата 20.01.2023г. (така уведомление и обратна разписка на л. 24 и 25 от делото на КРС).