Решение № 5370 от 04.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5370 гр. Пловдив, 04.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330110704 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Г. Г. Б., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, с която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № *** от 22.08.2023 г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и нищожност на Договор за предоставяне на гаранция № *** от 22.08.2023г., сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № *** от 22.08.2023 г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1000 лева, при годишен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите – 4 0,24 %. Посочва се, че в договора за заем е предвидено задължение за заемателя да осигури обезпечение, като възнаграждението на дружеството – поръчител по договора за предоставяне на гаранция не било включено при формиране на ГПР по заема. Твърдят се нарушения на чл. 5 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 ЗПК, чл. 19 ЗПК и чл. 143 – 147 ЗЗП, което според ищеца води до цялостна недействителност на договора за кредит. Поддържа, че посоченият в договора ГПР не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, доколкото е предвидена дължимост на възнаграждение за поръчителство. Счита, че сумата по договора за поръчителство е елемент от общия разход по кредита, тъй като е пряко свързана с договора за потребителски кредит, известна е на кредитора и се заплаща от потребителя.

Заявява, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е 1 реално прилаганият в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

По отношение на Договор за предоставяне на гаранция № *** от 22.08.2023 г. се посочва, че същият е сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД, за да бъде обезпечен договорът за паричен заем, като ищецът следвало да заплати възнаграждение на гаранта в размер от 476,19 лева. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, тъй като е сключен в ущърб на потребителя, в нарушение на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. Поддържа, че е налице нееквивалентност на престациите. В тази връзка счита, че са нарушени принципите на добросъвестност и справедливост. Заявява, че по договора за предоставяне на гаранция потребителят не получава никаква престация.

Счита, че възнаграждението за поръчителя представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е с акцесорен характер и може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. В този смисъл счита, че същият не е породил правно действие, предвид изложените съображения за нищожност на кредитната сделка.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва наведените доводи за нищожност на договорите.

Твърди, че процесният договор за паричен заем е действителен и клаузите на същия са в пълно съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Поддържа, че лихвеният процент е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора за заем, като условията за прилагането му също са записани в договора. Твърди, че не е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в процесния договор за потребителски кредит са посочени ГПР, общо дължимата от потребителя сума, както и взетите предвид допускания. Твърди, че годишният процент на разходите е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита. Заявява, че в ГПР е включена само лихвата по кредита, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателя. Поддържа, че възнаграждението по договора за поръчителство не е включено при изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя. Изтъква, че доколкото сключването на договора за поръчителство е възможност, а не задължение и може да се замени от други форми на обезпечение, не може да се приравни и да се третира като основна част на договора за кредит. Посочва, че заемодателят няма как да прогнозира към момента на сключване на договора за заем кое обезпечение ще избере ищецът, поради което и не може да предвиди какви разходи за заемателя ще възникнат във връзка с тези обезпечения и техния размер. Твърди, че дори и да е имало подобна информация, то тези разходи не са във връзка с отпускането на кредита, поради което и не следва да бъдат включени в ГПР. С оглед изложеното счита за неоснователни твърденията, че невключването на 2 възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР представлява заблуждаваща търговска практика, водеща до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузи от договора, а и на самия договор. Счита за неоснователни и твърденията, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в противоречие на добрите нрави, с оглед принципа на свободно договаряне в отношенията между правните субекти. Предвид изложените съображения, моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е депозирал писмен отговор. Счита за недопустимо искането за съединяване на установителен иск с осъдителни искове (каквито в настоящото производство не са предявени). Взема становище за неоснователност на предявения срещу дружеството установителен иск. Изтъква, че основен предмет на дейност на „Файненшъл България“ ЕООД е предоставяне на гаранционни сделки по занятие и именно в качеството си на търговец, дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали по договора за паричен заем. Твърди, че именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем е породило сключването на договора за предоставяне на гаранция, а дружеството е сключило договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Предвид това счита, че договорът за предоставяне на гаранция не е лишен от основание. Намира за неоснователни твърденията, че същият е сключен в противоречие на добрите нрави, с оглед принципа на свободно договаряне в отношенията между правните субекти. Счита, че твърденията за нищожност на договора за предоставяне на гаранция на основание ЗПК са ирелевантни, тъй като сочи, че по отношение на същия не са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, а тези на Търговския закон. Предвид изложеното, моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК: 131576434 бил сключен Договор за паричен заем с № ***** от 22.08.2023 г., по силата на който заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1000 лева. Кредитът е отпуснат при 13 двуседмични вноски, с краен падеж 23.02.2024 г. , с фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35 %, при ГПР – 40,24 % и общ размер на всички плащания 1096,81 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № *** от 22.08.2023 г., с който ищецът възлага, a вторият ответник се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел гарантиране изпълнение на всички задължения на ищеца, възникнали 3 съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на ищеца по Договора за паричен заем за сума, покриваща вземането.

Като писмени доказателства по делото са представени договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на поръчителство.

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1096,81 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на 4 решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това.

Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (от 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита.

Така и ГПР от 40, 24 % не отговаря на действителните такива, защото не е включена паричната сума по обезпечението, което обстоятелство се признава и от първия ответник с отговора на исковата молба. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.