Решение № 2963 от 10.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2963 гр. Пловдив, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330113905 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от П. Н. П. срещу „Неткредит“ ООД, с която е предявен иск за прогласяване на недействителен Договор за кредит *** на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, както и на основание чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за кредит от ***, по силата, на който на ищеца е отпуснат кредит в размер на 500 лева за срок от 12 месеца с размер на месечната вноска от 54 лева. ГЛП бил 50.80%, а ГПР 64.47%. Общо дължимата сума била 648 лева.

По договора била заплатена сумата от 162 лева.

Твърди се, че потребителския договор е недействителен. Излагат се съображения, че са нарушение изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като не били посочени условията на прилагането на лихвения процент, индекс или рефепентен лихвен процент. Възнаградителната лихва надвишавала повече от четири пъти законната лихва по просрочени задължения, поради което клаузата за възнаградителна лихва от 50.80% била нищожна, като противоречаща на добрите нрави. ГПР от 64.47%. бил в прекомерен размер.

Иска се от съда да уважи исковите претенции. Претендират се разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от, с който се взима становище за неоснователност на предявената искова претенция.

Признава се, че на *** между страните е сключен договор № ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер от 500 лева Сочи, че са спазени условията на чл 11, ал.1, т.9 ЗПК, като лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора. Погасителният план съдържал изискуемата в чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Сочи, че за възнаградителната лихва не е въведен изрично горен праг, но такъв се считал въведеното ограничение в чл.19, ал.4 ЗПК относно ГПР – размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Договореният размер на възнаградителна лихва не бил прекомерен и не противоречал на добрите нрави.

Иска се от съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 1263 от 29.01.2026 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за кредит *** със заемна сума от 500 лева.

Видно от съдържанието на представения договор за кредит /л.6-14/ и поспециално чл. 10, договорът е сключен за срок от 12 месеца, при ГПР 64.47 % и ГЛП 50.80 %, като лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което 2 при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

По силата на чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. При направена служебна справка в интернет сайта на Българска народна банка се установява, че към 01.05.2025 год. основният лихвен процент, обявен от БНБ е бил 2,24 %, тоест законната лихва по просрочени задължения към месец май 2025 г. е в размер на 12.24% на година /съобразно методиката на изчисление, указана в Постановление 426/2014 на МС/. Така, съобразно правилото на чл. 19, ал.4 ЗПК ,за договорите за кредит, сключени към м. май 2025 год., по които са приложими разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите, не може да надвишава 61.2%. В конкретния случай, видно от чл.10, ал.2 от процесния договор за кредит ГПР е в размер на 64.47 %, тоест надвишава петкратния размер на законната лихва за просрочени вземания към м. май 2025 год., поради което е приложима разпоредбата на чл. 19, ал.5 ЗПК и клаузата на чл. 10, ал.2, определяща размера на ГПР, като надвишаваща определените по ал. 4 размери са явява нищожна.

Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая, не е налице нито една от тези две хипотези – нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изричното изискване на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК за включването на клауза за ГПР. Ето защо, в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор.

3

Тъй като уговорката за ГПР, съдържаща се в процесния договор, е в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, то договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК поради противоречие с конкретна императивна разпоредба на ЗПК.

За пълнота следва на изложеното следва да се отбележи, че съдът не споделя становището на ищцовата страна за недействителност на договора за кредит, поради нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като в договора – чл. 10, ал.1, са посочени условията на прилагане на лихвения процент – същият е фиксиран за целия срок на договора по смисъла на пар.1, т.5 ЗПК, посочен е размерът на лихвения процент, посочен е общо дължимия размер на догорната лихва и каква част е същата от месечната погасителна вноска.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищцата. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. С. П.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50 лева, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. П., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, 4 че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че е приключило в едно съдебно заседание, без изслушване на свидетели или вещи лица, както и като съобрази общия размер на исковата претенция, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. П. се дължи възнаграждение в размер от 160 евро.

На основание влезлия в сила Закон за въвеждане на еврото в Република България присъдените суми в лева следва да бъдат превалутирани в евро.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Договор за кредит ***, сключен между П. Н. П. ЕГН ********** и „Неткредит“ ООД, ЕИК: 201253421, е недействителен, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД.

ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: 201253421, да заплати на адв. С. Ж.

П., АК – гр. П., със съдебен адрес: ***, в качеството му на пълномощник на П.

5

Н. П. ЕГН **********, сума в размер на 160 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл.

38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Неткредит“ ООД, ЕИК:

201253421, да заплати на П. Н. П. ЕГН ********** сума в размер на 25.56 евро, представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 6