Решение № 141 от 12.09.2025, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 141 гр. гр.Мадан, 12.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и седми август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20255430100163 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от А. А. К. против *******АД и ******ЕООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем № ***** сключен с първия ответник „*****“ АД като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 от ЗПК, както и да бъде прогласен за нищожен договор за предоставяне на гаранция № ******, сключен чрез „*****“ АД с втория ответник „****** ЕООД като лишен от правно основание, противоречи на добрите нрави и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде осъдено ******АД да заплати на ищеца сумата от 170,57 лева /след допуснато изменение на иска в с.з./, платена без основание възнаградителна лихва по договор за паричен заем № 4967143 и сумата от 848,22 лева /след допуснато изменение на иска в с.з./, платена без основание по непородил правно действие договор за предоставяне на гаранция № 4967143.

В исковата молба се твърди, че ищецът бил сключил Договор за паричен заем № **** с първия ответник „****** АД и Договор за предоставяне на гаранция № ******, който бил сключен от ищеца чрез „*****“ АД с втория ответник „******“ ЕООД. Ищецът счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

1

В молбата си ищецът се позовава на съдебната практика, която приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер, като трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва, като цитира: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 35 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Сочи, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка, като в тази връзка цитира: Решение № I - 151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491/19г. на ОС - Б., Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд “ П., Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780 / 2018г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение N№ 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д.

N№ (1067/ 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение по в.т.д. № 81Д8г. на ОС - Р., Решение по в.г. д. № 20^18г. на ОС - В., решение по в. гр. д.

№ 393/17г. на ОС - П., 7 състав, решение по в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Г., Решение по в.гр.д. № 29/17г. на ОС- Г., Решение по в.гр.д. № 165Д7г. на ОС Г., Решение № 1915 от14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС, ТО,11 състав и др./. Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на

Годишния процент на разходите. Счита, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 49,05 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал.1 и 2 ЗПК. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 49,05 % разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата – гарант, като поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския 2 договор размер на ГПР, ищецът счита, че последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Счита, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, като сочи, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 49,05 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора, като с това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 49,05 % ГПР. Сочи се, че не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтича по-прозрачен за него начин от условията на договора и той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1500.00 лв. с посочен лихвен процент от 40 % и ГПР 49,05 %, с общ размер на всички плащания 1688,90 лв., като сочи, че поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност й кредитното правоотношение. Твърди, че на собствено основание е нищожен и сключения договор за предоставяне на поръчителство/гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици, като в тази връзка ищецът излага следните съображения: Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит, като ищецът се позовава на съображение 26 от Директивата, в която се посочва се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат 3 необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Ищецът счита, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата, като сочи, че на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди, че по този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Счита, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 от ЗПП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Сочи, че договорът за поръчителство е с акцесорен характер и може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг, като твърди, че кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение. По изложените съображения моли за уважаване на исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „******“ ЕООД, с който взема становище за неоснователност на иска. Въвежда възражения за нередовност на исковата молба и недопустимост на иска.

Оспорва иска по същество, като сочи, че процесният договор за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма. Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между ищеца и „*******“ ЕООД, урежда отношенията между страните по договора - възложител и поръчител. По силата на договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „******“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „****“ АД с наредител - ищецът, с цел гарантиране за изпълнението на задълженията на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна - ищецът се задължава да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение. Сочи, че договорът за предоставяне на гаранция, сключен между А. А. К. и „******“ ЕООД, урежда отношенията между страните по договора – възложител и гарант. Твърди се, че по силата на договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „****** ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „*******“ АД, с наредител А. А. К., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна А. А. К., се задължава да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение.