Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 34 от 13.04.2020, Районен съд - Тутракан

Съд
Районен съд - Тутракан
Дело
Гражданско дело 64/2019
Вид
Решение № 34
Подписан
13.04.2020
В сила
27.10.2020
Състав
ГЕОРГИ МАНОЛОВ ГЕОРГИЕВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 143 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 8, ал. 2, т. 1 · Закон за арендата в земеделието
  • чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 228, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1, изр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 37в · Закон за собствеността и ползването на земеделските земи

РЕШЕНИЕ

№ 101 гр. Тутракан, 13.04.2020 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

Районен съд – гр. Тутракан в закрито заседание на трети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Районен съдия: ГЕОРГИ

ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря ЗАНИЕЛА

ВАСИЛЕВА, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 64/2019 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 143 и сл. от ГПК.

1.

Предявени са кумулативно обективно съединени искове по чл. 228, ал. 1 от ЗЗД от страна на ищеца Р.Ц.Х., упълномощил адв. Й.А. – К. (л. 5), преупълномощила И.Р. (л. 91) от Адвокатска колегия – гр.

Силистра, за осъждането на ответника да му заплати:

1.1. непогасена част от наемно възнаграждение, дължимо на осн. чл. 228, ал. чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД по Договор за наем

№ 384 от 01.10.2016 г., за стопанската

2017/2018 г., възлизащо на 1 049,96 лв.;

1.2. мораторна лихва по чл.

86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД върху главницата, в която част претенцията е оттеглена (л. 16 и 18);

1.3. законна лихва по чл.

86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД върху главницата от подаване на исковата молба (04.02.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението.

1.4. Твърди се, че ищецът бил собственик на земеделска земя в землището на гр. Главиница, за който бил сключен горепосочения договор за заем.

1.5. Ищецът твърди, че с писмо с изх. № 80/14.11.2018 г. на ЗКПУ „Т.“ била уведомена, че съгласно решение на Управителния съвет, взето на 05.09.2018 г., ще получи с 25 % по - малко рентно плащане за 2018 г.

Като в края на писмото било посочено, че плащането ще бъде в размер на 60 лв./дка за 2018 г.

1.6. Твърди, че следвало да му бъде заплатено възнаграждение от 80 лв./дка.

2.

Ответникът К. „ЗКПУ „ Т.”” е депозирал в срок отговор по чл. 131 от ГПК, с който оспорва изцяло предявените искове, както по основание така и по размер. Същият е упълномощил адв. Р.А. от Адвокатска колегия – гр. Силистра (л. 64).

2.1.

Признава се сключването на договора за наем.

2.2.

Признава се, че договорената наемна цена за съответната година е 80 лв./дка. (л.

82).

2.3. Твърди се, че част от дължимата наемна цена е прихваната срещу задължение на ищеца за обезщетяване на К.та за нанесените й вреди в резултат на предсрочното прекратяване на договора за наем съгласно чл. 20 от договора, което обезщетение възлиза на 20 лв./дка, в условията на евентуалност е направено искане за съдебна компенсация на вземанията.

2.3.1. В проведеното на 04.07.2019 г. открито съдебно заседание (л. 80) е уточнено, че вредите се състояли в това, че К.та е предприела предварителна обработка на земеделските земи, предмет на договора, които разходи не са възмездени впоследствие, тъй като в резултат на сключено споразумение по чл. 37в от ЗСПЗЗ е прибрала реколтата от друг имот, в който е извършила отново същите мероприятия. Вредата била в размер на 20 лв. на дка. При извършеното от К.та плащане като обработвана площ са посочени 52,498 дка. В тази връзка съдът приема, че намерението на ответника е било да бъде прихваната сумата от

52,498 х 20 = 1 049,96 лв.

2.3.2. Съдът приема, че това вземане има характера на обезщетение по чл. 79, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като в чл. 20 от договора не е фиксиран размер на „неустойката”.

От фактическа страна

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

3.

На 01.10.2016 г. между страните по делото е сключен Договор за наем № 384 от 01.10.2016 г. (л. 6).

4.

На 05.09.2018 г. Управителния съвет

(УС) на ответната К. е взел решение за налагане на санкции на кооператорите, „изтеглили” земеделската си земя от К.та, като рентното им плащане бъде намалено с 25% (л. 23 и сл.).

5.

На 14.11.2018 г. от ответника до ищеца е отправено уведомително писмо, в което е посочено, че поради едностранното прекратяване на договора за наем от страна на ищеца и предоставянето на земеделската земя за обработване на други „арендатори” на ищеца ще бъде заплатена наемна цена в размер на по 60 лв./дка за 2018 г. (л. 7).

6.

На 11.12.2018 г. е нареден банков превод от ответника в по***за на ищеца на сумата 3150 лв. с посочено основание „рента за 2018/52,498 дка парт 552” съгласно представено от ищеца извлечение от банкова сметка (л. 11).

7.

На 23.03.2019 г. Общото събрание на ответната К. е одобрило решението на УС от 05.09.2018 г. (л. 71 и сл.).

8.

По делото е изслушана съдебна икономическа експертиза (93 и сл.), която е установила, че средния пазарен годишен наем за процесните земеделски земи за стопанската 2017/2018 г. е в размер на 82 лв./дка, като размера на дължимото наемно възнаграждение по процесния договор възлиза на 4 304,92 лв.

От правна страна

От така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

I. По допустимостта

9.

Съдът намира, че исковете са заведени между надлежни страни, при наличието на правен интерес, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество.

II. По основателността

10.

Между страните не се спори сключването на процесния договор за наем с отразеното в него съдържание (независимо че подписът е положен на първата страница от него, а не в края на документа).

11.

В чл. 6 от договора е предвидено, че наемното възнаграждение следва да е съобразено с добивите на реколтата и пазарните цени за съответната стопанска година. Въпреки изключително непрецизната формулировка съдът, тълкувайки договора на осн. чл.

20 от ЗЗД и по аналогия от чл. 8, ал. 2, т. 1 от ЗАЗ, приема, че е договорено наемно възнаграждение, равняващо се на пазарният наем. Последният като величина е определяем, поради което договорът не е нищожен поради липсата на предмет.