Решение № 367 от 16.07.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 367 гр. Велико Търново, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Георги Драгостинов

Радка Цариградска при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Радка Цариградска Въззивно гражданско дело № 20264100500461 по описа за 2026 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба на „К.И.“ АД, чрез пълномощник адв. Р. Д., против Решение № 200/12.02.2026г., постановено по гр.д. № 2099/2026 г. по описа на РС Велико Търново, с което са отхвърлени установителните искове по чл. 422 от ГПК, вр. с чл.415 от ГПК на жалбоподателя против А. С. К. с ЕГН **********, от гр. Велико Търново, за установяване дължимост на сумата от 196 лева – главница по Договор за потребителски кредит “Екстра“ № Д30117/23.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 5.6.2024 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1776/2024г. на ВТРС, като неоснователен и недоказан.

Жалбоподателят навежда доводи за неправилност поради неправилни изчисления относно погасяване на главницата с извършените плащания и съответно неправилно отхвърляне на иска. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което бъде призната дължимостта на главница от 196 лева, ведно със законната лихва.

Ответникът, чрез пълномощника си – адвокат Ц. Д. от ВТАК е подал писмен отговор на жалбата, в който заема становище, че жалбата е неоснователна, а решението е правилно, като твърди, че плащанията на ответника са погасили пълния размер на главницата. Моли за неговото потвърждаване.

В с.з. страните в писмени становища поддържат, съответно оспорват жалбата.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Спор по фактите /сключения договор за потребителски кредит, усвояване на сумата/ страните нямат. Те са предмет на точни констатации в мотивната част на решението, поради което въззивният съд упражнявайки правомощието си по чл.272 ГПК препраща към тях, без да е нужно описателно да ги повтаря. По същата причина ненужно е и повторението на 1 съдържанието на исковата молба, описано от първоинстанционния съд.

Оплакванията във въззивната жалба касаят произволност на извода на съда, че е налице погасяване на главницата с извършените плащания, като се акцентира на това, че следва да се имат предвид само плащанията преди образуване на заповедното производство и не бива от посочената в заявлението като претендирана главница, да се извлича, че другата част е платена.

За да се прецени горното, а и правилната квалификация на предявения иск, следва да се изложи хронология на процесуалните действия по заповедното и последвалото го изпълнително производство:

Вземането, предмет на установителния иск е за суми, произтичащи от договор за потребителски кредит, сключен от разстояние на 23.10.2023г. Признават се извършени плащания на три пълни и една частична погасителна вноска при седем падежирали до заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Представени са доказателства пред първа инстанция – л. 10 от делото, че е заплатена на три пъти общо сумата от 304 лева. /100 лева на 06.03.2024г., 84 лв. на 03.01.2024г. и 120 лв. на 14.12.2023г./ Отпусната в заем сума е 500 лева, не се спори получаването й.

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е от 06.06.2024г. за сумите: 374,99 лева главница, 45 лева договорна лихва и 4,40 лева лихва за забава, като се претендират и разноски – 25 лв. държавна такса и 800 лева адвокатско възнаграждение. На същата дата, за всички суми е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК.

На 16.07.2024г. ВТРС е издал изпълнителен лист за същите суми, като е приел, че заповедта е надлежно връчена на длъжника и той не е възразил в срок.

Образувано е изпълнително дело № 20247280400708 на ЧСИ Дияна Колева-Стефанска, като освен за сумите по ИЛ ЧСИ е приел за събиране и разноски на взискателя по изпълнителното дело от 450 лева и такси на ЧСИ от 485 лева.

По делото е приложен препис от материалите по изпълнителното дело, според които от сметки на длъжника са удържани суми и същите за разпределяни с протоколи за погасяване от 07.01.2025г., 24.01.2025г.,п 26.02.2025г., 26.02.2025г. Общо е разпределена сумата от 1673,93 лева, от които са погасени изцяло както главницата по ИЛ, така и лихвите и разноските по него, така и разноските и таксите по изпълнителното дело.

С първата удръжка на суми длъжникът узнава за образуваното изпълнително производство и предхождащото го заповедно и на 08.01.2025г. подава чрез ЧСИ до ОС Велико Търново възражение по чл. 423 ГПК, което постъпва в съда едва на 07.03.2025г.

Междувременно след двете разпределение на суми от 26.02.2025г., ЧСИ установява, че всичко по изпълнителното дело е погасено, връща надвнесената от длъжника сума от 95,34 лева и с постановление от 27.02.2025г. приключва изпълнителното дело.

ВТОС разглежда възражението по чл. 423ГПК с определение от 07.05.2025г. като го уважава и постановява спиране на вече приключилото изпълнително дело, връща делото на ВТРС за уведомяване на кредитора за възражението.

Във връзка с дадените му указания кредиторът предявява установителен иск на 23.06.2025г. в посочения му едномесечен срок, като претендира да бъде установено съществуването на вземане само на част от главницата по договора за потребителски кредит – в размер на 196 лева, както и да му бъдат присъдени разноските по заповедта за изпълнение и разноски по исковото производство.

На същата дата – 23.06.2025г. заповедният съд с определение №1533 по ЧГрД № 1776/2024г. на ВТРС е обезсилил заповедта за изпълнение в частта за сумите, за които не е предявен иск – разликата между 196лв. и 374,99 лв. за главница, 45 лева договорна лихва и 4,40 лв. обезщетение за забава.

При така изложеното от фактическа страна, настоящият състав намира, че доколкото заповедното производство е част от изпълнителното производство /видно и от мястото на уредбата му в ГПК/, то с влизане в сила на акта, с който изпълнителното производство е 2 приключило, е прекратена и висящността на заповедното производство /в хипотезата на такова по чл.410 ГПК/ и произтичащите от него права и задължения. В този смисъл за ищецът няма правен интерес от предявяване на иск с посоченото правно основание чл. 422 ГПК. Доколкото обаче ищецът обосновава правния си интерес с това, че възражението на ответника е прието, съдът е указал да бъде предявен иск и предмет на същия е различен от това за заповедта за изпълнение - за сума, която не е платена на ищеца към датата, преди образуване на изпълнителното производство, то настоящият състав намира, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК. Тъй като за длъжника винаги съществува възможност да предяви иск за връщане на недължимо платени суми или за нанесе вреди, за ищеца действително е налице правен интерес да установи със сила на присъдено нещо каква е дължимата от ответника сума. Това, че не се касае за иск по реда на чл.422 ГПК е видно и от правния ефект, който би имало отхвърлянето му – и пълно обезсилване на заповедта не може поради права или задължения за която и да е от страните, след като вземанията по заповедта и изпълнителния лист са събрани. За страните е важно установяване на отношенията помежду им, което е предмет на възраженията на ответната страна.

Тъй като предметът на доказване по приетата от настоящия състав квалификация е идентичен, първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, и макар да го е квалифицирал неправилно, не се налага преразглеждане на делото от първа инстанция.

По същество на спора, съдът възприема изцяло правните изводи на ВТРС досежно валидността на процесния договор за кредит, а именно, че същият е нищожен, като не намира за необходимо да ги преповтаря, а препраща към мотивите на ВТРС в тази им част.

По нищожен договор се дължи заплащане единствено на дадената в заем сума, в случая 500 лева. Преди образуване на заповедното производство ответникът е заплатил на три вноски общо 304 лева. Настоящият състав не споделя изводите на първоинстанционния съд, че разликата между размера на претендираната по заявлението обща сума и общата дължима сума по договора е равна на заплатената от длъжника. Освен, че не може да обосновава фактически изводи на предположения, съдът не е взел предвид и факта, че се претендират от една страна падежирали вноски, които за кредитора включват части от главница, неустойка и лихви, а останалата претенция е за предсрочно изискуеми суми, а не са сбор от вноски, като договорната лихва от тях не се претендира, заменена е с такава за забава.

Ответникът не твърди и не доказва доброволно да е заплатил сума, по-голяма от установените с доказателства на ищеца 304 лева. В този смисъл разликата до 500 лв. претендираните 196 лева е спорна по делото, като спорният въпрос е дали сумата, събрана в хода на изпълнителното производство, следва да се вземе предвид по настоящото дело.

Ако искът бе с правно основание чл. 422 ГПК, въпросът „Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?“, е намерил отговор в т. 9 на ТР №4/2013 от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС, според която в производството по чл.422 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес, на което се позовава ищецът. Когато обаче, не се касае за заповед за незабавно изпълнение и няма никакво изключение в ГПК да бъдат вземани предвид всички обстоятелства по чл. 235, ал.3 ГПК на общо основание, то следва да се отчетат събраните в хода на изпълнително дело суми. С още по-голяма сила това важи за настоящия процес, в който се установява вземането към настоящия момент в иск по чл. 124 ГПК.

3

Настоящият състав намира, че безспорно по изпълнителното дела са установени погашения в размер достатъчен да покрие претендираната сума от 196 лева и разноските по заповедното производство, поради което процесното вземане е погасено чрез плащане и предявеният иск за установяване на съществуването му се явява неоснователен, както и претенцията за разноски.

Съдът споделя изводите на ВТРС за нищожност на договор за кредит и дължимост само на главницата, но доколкото връщането й се дължи на друго основание, разноски по заповедното производство в полза на заявителя не се дължат. Неверни са твърденията на ищеца, че не е станал причина за завеждане на делото – самият ищец подава заявление и за вземанията, признати от съда за нищожни, т.е. неоснователно. Същевременно в исковата молба претендира такава част от главницата, формирана от приспадане на всички признати доброволни плащания – 304 лева, само от главицата от 500 лева, т.е. сам признава неоснователността на другите си претенции, а иска пълни разноски и при това – вече е събрал всички тези суми.

С оглед изложеното, следва решението на ВТРС следва да бъде потвърдено.

Жалбоподателят дължи на пълномощника на ответника адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв. в размер на 200 евро.

По изложените съображения Великотърновският окръжен съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 200/12.02.2026г., постановено по гр.д. № 2099/2026 г. по описа на РС Велико Търново.

ОСЪЖДА „К.И.” AД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ..., ЕИК ..., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Ц. Д. ВТАК със служебен адрес гр.В.Търново, ул. Цанко Церковски № 38А, ет.5, офис 14 сумата от 200 евро /двеста евро/ адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв.