Определение № 1454 от 04.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1454 гр. София, 03.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002901419 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Н. И. Тивони" Лимитид, рeг. № 512323486, със седалище и адрес на управление в гр. Йехуд-Моносон, Израел, представлявано от адв. И. П. П., срещу решение № 307 от 13.03.2023г. по в. гр. дело № 2817/2022г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, VII състав, с което след отмяна на решение № 261850 от 28.06.2021г., определение № 263947 от 27.11.2021г. и определение № 260617 от 17.07.2022г., постановени по гр.д. № 19970/2018г. на Районен съд – Пловдив, 12 състав, е отхвърлен предявеният от „Н. И. ТИВОНИ“ Лимитид против „Тивони- здраве и красота“ ООД иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от общо 12470 евро с левова равностойност 24389,20 лв.- заемна сума по договор за заем, от които 5930 евро с левова равностойност 11598,07 лв.- получени на 26.01.2017г., 5500 евро с левова равностойност 10757,07 лв.- получени на 28.02.2017г. и 1040 евро с левова равностойност 2034,06 лв.- получени на 22.03.2017г., за които суми е издадена Заповед № 10800 от 09.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 17848/2017 г. на ПРС, 15-ти гр.с.

1

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Намира за безспорно установено от събраните по делото доказателства, че е превел по сметка на ответника процесните три суми със записано в платежните документи основание „изплащане на акционерен заем“, че ответникът е получил плащанията – сумите са реално предадени, като получаването им е отразено в счетоводството и на двете страни.

Поддържа, че предаването на сумите в изпълнение на сключен устен договор за заем се установява и от събраните по делото множество писмени доказателства в тяхната съвкупност, и оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че предявеният иск е недоказан. Изтъква, че доказване може да бъде проведено не само с преки, но и с косвени доказателства. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, нито е отговорил на оплакванията и възраженията по въззивната жалба.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Следва ли да бъдат кредитирани, обсъдени и ценени от въззивния съд всички събрани по делото доказателства, включително извънсъдебните признания на ответната страна за неизгодни за нея факти, както и признанията на счетоводителя на ответника в тази насока? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 667/07.10.2020г . п о гр.д. № 1383/2020г . по описа на ВКС, III ГО, решение No 222/06.04.2017г. п о т.д. № 425/2015г. по описа на ВКС, II ТО, решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. по описа на ВКС, II ТО, решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. по описа на ВКС, II ТО. решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. дело № 861/2016г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр. дело № 513/2010г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 311 от 27.01.2020 г . по дело № 3463/2018г. по описа на ВКС, IV ГО .

2. По какъв начин следва да се докаже знанието на заемополучателя за характера на възникналото между страните правоотношение при липсата на писмен вид на сключения между страните договор за заем?

Счетоводните записвания, частните свидетелстващи документи, 2 изпратени от електронната поща на страната (потвърждения на получени в заем суми), електронните съобщения от счетоводителя на ответното дружество и извънсъдебните признания на страната в досъдебно производство, обуславят ли наличие на знание у заемополучателя за характера на облигационното правоотношение? Допустимо ли е въззивният съд да игнорира доказателствената стойност на електронно съобщение (и-мейл), изходящо от електронната поща на страна по делото, и същото има ли обвързваща сила спрямо страната, от чието име е изпратено? Касаторът сочи, че въпросите са решени в противоречие с решение № 546/23.07.2010г. п о гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 62/09.07.2012г . п о т.д. № 733/2011г . на ВКС, ТК, II ТО, решение № 70 от 19.02.2014г. по гр.д. № 868/2012г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 136 от 14.05.2015 г. по гр.д. № 6554/2014г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 88 от 23.04.2014г. по гр.д . № 4766/2013г. по описа на ВКС, III ГО.

3. Когато за отделен факт липсват преки доказателства, следва ли да се приеме, че този факт не се е осъществил? Допустимо ли е въззивният съд да изисква доказването на сключения договор за заем да се извършва само с преки доказателства и да бъдат пренебрегнати косвените такИ., особено в хипотезата, в която се касае за устен договор за заем?

Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 75 от 13.04.2021г. по гр.д. № 2206/2020г. по описа на ВКС , ГК, IV ГО, решение № 60197 от 23.11.2021г. по гр.д . № 636/2021г. по описа на ВКС, III ГО, решение № 61 от 01.03.2016г . по гр.д. № 4578/2015г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д.

№ 502/2011 г. по описа на ВКС, III ГО, решение № 11/03.02.2017 г. по гр.д. № 50424/2016г. по описа на ВКС, III ГО .

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? При направено възражение от ответника, че процесните суми са получени не като заем, а на друго правно основание, следвало ли е последният да докаже тезата си и съответно въззивният съд да се произнесе по направеното възражение и дали същото е доказано или не?

Касаторът твърди, че по въпросите е налице противоречие с ППВС № 3

1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1от 4 януари 2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК и в множество решения на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 212 от 1.02.2012г. пo т.д. № 1106/2010г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 17 от 23.07.2014г. пo т.д. № 811/2012г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 111 от 3.11.2015г. пo т.д. № 1544/2014г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 136 от 6.11.2015 г. пo т.д. № 2483/2014г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 180 от 1.01.2016г. пo т.д. № 1618/2014г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 94 от 13.09.2016г. пo т.д.

№ 3768/2014г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 161 от 4.10.2016 г. пo т.д. № 2220/2015г. на Второ т.о. на ВКС , решение № 222 от 27.03.2018 г. п о т.д. № 505/2017г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 224 от 22.12.2016г. по гр.д. № 2169/2016г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 142 от 07.10.2016г. по гр.д. № 1601/2015г. по описа на ВКС, II ТО .

5. Допустимо ли е едва с окончателния съдебен акт на съответната инстанция съдът да се произнесе по допустимостта на приети по делото доказателства и да изключи същите от доказателствения материал по делото, без да постанови отделно определение? Твърди, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално – основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно с оглед процедирането на въззивния съд по петия въпрос и с оглед некредитирането на извънсъдебните признания на ответната страна.

Ответникът „Тивони – здраве и красота“ ООД поддържа, че касационната жалба е недопустима като подадена срещу въззивен съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на разгледаните три обективно съединени иска. Излага, че дори да се приеме тезата на касатора, че искът е един по договор за заем от 24.09.2007г., то касационната жалба отново би била недопустима предвид формираната сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение № 4861 от 17.12.2019г. по гр.д.

14556/2018г. по описа на РС – Пловдив, с което е отхвърлен частичен иск, предявен на същото основание. При условията на евентуалност поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски по делото.

4

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на касационната жалба като подадена срещу въззивно решение, с което са разгледани искове, цената на всеки от които е под установения с нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК/ изм. ДВ, бр. 50 от 2015г., предишна ал. 2, бр. 86 от 2017г./ минимален размер за търговски дела от 20 000 лв. Предмет на разглеждане от въззивния съд съобразно мотивите на обжалваното решение и с оглед очертания с исковата молба от ищеца предмет на делото – чл. 6, ал. 2 ГПК, е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване вземането на ищеца за връщане на предоставена в заем по договор за заем от 24.09.2007г. сума в размер на 12 265 евро, която сума е предадена чрез три банкови превода, както следва: сумата 9020 евро преведена по банковата сметка на ответника на 27.07.2016г.; сумата 1720 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 22.12.2016г., и сумата 1525 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 21.02.2017г.; и за която сума е издадена заповед № 10820/10.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17575/2017г. по описа на РС – Пловдив. Така предявеният иск се основава на твърдяно от ищеца едно облигационно правоотношение между страните, което определя искът като един с цена над 20 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, а постановеното по делото въззивно решение като подлежащо на касационно обжалване.

Неоснователен е и поддържаният с отговора на касационната жалба втори довод на ответника, на който основава възражението си за недопустимост на касационната жалба – твърдяна формирана сила на пресъдено нещо по спор между страните. Последното възражение би било евентуално относимо към допустимостта на обжалвания съдебен акт, с оглед установената с нормата на чл.299 ГПК забрана да бъде разглеждан спор, разрешен с влязло в сила решение, но не е относимо към допустимостта на подадената касационна жалба срещу същото решение.

5

Въззиввният съд е намерил за неоснователно оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение. Приел е, че е предявен иск за установяване на вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за вземане за общо 12470 евро с левова равностойност 24389,20 лева – заемна сума по договор за заем, от които 11598 лева – получени на 26.01.2017г., 10757,07 лева – получени на 28.02.2017г., и 2034,06 лева – получени на 22.03.2017г., и и менно за посоченото вземане ищецът е предявил настоящия установителен иск, който е допустим, както и постановеното по него първоинстанционно решение.

Изложил е съображения, че с договора за паричен заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне, като договорът се счита за сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на съгласието на страните. Приел е, че при иск за връщане на предоставена в заем сума тежестта за доказване на сключването на договора за заем и предаването на сумата е на заемодателя- ищец. Намерил е, че от заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза се установява, че дружеството- ищец „Н. И. ТИВОНИ“ Лимитид е превело по банков път на посочените в исковата молба дати, а дружеството - ответник „Тивони- здраве и красота“ ООД, е получило по банковата си сметка сумите съответно 5926 евро, 5496 евро и 1036 евро, както и че така получените суми са били осчетоводени от ответника по кредита на сметка 499 „Други кредитори“ с основание „превод“ от „Н. И. ТИВОНИ“ Лимитид. Посочил е, че за доказване сключването на договор за заем ищцовото дружество е представило писмени потвърждения за получаване на процесните суми, изходящи от името на управителя на ответното дружество, за които от заключението на приетата съдебнотехническа експертиза се установява, че са били изпратени по електронна поща от електронния адрес на ответника. Приел е за установено от заключението на съдебнотехническата експертиза, че подписът на същите не е положен от управителя на дружеството - ответник. Намерил е, че представените от ищеца като писмени доказателства протоколи за разпити на свидетели по досъдебно производство №19/2018г. по описа на Отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР- Пловдив не са допустимо доказателствено средство, тъй като представляват свидетелски показания, дадени пред друг орган и по друго производство, и не могат да бъдат 6 ползвани за установяване на фактите в настоящото производство. Посочил е, че от така представените писмени доказателства могат да бъдат ползвани само направените в тях изявления от управителя на ответното дружество Естер Нисим Аронсон, в които тя признава неизгодни за ответника факти.