Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2641 от 29.04.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 14301/2023
Вид
Решение № 2641
Подписан
29.04.2025
В сила
29.04.2025
Състав
Стела Кацарова, Мария Валентинова Атанасова, Йоана Милчева Генжова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2641 гр. София, 29.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100514301 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 13102/25.07.2023 г., постановено по гр.д. № 39881/2022 г. на Софийски районен съд, 174 състав, съдът е отхвърлил предявените от Н. Л. Б. срещу Е. С. К. искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за осъждане на Е. С. К. да заплати на Н.

Л. Б. следните суми: 5000 лева, преведени на 02.10.2019 г., 4000 лева, преведени на 05.05.2020 г., 5000 лева, преведени на 02.06.2020 г., 2894,97 лева, преведени на 03.06.2020 г., 4394,97 лева, преведени на 02.07.2020 г., 4000 лева, преведени на 04.08.2020 г., 1744,97 лева, преведени на 05.08.2020 г., 4000 лева, преведени на 02.09.2020 г., 1394,97 лева, преведени на 03.09.2020 г., 4000 лева, преведени на 03.04.2021 г., 1441 лева, преведени на 05.04.2021 г., 4000 лева, преведени на 07.05.2021 г., 4000 лева, преведени на 02.06.2021 г., 4000 лева, преведени на 02.07.2021 г., 1251 лева, преведени на 04.07.2021 г., 4000 лева, преведени на 03.08.2021 г., 2653,07 лева, преведени на 04.08.2021 г., 4000 лева, преведени на 02.09.2021 г., 2503,07 лева, преведени на 03.09.2021 г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба до окончателното изплащане.

Със същото решение СРС е отхвърлил предявените под евентуалност от Н. Л. Б. срещу Е. С. К. искове с правно основание чл. 55 ЗЗД за осъждане на Е. С. К. да заплати на Н. Л. Б. следните суми: 5000 лева, преведени на 02.10.2019 г., 4000 лева, преведени на 05.05.2020 г., 5000 лева, преведени на 02.06.2020 г., 2894,97 лева, преведени на 03.06.2020 г., 4394,97 лева, преведени на 02.07.2020 г., 4000 лева, преведени на 04.08.2020 г., 1744,97 лева, преведени на 05.08.2020 г., 4000 лева, преведени на 02.09.2020 г., 1394,97 лева, преведени на 03.09.2020 г., 4000 лева, преведени на 1

03.04.2021 г., 1441 лева, преведени на 05.04.2021 г., 4000 лева, преведени на 07.05.2021 г., 4000 лева, преведени на 02.06.2021 г., 4000 лева, преведени на 02.07.2021 г., 1251 лева, преведени на 04.07.2021 г., 4000 лева, преведени на 03.08.2021 г., 2653,07 лева, преведени на 04.08.2021 г., 4000 лева, преведени на 02.09.2021 г., 2503,07 лева, преведени на 03.09.2021 г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба до окончателното изплащане.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца Н. Л. Б.. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа се, че СРС е обсъдил само доказателствата, представени от ответницата, но не е взел предвид доказателствата на ищеца. Сочи се, че крайните изводи на съда не съответстват на действителното положение. Твърди се, че не е изготвен правилен доклад по делото, тъй като не е посочено какво е разпределено в доказателствената тежест на насрещната страна. Поддържа се, че обжалваното решение е немотивирано, като не е изяснено защо се дава вяра на едни доказателства, а не на други. Поддържа се, че по делото не е спорно, че страните са съдружници във „Витоша Брокер” ООД, както и че ищецът е направил поредица от преводи в полза на ответницата в общ размер от 64 278,02 лева. Излагат се съображения, че е неправилен изводът на СРС, че тези суми са заплащани от ищеца като трудови възнаграждения на ответницата. Поддържа се, че ищецът няма качеството работодател по смисъла на КТ. Твърди се, че в обжалвания акт не са обсъдени предпоставките за уважаване на евентуалните искове по чл. 55, ал.

1 ЗЗД. Предвид изложеното се моли да се отмени първоинстанционното решение и да се постанови нова такова, с което да се уважат главните осъдителни искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД или евентуалните такива по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Претендират се разноски.

Въззиваемата Е. С. К. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Твърди, че процесните суми са превеждани въз основа на отношенията между страните и дружеството „Витоша Брокер” ООД, което е работодател на Е. К.. Поддържа, че съдът правилно е установил, че от 01.07.2019 г. Е. К. е придобила право на пенсия, но е продължила да престира трудовата си сила в дружеството въз основа на договора за управление от 30.10.2009 г. Твърди, че съдът правилно е мотивирал решението си и с оглед периодичността на процесните плащания, които са извършвани от 2. до 5. число на съответния месец. Поддържа, че в нито един момент ищецът не е оспорвал фактите, изложени в отговора на исковата, респ. не е оспорвал представените от ответницата доказателства. Твърди, че СРС правилно е разпределил доказателствената тежест на страните, като е дал и надлежни указания във връзка с доказателствата.

Твърди, че СРС е мотивирал решението си на база представените доказателства и направените от страните възражения. Предвид изложеното моли да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства по делото, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен 2 акт намира следното:

В исковата молба се твърди от ищеца Н. Л. Б., че с ответницата Е. С. К. са съдружници във „Витоша Брокер“ ООД. Твърди се, че дружеството се представлява от управителя Е. С. К.. Твърди се, че между страните по делото са сключени няколко договора за заем, по силата на които заемателят Е. С. К. е следвало в седемдневен срок да върне предоставените й заемни средства. Поддържа се, че общо предоставената в заем сума на Е. С. К. за периода 01.07.2019 г. – 31.12.2021 г. възлиза на 64 278,02 лева.

Твърди се, че сумите са предоставени с общо 19 банкови превода. Заявява се, че всяка парична сума е преведена въз основа на отделен договор за заем. При условията на евентуалност се поддържа, че всяка от сумите, предоставени на Е. С. К. чрез банкови преводи в периода 02.10.2019 г. – 03.09.2021 г., е получена без основание.

В отговора на исковата молба ответницата Е. С. К. излага съображения за неоснователност на исковете. Твърди, че действително страните по делото са съдружници във „Витоша Брокер” ООД. Поддържа, че ищецът освен това работи в дружеството като финансов директор при уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 3000 лева. Поддържа, че впоследствие са сключени общо четири допълнителни споразумения с Н. Л. Б., с които са уговорени допълнителни трудови възнаграждения. Сочи, че самата тя е изпълнявала функциите на управител на дружеството от 01.11.2009 г., като съгласно договор за управление е следвало да получава основно месечно възнаграждение от 3000 лева. Поддържа, че с три допълнителни споразумения дружеството е поело задължение да заплаща и на ответницата допълнителни възнаграждения за осъществяваната дейност. Твърди, че й е отпусната пенсия, считано от 31.05.2019 г., но е продължила да осъществява функциите на управител на „Витоша Брокер” ООД, както и да обслужва клиенти на дружеството. Твърди, че след пенсионирането си, с оглед съкращаване на разходите за осигуровки на дружеството, е постигнала споразумение с ищеца Н. Л. Б. за това Н. Л.

Б. да й изплаща дължимите се месечни възнаграждения съгласно договора за управление. Твърди, че възнагражденията й е следвало да се начисляват и изплащат ежемесечно на ищеца Н. Л. Б., който да ги превежда след това по сметката на ответницата, с основание на превода „захранване”. Твърди, че в процесния период за управителя е внасяно от дружеството само здравна осигуровка. Във връзка с посоченото поддържа, че между страните никога не са сключвани договори за заем.

Твърди, че отношенията й с ищеца се основават на съдружието им във „Витоша Брокер” ООД и сключените между всяка от страните и дружеството трудов договор, респ. договор за управление. Поддържа, че от подадените от нея данъчните декларации е видно, че не е декларирала задължения по сключени договори за заем.

С оглед на така наведените твърдения от страните Софийски районен съд е сезиран с 19 главни обективно кумулативно съединени помежду си осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, както и с 19 евентуални обективно кумулативно съединени помежду си осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност въззивният съд намира следното:

По главните искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД:

За уважаване на всеки от тези искове в тежест на ищеца е да установи пълно и главно следните обстоятелства: 1/ постигане на съгласие между страните по делото за сключване на договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание и предаване от страна на ищеца на заемната сума на ответника; 2/ изискуемост на задължението на ответника за връщане на предоставената му в заем парична сума.

3

По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че ищецът Н. Л. Б. е превел на ответницата общо сумата от 64 278,02 лева с банкови преводи, както следва:

- 5000 лева, преведени на 02.10.2019 г.;

- 4000 лева, преведени на 05.05.2020 г.;

- 5000 лева, преведени на 02.06.2020 г.;

- 2894,97 лева, преведени на 03.06.2020 г.;

- 4394,97 лева, преведени на 02.07.2020 г.;

- 4000 лева, преведени на 04.08.2020 г.;

- 1744,97 лева, преведени на 05.08.2020 г.;

- 4000 лева, преведени на 02.09.2020 г.;

- 1394,97 лева, преведени на 03.09.2020 г.;

- 4000 лева, преведени на 03.04.2021 г.;

- 1441 лева, преведени на 05.04.2021 г.;

- 4000 лева, преведени на 07.05.2021 г.;

- 4000 лева, преведени на 02.06.2021 г.;

- 4000 лева, преведени на 02.07.2021 г.;

- 1251 лева, преведени на 04.07.2021 г.;

- 4000 лева, преведени на 03.08.2021 г.;

- 2653,07 лева, преведени на 04.08.2021 г.;

- 4000 лева, преведени на 02.09.2021 г.;

- 2503,07 лева, преведени на 03.09.2021 г.

Всички горепосочени преводи са извършени при посочено основание за банковите операции „захранване”.

В Решение № 244/21.01.2020 г. по гр.д. № 983/2019 г. на III Г.О. на ВКС е подробно разяснено, че „В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. И ако върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, то при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства.