Решение № 14150 от 15.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14150 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20261110106843 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

Ищцата М. В. В. твърди в исковата молба от 16.03.2026 г., че против нея бил издаден в полза на „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД изпълнителен лист на 19.04.2012 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.01.2012 г. по ч.гр.д. № 57997/2011 г., СРС, 66-ти с-в, за заплащане на сумата от 985,73 лв., неплатена главница по договор за потребителски паричен кредит, сключен с „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД на 06.04.2009 г., ведно със законна лихва от 20.12.2011 г. до изплащане на вземането, сумата от 267,62 лв. възнаградителна лихва за периода от 31.05.2010 г.-31.10.2011 г., сумата от 269,50 лв., надбавка, представляваща печалба по обслужване на кредитора по договора, и разноски по делото, а именно: 30,46 лв. държавна такса. Впоследствие вземанията били прехвърлени с цесия на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕАД. Ищцата твърди, че вземанията се погасили по давност в хода на образуваното изп.дело № 506/2012 г. на ЧСИ Йордан Ценов за събиране на сумите. Сочи, че длъжникът има право да се позове спрямо цесионера на погасителна давносту която е изтекла спрямо цедента до съобщаване на цесията. В процесния случай ищцата сочи, че за да има действие изпълнителният способ, следва да има длъжник, който да е обвързан от правоотношение с взискателя. Ето защо ищцата моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника, че не дължи сумите, предмет на изпълнителния лист, поради погасяването на вземанията по давност. Претендира разноски.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕАД оспорва исковете. Поддържа, че давността не е изтекла и е своевременно прекъсвана и спирана. Сочи, че цесията е съобщена, като за съобщаването на цесията не е нужна форма. Поддържа, че ищцата не може да се позовава на несъобщаване на прехвърляне на вземанията, доколкото не твърди, че е платила на стария кредитор, нито че той претендира от нея плащане след датата на прехвърляне на вземанията.

Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК 1

Съгласно нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.

Според господстващото у нас становище искът против принудителното изпълнение е отрицателен установителен иск и предметът му е несъществуването на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителното основание, респ. неговата неизискуемост (т.нар. установителна теория за същността на иска против изпълнението на длъжника). Независимо от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в закона искове се парира изпълнителната сила на изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес, като след събиране на вземането установителен иск за несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е недопустим – допустим е само осъдителен иск.

По допустимостта на исковете

Изпълнителният лист е издаден против ищцата въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Кредиторът е образувал изпълнително дело № 506/2012 г., ЧСИ Йордан Ценов, по което преведени в полза на взискателя суми няма. Ето защо предявените установителни искове са допустими.

По основателността на иска

Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът намира за влязла в сила по чл. 416 ГПК най-късно на 18.04.2012 г. един ден преди датата на издаване на изпълнителния лист.

Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).

Горното означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е станала петгодишна, защото, макар тя да не представлява съдебно решение, постановено в исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно защото тя се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл.

414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за осъществили се юридически факти след този момент.

Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора, снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.

Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на пресъдено нещо.

Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила – т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на 2 обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно, предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и равнопоставен на исковия осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.

Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се тълкуват разширително с оглед заповедното производство, въведено през 2008 г., така и разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.

При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията по изпълнителния лист е петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.

С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея – чл. 117, ал. 1 ЗЗД.

В случая ищцата излага твърдения за погасяване по давност на вземанията по заповедта в хода на изпълнителния процес, които следва да бъдат обсъдени.

Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя, или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника.

За приключени изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според което висящият изпълнителен процес спира течението на давността, т.е. новата давност тече не от последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е. от перемпцията му – Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС. Погасителната давност се прекъсва дори от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция – т. 3 от Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК.

Първоначалният взискател „Транскарт Файненшъл Сървисис“ е подавал по изпълнителното дело множество молби за извършване на изпълнителни действия, а именно:

19.07.2013 г. (запор на банкови сметки, запор на МПС, възбрана на недвижим имот ), 14.09.2016 г. (запор на банкови сметки), 30.08.2017 г. (запор на банкови сметки), 02.04.2019 г.

(запор на трудово възнаграждение). Между първото и второто по време изпълнително действие на цедента има повече от две години и е настъпила перемпция на 19.07.2015 г., т.е. на дата след 26.06.2015 г. Новата изпълнителна давност е започнала да тече на 20.07.2015 г. и е прекъсвата с последващите изпълнителни действия от 14.09.2016 г., 30.08.2017 г. и 3

02.04.2019 г.

Видно от книжата по изпълнителното дело молбата за конституиране на ЕОС Матрикс ЕАД, към която са приложени книжата за извършената цесия, е от 25.02.2020 г.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕАД също е подавал молби за извършване на изпълнителни действия, а именно: 07.02.2020 г. (запор на банкова сметка), 25.02.2020 г., 07.02.2022 г. (запор на банкова сметка), 04.05.2023 г. (запор на трудово възнаграждение), 08.01.2024 г. (запор на банкови сметки), 19.01.2024 г. (запор на банкови сметки), 16.10.2024 г. (запор на банкови сметки). Дали обаче тези молби са прекъснали течението на давността за вземанията?

Спирането и прекъсването на давността са материалноправни действия, липсата на процесуална валидност и редовност на действията на съдебния изпълнител няма отношение към тези действия и състояния, предвидени в ЗЗД, водещи до спиране и прекъсване на давността. Както е посочено в Решение № 209 от 28.11.2018 г. по т.д. № 2530/2017 г., ВКС, I т.о., „след като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то и длъжникът не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Или основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право.“

В същото касационно решение е посочено в продължение на горното, „че без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането – то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга.“