Определение № 6060 от 02.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6060 гр. София, 27.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002102372 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Община Макреш и по насрещна касационна жалба на ищеца Г. Р. Г. срещу решение № 3/09.01.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 352/2023 г. на Видинския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 121/06.02.2023 г. по гр. дело № 2015/2021 г. на Видинския районен съд, ответната община е осъдена, на основание чл.

200, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от настъпилата на 15.09.2020 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху главницата (обезщетение за забава), считано от 15.09.2020 г. до окончателното издължаване, като искът е отхвърлен за разликата до предявения му по делото размер от 80 000 лв. – частичен от претенция за 100 000 лв. Ответната община обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен, а ищецът – в отхвърлителната част.

Касационната жалба на ответника и насрещната касационна жалба на ищеца са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В подадените от страните отговори се излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на насрещната страна, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната община, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните 1 правни въпроси: 1) относно липсата на решение на ТЕЛК, респ. НЕЛК с посочен процент трайна нетрудоспособност вследствие на трудова злополука при ангажиране отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука; 2) кой от актовете – разпореждането на НОИ или решението на ТЕЛК съставляват официален удостоверителен документ, ползващ се с обвързваща доказателствена сила относно наличието на злополука и настъпило вследствие на нея увреждане на здравето на работника; 3) относно прилагането на принципа на чл. 52 от ЗЗД за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; 4) обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, имат ли значение при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; и 5) кои са елементите на принос на работника при настъпване на злополуката. Касаторът-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката ВКС, и конкретно: първите два въпроса – с решение № 50177/15.02.2023 г. по гр. д. № 3159/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 273/19.05.2010 г. по гр. д. № 652/2010 г. на IV-то гр. отд. и решение № 50260/18.01.2023 г. по гр. д. № 5152/2021 г. на III-то гр. отд.; третия и четвъртия въпрос – с решение № 226/30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г. на III-то гр. отд., решение № 69/18.03.2014 г. по гр. д. № 4686/2013 г. на IV-то гр. отд., решение № 117/04.05.2016 г. по гр. д. № 4754/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 129/19.11.2020 г. по гр. д. № 516/2020 г. на IIIто гр. отд., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на III-то гр. отд., решение № 119/12.07.2013 г. по гр. д. № 675/2012 г. на IV-то гр. отд. и решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д.

№ 2303/2017 г. на IV-то гр. отд.; и петия въпрос – с решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на IV-то гр. отд. Ответната община навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като твърди очевидна неправилност на въззивното решение и в тази връзка преповтаря общите си касационни оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за безспорни между страните и установени от събраните по делото доказателства следните обстоятелства: Към 15.09.2020 г. ищецът е работел по трудово правоотношение при ответната община на длъжност „общ работник“. На посочената дата ищецът е работил на стадиона в с. Макреш, като се грижел за поливането на тревните площи, където е настъпила процесната трудова злополука, вследствие на която той е получил фрактура на шийката на лява бедрена кост.

Ищецът е бил откаран в болница в гр. Видин, а после в УМБАЛ „Н.И.Пирогов“ - гр. София, където е проведено лечение. Поради усложнения първоначално е приет в клиниката по кардиология, а впоследствие в клиниката по травматология, където е проведено оперативно лечение – смяна изцяло на тазобедрената става. С разпореждане № 14/09.10.2020 г. на НОИТП-Видин злополуката е призната за трудова.

При така приетите за установени обстоятелства, въззивният съд е намерил, че фактическият състав на чл. 200, ал. 1 от КТ е изпълнен, както и че ответникът-работодател дължи обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца-работник, вследствие на реализираната трудова злополука. Окръжният съд е очертал, че спорът пред въззивната 2 инстанция се свежда до това, какъв е справедливият размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди, както и налице ли е проявена груба небрежност от страна на ищеца, с която той да е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат.

Относно първия спорен въпрос въззивният съд, като се е позовал на ППВС № 4/23.12.1968 г., е приел следното: Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.

52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, обстоятелствата, при които са извършени, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и пр.

Неимуществените вреди включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време. Изхождайки от тези принципни съображения, при определяне на процесното обезщетение в размер на 40 000 лв., въззивният съд, като е споделил и подробните съображения на първата инстанция, е взел предвид следните обстоятелства, релевантни в конкретиката на процесния случай, а именно: характера и тежестта на полученото от ищеца травматично увреждане – счупването на шийката на лявата бедрена кост и тоталната смяна на ставата; вида на проведеното лечение, наложило се с оглед естеството на уврежданията – първоначално настаняване в клиниката по кардиология поради временно животозастрашаващия вътрешен кръвоизлив, и след това – настаняване в клиниката по травматология и извършването на оперативната интервенция; болките в крака, особено силни непосредствено след травмата, също след операцията, както и в началото на раздвижването; възрастта на ищеца към датата на инцидента – 62-годишен; дългият период на възстановяване от 161 дни, в голяма част от който – три месеца, той е трябвало да се придвижва с помощта на своите близки, а след това и с помощни средства; значителните битови неудобства във връзка с придвижването.

Настоящият състав на ВКС намира, че с така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е разрешил двата правни въпроса по приложението на чл.

52 от ЗЗД – третият и четвъртият в изложението на ответната община, не в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в съответствие с базираната на тези задължителни указания, трайно установена практика на ВКС, намерила израз и в посочените от касатора-ответник множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.

290 от ГПК, в които не е прието нищо различно по поставените правни въпроси, в сравнение с разрешението им, възприето от въззивния съд. Последният е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е взел предвид всички конкретни 3 обстоятелства, установени по несъмнен начин по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост, съгласно практиката на ВС и ВКС. С оглед това, по отношение на третия и четвъртия правен въпрос, поставени от ответника, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението по чл. 201, ал. 2 от КТ на ответника-работодател, по следните съображения: Позовавайки се на трайно установената практика на ВКС (решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 62/24.02.2015 г. по гр. д. № 2798/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III-то гр. отд., решение № 135/08.05.2014 г. по гр. д.

№ 4075/2013 г. на IV-то гр. отд., решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на IV-то гр. отд.), съдът е приел, че за да е налице съпричиняване за трудовата злополука, следва да е налице не просто нарушение на правилата за безопасност на труда, но това нарушение трябва да е при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Грубата небрежност се преценява с оглед абстрактния критерий на дължимата грижа, каквато и найнебрежният човек би положил в подобна обстановка. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Груба небрежност е налице, когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици, предвиждал е не конкретната, а абстрактната възможност да бъде причинено увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати, респ. – когато е проявил липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Въззивният съд е приел, че в случая не е установено подобно поведение от страна на ищеца. В отговор на конкретните твърдения и доводи на ответника, на които се основава възражението му по чл.

201, ал. 2 от КТ, въззивният съд е приел, че не може да се приеме, че падането на ищеца се дължи на състоянието, свързано със заболяването му – епилепсия. В тази връзка съдът е посочил, че от свидетелските показания по делото е установено, че ищецът е имал епилептични припадъци от дълъг период от време, същият е бил наясно със заболяването си и донякъде е можел да го контролира; когато е усещал симптомите на болестта си, той сядал, за да избегне усложнения. Съдът е намерил и че не може да се приеме, че с действията си ищецът грубо е нарушил правилата на чл. 33 от ЗЗБУТ за безопасни и здравословни условия на труд, от което да е произтекла процесната трудова злополука. Изтъкнал е и че по делото липсват посочени конкретни технологични правила и правила за безопасност, които да са били нарушени от ищеца при осъществяване на дейността му. В заключение е приел, че с оглед липсата на ангажирани доказателства за нарушаване на условията на труд, не може да се приеме, че има съпричиняване от страна на пострадалия ищец.