Решение № 5 от 12.03.2026, Военно-апелативен съд

РЕШЕНИЕ

№5 гр. София, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВОЕННО-АПЕЛАТИВЕН СЪД в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: полк.ЛИДИЯ П. ЕВЛОГИЕВА

Членове: полк.ЮЛИЯН В. БАНКОВ подп. ВАСИЛ М. ПЕТКОВ при участието на секретаря ЕМИЛИЯ П. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от подп. ВАСИЛ М. ПЕТКОВ Въззивно наказателно дело от общ характер № 20256000600019 по описа за 2025 година Производство е по реда на Глава 21 от НПК.

Делото е образувано по въззивна жалба от подс. редник Р. Д. Г. и въззивна жалба (с допълнение) от защитника му адв. В. С. от АК – Сливен; въззивна жалба от адв. С. Д. от АК – В.Т., защитник на подс. и гр. лице К. В.

Д.; и въззивна жалба от повереника на частните обвинителни адв. И. П. от АК – Русе, подадени срещу Присъда № 1/14.04.2025 г. по НОХД № 21/2024 г. на Военен съд – Сливен. Във всяка жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на съдебния акт с който всеки от двамата подсъдими, на основание по чл. 124, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 129, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК, е осъден на три години „Лишаване от свобода“ при първоначален „общ“ режим за изтърпяване на наказанието.

Във въззивното производство защитниците, като се позовават на решението на Европейския съд по правата на човека по делото „Мустафа срещу България“, развиват доводи за нарушено право на защита на двамата подсъдими. Настояват за отмяна на постановената присъда и оправдаване на подсъдимите, или за връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, с оглед съобразяване на практиката на съда в 1

Страсбург, относима в конкретния казус.

Адв. В. С., защитник на подс. редник Г. пледира, че по делото липсват категорични доказателства, които по безспорен начин да докажат вината на неговия подзащитен. Защитникът адв. М. С. твърди, че към момента на извършване на деянието подс. Г. не е имал качеството на военнослужещ от Въоръжените сили на Република България. Така също счита, че процесното деяние не е „военно престъпление“, поради което военните съдилища не са компетентни да разглежда делото.

Подс. Г. се присъединява към казаното от двамата му защитници и в последната си дума иска да бъде оправдан или делото да се върне „за разследване“.

Защитникът на подс. Д. – адв. Д., счита, че присъдата е постановена при нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, тъй като нейният подзащитен не е военнослужещ, а цивилно лице; деянието, за което е повдигнато обвинение не касае Въоръжените сили на РБ, нито имуществото им; макар другият подсъдим да е военен, същият не участвал в деянието в качеството си на такъв, т.е. няма изключителни обстоятелства, които да налагат делото да бъде разгледано от военен съд. Твърди, че при определяне на подсъдността по настоящото дело, следва да се съобрази решението на ЕСПЧ, по делото „Мустафа срещу България“ . Защитникът възразява и срещу правната квалификация на деянието, визирайки нанесени телесни увреждания на подс. Д.. Отделно от това, като намира, че няма категорични доказателства за участието на нейния подзащитен в деянието, счита присъдата за неправилна. Настоява за връщане на делото за ново разглеждане или алтернативно – за приложение на чл. 66 НК.

Подс. Д. подкрепя изцяло заявеното от защитника му и в последната си дума настоява за оправдателна присъда.

Повереникът на частните обвинители – адв. П. счита, че е проведен обективен, всестранен и справедлив съдебен процес. Посочва, че всички страни в разпоредителното производство пред Военен съд – Сливен са заявили, че делото е подсъдно на този съд. Изтъква, че решаващият състав не е уважил искането на двамата подсъдими да бъде върнато делото на прокурора, поради съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване на 2 правото им на защита и първоинстанционното определение е преминало въззивен съдебен контрол от Военно-апелативния съд, а в чл. 248, ал. 3 от НПК съществува забрана, за преразглеждане на такива възражения. Счита, че към инкриминираната дата подс. Г. е имал договор за военна служба и военният съд е компетентен да разглежда всички наказателни дела срещу военнослужещите, а по отношение на подс. Д., текстът на чл. 396, ал. 2 НПК не е отменен, независимо от решението по делото „Мустафа срещу България“.

В тази връзка и като намира, че в рамките и на съдебната, и на досъдебната фаза са събрани безспорни доказателства относно вината и на двамата подсъдими, настоява за значително увеличаване на техните наказания – към максималния размер.

Прокурорът счита, че в настоящото производство не е налице нарушение на чл. 6, параграф 1 от ЕКПЧ и предвид депозираната жалба от частните обвинители, предлага ВоАС да увеличи размера на наложените наказания на двамата подсъдими.

Военно-апелативният съд установи следното:

Въззивните жалби са процесуално допустими, като подадени от лица, имащи право и интерес да обжалват и в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК.

Разгледани по същество, част от възраженията са основателни, по следните съображения:

Съдебното производство е образувано по обвинителен акт, с който Военно-окръжна прокуратура – Сливен е повдигнала обвинение на редник Р.

Д. Г. и гр. лице К. В. Д., за това, че на 23.12.2022 г. около 07:15 ч. в „*** – Т.“ АД гр. Т., при условията на независимо съпричиняване с другия обвиняем, причинил по непредпазливост смъртта на Г.А.М., в следствие на умишлено нанесени от двамата около 02:30 ч. на 18.12.2022 г. пред нощен клуб „***“ в гр. П., четири средни телесни повреди, всяка съставляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота – престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 129, ал. 2 от НК.

С Присъда № 1/14.04.2025 г. по НОХД № 21/2024 г., Военен съд – Сливен е признал всеки от подсъдимите ред. Г. и гр. лице Д., за виновен по предявеното му обвинение и на основание по чл. 124, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 129, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК, го осъдил на три години „Лишаване от свобода“ при първоначален „общ“ режим за изтърпяване на наказанието.

3

По възражението за установената в чл. 248, ал. 3 от НПК забрана за преразглеждане на нередовност на обвинението:

ВоАС установи, че в разпоредителното заседание пред първоинстанционния съд (и след проведен съдебен контрол по реда на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 249, ал. 3 от НПК – Определение № 65/13.08.2024 г.), е било прието за неоснователно възражение за пороци в обвинителния акт. Вярно е, че в чл. 248, ал. 3 от НПК е разписано, че защитата не може да сочи, пред въззивната инстанция, нови възражения за допуснати нарушения на процесуалните правила по ал. 1, т. 3, но настоящият състав счита, че следва да разгледа изтъкнатите съображения за нередовност на обвинението, тъй като с Решение от 21.10.2021 г. по Дело C-282/20 на Съда на Европейския съюз, тази преклузия е преодоляна. С цитираното решение съдът в Люксембург прие, че ограничителна процесуална правна норма от вътрешното законодателство, каквато е разпоредбата на чл. 248, ал. 3 от НПК, не съответства на Правото на ЕС и конкретно на член 6, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Нормативното несъответствие, констатирано от СЕС, налага българският съд да не се съобразява с установената в чл. 248, ал. 3 от НПК забрана за преразглеждане на такова възражение, тъй като това би означавало да се постави под съмнение правото на справедлив процес, в случай когато такива нарушения бъдат констатирани (вж. Решение № 50170/19.01.2023 г. по Н.Д. № 558/2022 г., НК І НО ВКС) . Макар решението на съда в Люксембург да е относимо към съдържанието на обвинителния акт, ВоАС напълно споделя приетото от върховната инстанция, че „не може да бъде отречена и приложимостта му към други особено съществени нарушения на процесуалните правила и особено тези, които касаят правото на справедлив съдебен процес и то в контекста на правото на защита на обвиняемото лице“ (вж. Решение № 562/18.12.2025 г. по Н.Д. № 749/2025 г. НК І-во НО ВКС).

Затова, в съответствие с така постановеното решение на СЕС, настоящият състав ще обсъди направените възражения за нередовност на обвинението.

Преди обаче да разгледа възраженията на защитата, инспирирани от резултата по делото „Мустафа срещу България“, ВоАС ще поясни правната същност на решенията на Европейския съд по правата на човека.

4

Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ, съдът в Страсбург) има юрисдикция да разглежда жалби, подадени от физически лица, ЮЛ и държави, срещу страни-членки на Съвета на Европа (каквато е и Република България), относно нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС, КЗПЧ, Конвенцията) – ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр.

80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г., изм. и доп. с Протокол № 11 от 11.05.1994 г. – бр. 137 от 20.11.1998 г., в сила от 1.11.1998 г., изм. и доп. с Протокол № 14 от 13.05.2004 г. – бр. 38 от 21.05.2010 г., в сила от 1.06.2010 година. В практиката си Конституционният съд на Република България подчертава, че съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им протИ.речат.

Решението на ЕСПЧ, предвид разпоредбата на чл. 46 от Конвенцията, е задължително в два аспекта: Индивидуална задължителност – всяка държава-членка се задължава да изпълни окончателното решение на Съда по дела, по които тя е страна; Обща (структурна) задължителност – когато се установи системен проблем в националното законодателство или практика, държавата-членка е задължена да предприеме общи мерки за корекция за предотвратяване на бъдещи подобни нарушения (виж: Broniowski v. Poland (GC), 22 юни 2004 г.; Brumărescu v. Romania (GC), 28 октомври 1999 г. Scozzari et Giunta v. Italie (GC), 29 март 2006 г., Scordino v. Italie (GC), 13 юли 2000 г., и др.).

Решенията на ЕСПЧ имат и тълкувателна сила за всички държавичленки и произвеждат непосредствен ефект на плоскостта на международното публично право, предвид разпоредбата на чл. 32 от Конвенцията – „Юрисдикцията на съда се разпростира върху всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на конвенцията и на протоколите към нея…“ (виж, mutatis mutandis, Grzęda v. Poland (GC), Ireland v. the United Kingdom, § 154, 18 януари 1978 г., Jeronovičs v. Latvia (GC), § 109, 5 юли 2016 г. и др.).

В българската правна система взаимоотношението между практиката на съда в Страсбург и тълкувателните решения на върховните 5 съдилища, се базира на прима́та на Конвенцията за защита на правата на човека.

По възражението за нарушение на правото на защита на подс. Р. Г.:

- Неоснователно е възражението на защитника на подс. Г., че към момента на извършване на деянието, той не е имал качеството на пълноправен военнослужещ от Въоръжените сили на Република България. Видно от писмо рег. № 6393/27.22.2025 г. на началника на *** „***“ (вх. № ***/05.12.2025 г. на Военно-апелативния съд) Р. Г. е изпълнявал служба в доброволния резерв на *** „***“ (като „резервист“) считано от 07.09.2022 г. и към датата на деянието (18.12.2022 г.) е преминавал трети етап на обучението си (от 06.12.2022 г. до 02.03.2023 година). Съгласно Закона за резерва на въоръжените сили на Република България – чл. 3, ал. 2 „ …. За срока на действие на договора българските граждани придобиват статус на резервисти…“. По силата на чл.

59г., ал. 1 и ал. 4 от ЗОВС – „За времето на изпълнение на договора по ал. 1 резервистите са със статус на военнослужещи с правата и задълженията, съответстващи на заеманата длъжност…“. При това положение подс. Г. попада в обхвата на лицата посочени в чл. 396, ал. 1, т. 1 от НПК – „военнослужещи“;

- По отношение на възражението, че процесното деяние не е „военно престъпление“, поради което военните съдилища не са компетентни да разглеждат делото, настоящият състав ще посочи, че нормата на чл. 396, ал.