Решение № 23 от 11.02.2026, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. Варна, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Деспина Г. Георгиева

Росица Сл. Станчева при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20253000500550 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивни жалби и на двете страни по спора, предмет на постановеното по гр.д. № 189/2025г. по описа на ОС – Силистра решение № 132/25.07.2025г.

Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, в която е осъдена да заплати на Ф. А. М., ЕГН **********, сумата от 35 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991г., преобразувано в ДП № 780-II/1998г. по описа на ВОП – София, а сега ДП № II-048/1999г., на основание чл.2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2022г. до окончателното й изплащане.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, оспорвайки направените от съда изводи за доказаност на претендираните от ищеца вреди и относно размера на присъденото обезщетение. Сочи се, че съдът не е обсъдил наведените от Прокуратурата възражения относно твърдяната неразумна продължителност на делото, както и че определеният размер на обезщетението е в противоречие с разрешенията по т.ІІ от ППВС № 4/1968г. на ВС, в частност не е съобразен с действително претърпените и доказани вреди, както и с жизнения стандарт в страната.

Оспорва се определения начален момент на присъдената законна лихва върху главницата, сочейки, че съдът не е обсъдил своевременно направеното 1 възражение, че такава се дължи едва от завеждане на исковата молба.

Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на иска, евентуално за присъждане на обезщетение в по-нисък размер.

Ищецът Ф. А. М., чрез процесуалния си представител, обжалва първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, а именно за отхвърляне на иска му по чл.2б ЗОДОВ за горницата над присъденото обезщетение от 35 000 лева до предявения размер от 120 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 22.04.2022г. Счита, че в тази му част решението е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС и съдебната практика на ВКС. Твърди, че съдът не е изложил мотиви за отхвърляне на иска за горницата над 35 000 лева до претендираните 120 000 лева, не е обсъдил всичките му доводи относно справедливия размер на следващото му се обезщетение. Излага подробни аргументи по обстоятелства и съдебна практика /на националните съдилища и на ЕСПЧ/, за които сочи, че са релевантни и обуславят основателността на търсения размер на обезщетението, съответно не са съобразени/неправилно ценени от първоинстанционния съд. Иска се от настоящата инстанция да отмени така обжалваното от него решение и да постанови друго, с което уважи иска му изцяло, ведно с претендираната законна лихва с начален момент от 22.04.2022г.

В срока по чл.263 ГПК не са постъпили отговори от страните по подадена от насрещната страна въззивна жалба.

В с.з., чрез представител от АП – Варна, съответно с депозирано писмено становище от процесуалния представител на Ф. М., въззивните жалби се поддържат, а подадената от насрещната страна жалба се оспорва като неоснователна.

За да се произнесе по спора, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, ангажираните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият състав на АпС – Варна взе предвид следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е постановено по предявени от Ф. А. М. против Прокуратурата на РБ искове са с правно основание чл.2б ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД, основани на твърдения, че е пряко пострадал от деянията на т.нар. Възродителен процес, които са предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано под № 780ІІ/1998 г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ - София, а към момента ДП № ІІ-048/1999 г. Твърди, че в периода 1985 г. – 1989 г. спрямо него и семейството му са били извършени репресивни действия като на 23.01.1985 г. е бил арестуван без съдебна заповед и повдигнати обвинения, държан е неправомерно в ареста, след което е бил отведен и задържан в затвора и лагера 2 на остров Белене до 19.04.1986 г., при нечовешки и унизителни условия, без да му е дадена възможност за защита. Впоследствие е бил преместен в затвора в гр. Бобов дол, където е държан до м. май 1987 г., а после принудително заселен в с. Д., без право да напуска населеното място и да контактува със семейството си. Едва след като бил принуден да подпише декларация за смяна на имената му през 1988 г. се завърнал в гр. Силистра, но бил уволнен от работа, а през м. май 1989 г. заедно със съпругата му и по-малкият им син били депортирани от България. По този начин бил разделен с другия си син, който към този момент отбивал военната си служба. Твърди се още, че след установяването му в Турция, узнал за започналото разследване на извършените спрямо турското етническо население в България престъпления и заедно с други изселени пострадали активно се интересували от развитието на делото, очаквайки наказване на виновните лица. Бил и един от учредителите на „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, една от дейностите на което е било защита интересите на репресираните изселници от България и чрез което били отправяни искания до българските власти вр. воденото разследване. Навежда конкретни твърдения за това, както и по хронологията по движението на образуваното сл.д. № 1/1991 г., както и че като пострадал е бил разпитван едва през 2001 г. Твърди, че производството по все още неприключилото следствено дело е продължило неразумно дълго, без това да е обективно оправдано – обстоятелство, установено с постановени определения по чл.369 НПК, и с която продължителност е нарушено правото му по чл.6, §1 от КЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. В хода на разследването обвиняемите са починали, изтекла е и абсолютната давност за наказателно преследване, поради което той, като пряко пострадал от деянията, е бил лишен от възможността да бъде конституиран като частен обвинител и да получи обезщетение от виновните лица за претърпените вреди. Твърди, че в резултат на това нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС е претърпял неимуществени вреди притеснение, очакване и безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите и правосъдието, чувство за липса на справедливост, страх и опасение, че виновните ще останат ненаказани, а в същото време е бил лишен от възможността да получи справедливо обезщетение като граждански ищец /загуба на възможности/. С оглед на това е предявен и иска за заплащане на обезщетение за тези вреди в размер на сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, начиная от 19.04.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.

С отговора си на исковата молба Прокуратурата на РБ е оспорила исковете с възражения, че не са налице предпоставките на чл.2б ЗОДОВ. Сочи се, че процесното следствено дело се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, липсва бездействие от страна на органите на разследването, продължителността на същото е обусловена от дадените задължителни указания на съда за извършване на множество процесуалноследствени действия – установяване и разпити на значителен брой пострадали 3 лица /446/, голяма част от които живеят в чужбина или са починали. Твърди се, че Прокуратурата не следва да отговаря за забавяне на делото за периода, когато същото е било висящо пред съда /в т.нар. съдебна фаза/. Оспорват се претендираните от ищеца като претърпени неимуществени вреди, размерът на търсеното обезщетение и началния момент на претендираната законна лихва.

Пред настоящата инстанция не е налице спор по установената от ангажираните по делото писмени доказателства фактическа обстановка относно извършената в периода 1985 г. – 1989 г. спрямо ищеца принуда поради несъгласие с провежданата от държавата насилствена асимилация, както и относно движението по процесното досъдебно производство, от забавянето на което се претендират да са претърпени вреди.

В периода 1985 г. – 1989 г. Ф. М. е бил задържан и въдворен в затвора в Белене, после в затвора в гр. Бобов дол, принудително заселен в с. Д., принудително са сменени турските му имена /от Ф. А. М. /К./ на Ф. Ал. К./, депортиран от България. Същият е сред лицата, по отношение на които с решение на НС, обн. ДВ бр.44/1990 г., е постановена гражданска и политическа реабилитация.

На 31.01.1991 г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991г. срещу Тодор Живков и о.з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл.162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК за това, че в периода 1984 г. – 1989 г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза.

Впоследствие, в периода м. 09.1991 г. - м. 01.1993 г. като обвиняеми са били привлечени и други лица. След постановено прекратяване на производството срещу част от обвиняемите и преквалификация на обвинението, на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Тодор Живков и Г. А. за това, че в периода

08.05.1984 г. - 15.12.1988 г. обвиняемият С., в качеството си на военнодлъжностно лице - министър на вътрешните работи, умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Живков и А., при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно предвижване и между населените места на страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, 4 право на ползване на свой език - престъпление по чл.387, ал.2, във връзка с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.2 от НК за обвиняемия С. и престъпление чл.387, ал.2, във връзка с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.3 от НК за обвиняемите Живков и А.

По повдигнатите обвинения е бил изготвен и внесен обвинителен акт, образуван в НОХД № 1/1994 г., което е прекратено с разпореждане от 09.02.1995 г. и делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения, сред които и идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите.

На 19.12.1997 г. е внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който отново е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания /разпореждане от 28.04.1998 г. по НОХД № 1/1998 г./.

С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл.д. № 1/1991г. е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с Постановление от 29.09.1998 г. е преобразувано в сл.д. № 780-11/1998 г. Със същото наказателното производство срещу Тодор Живков е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия.