Определение № 1657 от 31.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1657 гр. София, 31.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002102514 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. А. срещу решение № 168 от 14.08.2024 г. по в.гр.д.№ 152 от 2024 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1238 от 30.11.2023 г. по гр.д.№ 948 от 2022 г. на Бургаския окръжен съд за отхвърляне като неоснователни предявените от А.

К. А. срещу С. П. З., Н. Т. Г., Е. Н. Г., О. Х. С., Р. Х. С., Д. Я. Ц., З. Я. Д., Р. С.

Х. и „ЕС EНД ЕЙ“ ООД искове по чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответниците, че ищцата е придобила чрез давностно владение, започнало в края на 2009 г., следния недвижим имот: триетажна сграда със застроена площ от 326 кв.м., представляваща обект с идентификатор ***, находящ се в имот с идентификатор *** по кадастралната карта на курортен комплекс „С. б.“, [община], одобрена със заповед РД-18-46 от 18.08.2006 г. на ИД на АК, последно изменение, засягащо сградата от 03.05.2022 г., която сграда по документи за собственост представлява „Бизнес сграда с партер за търговски цели, офиси, стаи за обслужващия персонал и басейн“ в курортен комплекс „С. б.“, [община].

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, 1 ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. В хипотезата на предявен установителен иск за собственост дължи ли съдът различно произнасяне по иска в съответствие с различното процесуално поведение на ответниците ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с 230 от 28.09.2016 г. по гр.д.№ 2296 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 872 от 05.01.2011 г. по гр.д.№ 1228 от 2009 г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 221 от 05.06.2012 г. по гр.д.№ 1190 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 104 от 28.03.2012 г. по гр.д.№ 24 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о.

2. В хипотеза на предявен установителен иск за установяване право на собственост по давност върху имот от трето за собствеността лице и при липса на активно процесуално представителство на част от ответниците- липса на подаден отговор на искова молба и липса на релевирани възражения, следва ли съдът да приложи служебно презумпцията на чл.69 ЗС ?

3. В хипотезата на предявен установителен иск за собственост на недвижим имот от лице, което в определени периоди от време е било вписано като управител на търговско дружество, и направено от търговското дружество, действащо чрез новия си управител, признание на факта на владение за определен период, дерогира ли защитната функция на чл.115 и чл.116 ЗЗД, във връзка с чл.84 ЗС ?

4. За да се признае наличие на прекъсване или спиране на давностен срок съгласно чл.115 и чл.116 ЗЗД, следва ли възражение в тази насока да бъде релевирано от лицето, спрямо което се твърди изтичане на придобивна давност ? Прилагат ли се служебно тези норми, доколкото в чл.120 ЗЗД изрично е посочено, че давност не се прилага служебно ?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите, възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които имат значение за установяване на правнорелевантните факти по спора ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с определение № 658 от 01.09.2021 г. по гр.д.№ 3767 от 2021 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 356 от 16.06.2022 г. по т.д.№ 1680 от 2021 г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 396 от 18.05.2022 г. по гр.д.№ 4532 от 2021 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Ответниците по жалбата С. П. З., Н. Т. Г., Е. Н. Г., О. Х. С., Р. Х. С. и Р. С. Х. в писмени отговори вземат становище за неоснователността й. Молят 2 касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото на ВКС разноски.

Ответниците Д. Я. Ц., З. Я. Д. и „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Пред първоинстанционния съд ищцата е предявила положителен установителен иск за собственост с твърдение, че е придобила правото на собственост върху процесната сграда на основание непрекъснато давностно владение, започнало в края на 2009 г. и продължило повече от 10 години. Действително, на 23.02.2009 г. тя апортирала поземления имот и построената в него сграда в капитала на „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД, но неотразяването в имотния регистър на направения от нея апорт доказвало намерението й да продължи да владее имота като свой.

Ответниците С. П. З., Н. Т. Г., Е. Н. Г., Р. Х. С. и Р. С. Х. са оспорили исковата претенция. Ответниците О. Х. С., Д. Я. Ц. и З. Я. Д. не са подали отговор на исковата молба и не са заявили становище в хода на разглеждане на делото.

Пълномощникът на ответника „ЕС EНД ЕЙ“ ООД е заявил, че не оспорва иска, тъй като и след извършения през 2009 г. апорт на процесния имот, владението върху имота е продължило да бъде осъществявано от ищцата като физическо лице.

Във въззивното решение съдът е приел за установено от фактическа страна, че през 2009 г. процесната сграда е била апортирана от ищцата А. А. в капитала на „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД, чийто управител е била тя, като апортът е бил надлежно вписан в Търговския регистър на 10.03.2009 г. От тази дата до момента на заличаването на това вписано обстоятелство, за всички трети лица, включително ответниците- физически лица, като собственик на имота се манифестира дружеството. Въз основа на представените по делото договор за 3 наем от 23.02.2009 г. и анекс от 29.12.2017 г. съдът е приел, че „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД е отдало под наем процесния имот на А. като физическо лице. Според съда, тези договори съдържат волеизявления на ищцата в качеството й на управител на дружеството и волеизявления на упълномощени от дружеството адвокати, които водят до извод, че „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД не е заявявало, че владението върху сградата се осъществява от А.. В проведеното между страните делбено дело /гр.д.№ 1188 от 2011 г. на РС- Несебър/ дружеството също е твърдяло, че след апорта е единствен собственик, а А. е само наемател на сградата. От представен по делото констативен протокол на помощникнотариус от 07.05.2015 г., съставен във връзка с адресирана до ответника Р. Х. нотариална покана, изпратена от „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД, съдът е приел, че ищцата, в качеството й на управител на дружеството, е предложила на Р. Х. да му предостави ползването на тераса с басейн и ключ от обекта. Въз основа на това и на основание чл.175 ГПК съдът не е зачел заявеното от дружеството признание, че ищцата А. е владяла имота през процесния период, тъй като то не кореспондирало с останалите установени по делото обстоятелстваконкретно с изявленията на дружеството в делбеното производство по гр.д.№ 1188 от 2011 г. и в преговорите с ответниците- физически лица по повод ползването на делбената сграда, които следвало да се квалифицират като извънсъдебни признания в обратния смисъл.

Относно становищата на част от ответниците /Н. Г., Е. Г. и Р. Х./, че винаги А. в лично качество е стопанисвала имота, отдавала го е под наем и е получавала всички доходи от него, съдът е посочил, че те не представляват признания на факта, че същата е владяла имота. Доколкото на ответниците е било известно, че ищцата е била наемател на обекта с наемодател „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД /тъй като договора за наем и анекса са били представени като доказателства от ищцата още по делбеното дело/, съдът е приел, че твърденията на ответниците са в смисъл, че ищцата като наемател е била държател на процесния имот, а не негов владелец.

Съдът е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства, че след установяване на фактическата власт върху имота като наемател ищцата е извършила действия, с които е довела по ясен и несъмнен начин до знанието на ответниците намерението си да свои имота. Декларирането на доходи от наем, извършването на административни процедури или извършването на ремонти не представлявали такива действия. Това било така, тъй действията 4 по деклариране на получени наеми и заплащане на данъци върху доходите от тези наеми произтичали от задължението на ищцата като наемател на имота по договора за наем с ответника „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД от 23.02.2009 г. и анекса от 29.12.2017 г. Извършването на ремонти също не би могло да се квалифицира като такова действие, тъй като тези ремонти ищцата би могла да извършва както в качеството й на наемател, така и в качеството й на управител на ответното дружество „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД, което е съсобственик на имот заедно ответниците- физически лица.

Дори ищцата като физическо лице да е имала някакви уговорки с управляваното от нея търговско дружество, в чийто капитал тя е апортирала процесната сграда, тези уговорки касаят вътрешните им отношения и са непротивопоставими на ответниците- физически лица. Твърдяното от нея намерение да свои цялата сграда след предявяването на иска за делба /03.11.2011 г./ до предявяване на настоящия иск през 2022 г. е останало скрито за ответниците- физически лица.

Не на последно място е прието, че в периода от 03.11.2011 г. /завеждането на иска за делба по гр.д.№ 1188 от 2011 г., по което ищцата А. също е била страна до 2015 г., когато е влязло в сила съдебното решение по това дело и искът за делба е бил отхвърлен спрямо А./, упражняваната от А. фактическа власт върху имота не е била спокойна, както изисквал законът.

В решението съдът е посочил и че между ищцата като физическо лице и „ЕС ЕНД ЕЙ“ ООД, чийто управител до 01.07.2022г. е била тя, давностният срок по чл.79, ал.1 ЗС е спрял да тече съгласно чл.115, б.„г“ ЗЗД, към който чл.84 ЗС препраща.

Поради всичко гореизложено съдът е приел, че осъществяваната от ищцата фактическа власт върху имота през процесния период няма характера на владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, поради което ищцата не е могла да придобие правото на собственост върху имота на основание изтекла в нейна полза придобивна давност в изискуемия от чл.79 ЗС срок. По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от А. установителен иск за собственост.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на това решение по поставените въпроси, поради следното:

Първият и вторият поставени въпроси /В хипотезата на предявен 5 установителен иск за собственост дължи ли съдът различно произнасяне по иска в съответствие с различното процесуално поведение на ответниците ? и В хипотеза на предявен установителен иск за установяване право на собственост по давност върху имот от трето за собствеността лице и при липса на активно процесуално представителство на част от ответниците- липса на подаден отговор на искова молба и липса на релевирани възражения, следва ли съдът да приложи служебно презумпцията на чл.69 ЗС ?/ са относими към твърдението на касаторката, че ответниците по предявения от нея установителен иск за собственост са обикновени другари и не е необходимо решението да е еднакво по отношение на всички тях, но това не било съобразено от съда, който отхвърлил иска и спрямо онези ответници, които не са подали отговори и не са оспорили изрично исковата молба. Тези въпроси са относими към конкретното дело /доколкото трима от ответниците не са подали отговор на искова молба и не са заявили становище в хода на разглеждане на делото/, но не са разрешени в противоречие с посочената практика на ВКС по чл.290 ГПК- решение № 872 от 05.01.2011 г. по гр.д.№ 1228 от 2009 г. на ВКС, ГК, V г.о. и решение № 221 от 05.06.2012 г. по гр.д.№ 1190 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о.: Въззивният съд не е приел, че по предявения от ищцата установителен иск за собственост ответниците са необходими другари по делото и поради това постановеното срещу тях решение не би могло да бъде различно. Постановил е еднакво решение спрямо всички ответници, не защото е приел, че те са необходими другари по този спор за собственост, а защото е приел за установено, че спрямо всички ответници /съсобственици на процесната сграда/ ищцата не е доказала да е установила владение върху сградата и съответно да я е придобила по давност на основание чл.79, ал.1 ЗС.