Определение № 1423 от 03.06.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1423 гр. Бургас, 03.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20242100500405 по описа за 2024 година Производството по делото е образувано по повод частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД със седалище гр. София, ЕИК: 175074752 и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрисконсулт Екатерина Костадинова против Разпореждане № 2471 от 28.02.2024г., инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение № 688 от 28.02.2024г., постановено по частно гр. дело № 1315/2024г. по описа на Районен съд – Бургас, в частта, в която е оставено без уважение заявлението на „Профи Кредит България“ ЕООД със седалище гр. София против В. Б. Ц. за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК единствено по отношение на претенцията за договорна лихва за периода от 25.07.2023г. до 25.11.2023г. в размер на 30, 66 лева, дължими на основание сключен между страните Договор за потребителски кредит № ****.

Съобщение за изготвеното разпореждане е връчено на заявителя на 05.03.2024г. чрез Системата за сигурно електронно връчване, а частната жалба е депозирана на 08.03.2024г., поради което и съдът намира, че същата е депозирана в преклузивния едноседмичен срок за атакуване на постановеното разпореждане, дължимата държавна такса е заплатена и жалбата е подписана от процесуалния представител на дружеството, който разполага с валидна 1 представителна власт за това. При тези данни, съдът намира, че депозираната частна жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

В жалбата се посочва, че съдът неправилно е прогласил за недействителен процесния договор за потребителски кредит. Сочи се, че според цитирана в жалбата съдебна практика следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап на производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права.

Посочва се, че заповедния съд неправилно не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка. В жалбата се посочва, че с изменението на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави, поради което и се посочва, че заповедния съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.

В жалбата се твърди, че уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни съображения, като се акцентира на липсата на възможност да се прави преценка за неравноправност на клауза, която касае определянето на основния му предмет, предвид разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Сочи, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, понеже е уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент по смисъла на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Изтъква, че след като са спазени изискванията на чл.

19, ал. 4 от ЗПК и годишния лихвен процент е в границите, определени с тази норма, не може да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно, съответно- че уговорената договорна лихва представлява неравноправна 2 клауза.

Претендира се атакуваното разпореждане да бъде отменено в частта, в която се отхвърля заявлението на жалбоподателя против длъжника В. Б. Ц. и вместо него да бъде постановено да бъде издадена заповед за изпълнение по отношение на обжалваните вземания.

Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред Районен съд – Бургас е образувано въз основа на депозирано Заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК от „Профи Кредит България“ ЕООД против В. Б. Ц. от гр. Бургас, с което се претендира да бъде издадена заповед за изпълнение, по силата на която да бъде разпоредено В. Б. Ц. да заплати следните суми, дължими въз основа на сключен между страните Договор за потребителски кредит № ****:

- 295, 58 лева, представляваща главница;

- 30, 66 лева, представляваща неплатена договорна възнаградителна лихва, дължима за периода от 25.07.2023г. до 25.11.2023г.;

- 53, 82 лева, представляваща лихва за забава за периода от датата на изпадане на длъжника в забава – 25.11.2023г. до датата на изтичане на погасителния план – 27.02.2024г.;

- 150 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга Фаст;

- 200 лева, представляваща неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, както и

- законна лихва върху главницата от 295, 58 лева от датата на депозиране на заявлението – 27.02.2024г. до датата на изплащане на вземането.

В отговор на депозираното заявление, Районен съд – Бургас е постановил Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 688 от 28.02.2024г., по силата на която е постановено В. Б. Ц. да заплати сума в размер на 295, 58 лева, представляваща главница, ведно със законната 3 лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 03.05.2023г. до окончателното й плащане, както и сумата от 30, 36 лева, представляваща разноски, направени в заповедното производство (10, 12 лева за държавна такса и 20, 24 лева за възнаграждение за юрисконсулт).

С Разпореждане № 2471 от 28.02.2024г., постановено по частно гр. дело № 1315/2024г. по описа на Районен съд – Бургас, инкорпорирано в самата Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК е оставено без уважение заявлението на „Профи Кредит България“ ЕООД със седалище гр. София против В. Б. Ц. за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за плащане на основание сключен между страните Договор за потребителски кредит № **** по отношение на всички останали претендирани суми, а именно: - 30, 66 лева, представляваща неплатена договорна възнаградителна лихва, дължима за периода от 25.07.2023г. до 25.11.2023г., 53, 82 лева, представляваща лихва за забава за периода от датата на изпадане на длъжника в забава – 25.11.2023г. до датата на изтичане на погасителния план – 27.02.2024г., 150 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга Фаст и сума в размер на 200 лева, представляваща неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит.

В своите мотиви, съдът е посочил, че претенциите на заявителя са основани на договор, който е изначално недействителен на основание чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал. 1 – 4, чл. 21, чл. 22 и чл. 23 от ЗПК.

Посочено е, че цената на закупените „допълнителни услуги“ е част от възнаграждението, надвишаващо размера на кредита, като е умишлено обособено като отделно вземане, привидно условно с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.

Видно от депозираната частна жалба разпореждането е атакувано единствено в частта, в която е отхвърлено заявлението за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за сума в размер на 30, 66 лева, представляваща дължимо договорено възнаграждение за периода от 25.07.2023г. до 25.11.2023г.

4

Безспорно е, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде Заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона и добрите нрави, а съгласно т. 3 на същата разпоредба - когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. От текста на разпоредбата се установява, че изискването съдът да извърши проверка за съответствие на искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането.

Безспорно е и обстоятелството, че в заповедното производство по чл. 410 от ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между страните, поради което заповедният съд няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност/ недействителност на договора - в този смисъл е и приетото Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022г., постановено по тълкувателно дело № 1/2020г. по описа на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай – съдържанието на сключения между страните Договор за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на Закона за потребителския кредит. Уговорения от страните по договора за потребителски кредит годишен лихвен процент от 40, 90 % не противоречи на добрите нрави.

На основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и понастоящем, липсва. Доколкото до 2014г. в позитивното право липсваше законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити (т. е. липсваше императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва), единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД бяха правилата на добрите нрави, поради което и по - старата съдебна практика приемаше за валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер на законната лихва (в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем).

Според настоящият съдебен състав понастоящем такава горна граница има и това е петкратния размер на законната лихва, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК (касаеща годишния процент на разходите). Този извод се основава на 5 разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, която изрично посочва, че лихвите се включват при определяне на ГПР, от което следва, че ограничението на чл.

19, ал. 4 от ГПК се отнася и за допустимия размер на възнаградителната лихва.

При положение, че между страните е уговорена лихва в размер на 40, 90 % годишно, то е безспорно, че тя не надвишава максимума, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ГПК, а именно - петкратния размер на законната лихва. В този смисъл, съдът намира, че договорената между страните възнаградителната лихва е в рамките на закона. Основателно е оплакването в жалбата, че така уговорената договорна лихва принципно не може да противоречи на добрите нрави.

От друга страна – с оглед изложените доводи на първоинстанционния съд, че договорената между страните възнаградителна лихва не се дължи в контекста на недействителността на целия сключен между страните Договор за потребителски кредит, съдът намира следното:

В заповедното производство съдът не извършва проверка дали ГЛП или ГПР, посочени в договора, съответстват на действителните му стойности, които биха могли да бъдат установени от данните в погасителния план и счетоводството на заявителя. В заповедното производство не е възможно съдът да изчисли сам, без помощта на вещо лице действителния ГПР, за да извърши проверка дали същият надхвърля размера, посочен в чл.

19, ал. 4 от ЗПК, както и без да вземе становището на потребителя, да прецени дали посочения в договора размер на ГПР (и то само в случай, че е по- висок от предвидения в чл. 19 от ЗПК размер) го е подтикнал да сключи договора. В този смисъл, не може да се направи обоснован извод, че клаузата от процесния Договор за потребителски кредит, в която е посочен годишен процент на разходите в размер на 47, 37 % е неравноправна, следователно нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите.