Решение № 20758 от 14.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20758 гр. София, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20241110168165 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 372625/28.12.2023 г. по описа на СРС по предявен от „К ИНС“ АД, ЕИК ................., представлявано от МГА, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „ЦБ III“ № 85, мецанин, чрез адвокат Р. Д., срещу Р. А. Б. с ЕГН **********, гр. София, ж.к. Б, бл. 22, вх. А, ет. 2, ап. 9, със съдебен адрес: гр. София, ж.к. Овча купел 1, бл......., вх. А, ет. 3, ап. 11, чрез особения представител адвокат И. М. В., с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 1500,00 лева (хиляда и петстотин лева), представляваща непогасена главница по Договор за потребителски К ЕКСТРА № ДЗ012103/16.01.2024 г., ведно със законна лихва за период от 02.05.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 135,00 лева (сто тридесет и пет лева), представляваща договорна лихва за период от 16.02.2024 г. до 16.04.2024 г., сумата 7,19 лева (седем лева и 19 стотинки), представляваща мораторна лихва за период от 17.02.2024 г. до 29.04.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 27050/2024 г. на Софийски районен съд, I ГО, 120 -ти състав.

В исковата молба се твърди, че ищецът е търговско дружество, регистрирано като финансова институция по смисъла на чл. 3а, ал. 1, т. 3 от Закона за Кните институции и притежава удостоверение за дейността си от БНБ и като администратор на лични данни.

Сочи, че основна негова дейност е отпускане на онлайн краткосрочни потребителски заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други 1 възстановими средства. Сочи, че ответникът е кандидатствал за получаване на потребителски К чрез сайта на дружеството, като е предоставил личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за кандидатстване, одобрена от управителя на дружеството и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. Твърди, че на ответника е бил отпуснат К, като е сключен и Договор за потребителски К на граждани без поръчителство ЕКСТРА № ДЗ012103/16.01.2024 г. Твърди, че Кополучателят не е погасил нито една от вноските по Ка към 29.04.2024 г., като падеж е настъпил по отношение на три вноски с падеж на 16.02.2024 г., 16.03.2024 г. и 16.04.2024 г.

Сочи, че процесните суми се претендират на основание предсрочна изискуемост, съгласно т.

9.2. от Общите условия, приложими към договора за потребителския К, сключен между страните. Поради непогасяване на вземането, ищецът е депозирал заявление до СРС за издаване на заповед за изпълнение. Било образувано ч.гр.д. № 27050/2024 г., по което е издадена заповед за изпълнение, срещу която било подадено възражение от ответника.

Моли съда да установи дължимостта на исковата претенция и да му присъди разноски.

Ответната страна, е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, чрез особения представител, назначен по делото. Оспорва исковете по основание и размер.

Оспорва твърденията, че е кандидатствал за получаване на потребителски К, както и че е сключил договор за потребителски К с ищеца. Оспорва да е приемал общите условия на ищцовото дружество, приложими към договори за предоставяне на потребителски Ки.

Оспорва да е усвоил процесния К.

Софийски районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Със заявление по чл. 410 от ГПК от 02.05.2024 г., депозирано пред СРС, по което е образувано ч.гр.д. № 27050/2024 г. на СРС, I ГО, 120-ти състав е поискано издаването на заповед по чл. 410 от ГПК, като същото е уважено. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК е връчена на длъжника по реда и при условията на чл. 47 ГПК, като връчителят е събрал данни, че търсеното лице не живее на адреса, а от година се намира в чужбина. От служебно изисканите справки се установява, че не са налице данни за промяна на регистрирания постоянен и настоящ адрес на лицето, както и липсват данни за негова месторабота, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

Ищецът е предявил в срок установителен иск, което обуславя правния му интерес от водене на настоящото производство.

От представените доказателства се установява, че ищцовото дружество е вписано като финансова институция в Регистъра по чл. 3, ал. 2 от Закона за Кните институции (Заповед БНБ-23940 от 21.02.2020 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ Управление „Банков надзор“). Ищецът е предоставил на ответника по негова заявка за К „Екстра“ сума в размер на 1500 лв. за потребителски нужди. Договорът е от 16.01.2024 г. и е със срок за погасяване на Ка 12 месеца от датата на подписване на договора, а именно на 16.01.2025 г.

Определен е фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 49.7 %. Уговорено е неустойка в размер на 1080 лева, дължима при непредоставено в срок 2 обезпечение, която е посочена и в погасителния план, разпределена на 12 вноски от по 90 лв.

От трето неучастващо в процеса лице – „Изипей“ АД – е предоставена в оригинал Разписка № 0700020925496771 от 16.01.2024 г., подписана лично от Р. А. Б., ответник по делото, от която се установява, че същият е получил сумата от 1500 лв. по процесния договор за потребителски К в деня на неговото сключване.

Други допустими и относими доказателства по делото не са представени.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Безспорно се установи по делото, че между ищеца и ответника е бил сключен договор за потребителски К от разстояние (онлайн), като е предоставен искания К в размер на 1500 лв., като ответникът лично е получил сумата, за което се е подписал под разписката, издадена от „Изипей“ АД. Това извънсъдебно поведение на ответника – получаването на определена сума чрез паричен превод, в която изрично като основание за превода е отразено „Договор за потребителски К „Екстра“ № .............../16.01.2024 г.“, с наредител „К Инс“, освен доказването на получаването на сумата, представлява отново признание на неизгоден за ответника факт – сключения договор за потребителски К. Ответникът е получил сумата на основание Договор за потребителски К „Екстра“ № .............../16.01.2024 г., който съвпада със сключения между страните договор за предоставяне на потребителски К с Договор за потребителски К „Екстра“ № ............... от 16.01.2024 г. От страна на ответника не са наведени други основания за получаване на сумата от 1500 лева. Платецът черпи правото си от извършеното плащане и затова трябва да го докаже, получателят черпи своето право от основанието за получаване на паричната сума и затова трябва да го докаже /в този смисъл Решение № 746 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г. на ВКС, IV г. о./. При това положение в доказателствена тежест на ответника е да установи, че е получил сума на друго основание от Кора, каквито твърдения липсват по делото. Доколкото е настъпил падежът на всички погасителни вноски, което обстоятелство следва да бъде взето предвид по аргумент от разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, включващи главницата, и от обсъдените в тяхната съвкупност доказателства, се установява наличието на соченото в исковата молба правоотношение и получаването на сумата по договора от ответника, липсата на погасяване от страна на Кополучателя по договор за К, то съдът намира, че предявеният иск за сумата 1500 лева се явява основателен и доказан за пълния предявен размер.

Съгласно сключения договор и погасителния план към него ответникът е следвало да заплати и възнаградителна лихва в общ размер 540 лв. за срока на договора, който е бил 16.01.2025 г., като Кът е следвало да бъде издължен на дванадесет месечни вноски, всяка от които в размер на 260 лева. Начинът и условията, при които се олихвява дългът по Ка, са уговорени в чл. 3 от договора – с фиксиран годишен лихвен процент от 36,00 %. Лихвата е уговорена в абсолютен фиксиран размер, посочен ясно в договора както в процентно изражение, но не е посочен нейният размер в парично изражение като стойност. Липсва посочване на компоненти и методика за тяхното изменение, респективно за начина на 3 формирането и. Същевременно, при извършено от съда чрез електронен калкулатор изчисление на дължимата по процесния договор възнаградителна лихва, при уговорения от страните фиксиран годишен лихвен размер – 36,00 %, при главница в размер на 1500 лева и при срок на договора 12 месеца, стойността на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва следва да е в размер на 308,31 лева, която сума е драстично по-ниска от посочената от заемодателя сума в погасителния план. Съдът намира, че разликата в посочената от ищеца сума в погасителния план се дължи на обстоятелството, че при изчисляване размера на договорната лихва, същата е начислена освен върху дължимата заемна сума, така и върху неустойката за непредставено обезпечение в размер на 1080 лева, в който случай договорната лихва е в размер на 530,31 лева.

С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски К, включен в обхвата на ЗКНИП, съдът е длъжен служебно да следи за спазване императивните разпоредби на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5–9 и 11 и чл. 25, ал. 3 ЗКНИП.

Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1З/ЕИО и Директива 2008/48 - да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК (нова - ДВ, бр.100/ 2019 г., обн.

20.12.2019 г.).

При констатиране свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази и противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор (в този смисъл Решение № 125/10.10.2018 г. по т.д. № 4497/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/21.03.2018 г. по т.д.№ 951/2017 г. на ВКС, ІІ ТО). Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване.

В трайно установената практика на ВКС (Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.д.

№ 6295/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО) е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл.288 ТЗ), като за спазването им съдът следи служебно (Тълк.

4 решение № 1/2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСТК). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави при необезпечени Ки е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени Ки - двукратния размер на законната лихва.