Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 168 от 05.08.2026, Апелативен съд - Велико Търново

Съд
Апелативен съд - Велико Търново
Дело
Въззивно гражданско дело 105/2026
Вид
Решение № 168
Подписан
05.08.2026
В сила
02.10.2026
Състав
ГАЛЯ МАРИНОВА, АНЕТА ИЛИНСКА, МАЯ ПЕЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 433, ал. 1, т. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 442а · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 122 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 123 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 125, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. Велико Търново, 05.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (А)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

АНЕТА ИЛИНСКА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20264000500105 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 43 от 21.01.2026 г., постановено по гр. д. № 742/2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, съдът е признал за установено по отношение на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, че Л. М. Б., ЕГН **********, не дължи на банката сумата 70 163,91 лв., представляваща главница по договор за кредит от 25.07.2007 г. в размер на 65 000 лв., договорна лихва в размер на 3788,15 лв. за периода 01.02.2010 г. – 27.05.2010 г., обезщетение за забава върху главницата в размер на 16,18 %, считано от 28.05.2010 г. до окончателното изплащане, както и сумата 1375,76 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен лист № 2237/16.06.2010 г. въз основа на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2429/2010 г. по описа на Районен съд – Велико Търново и които суми са предмет на изпълнително дело № 156/2025 г. по описа на ЧСИ С. К., поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.

С решението „Банка ДСК“ АД е осъдена да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 6260 лв., както и по сметка на съда държавна такса в размер на 2806,36 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Банка ДСК“ АД, чрез процесуалния му представител юрисконсулт Ю. Т., с която същото се обжалва изцяло като неправилно.

Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че 1 предприетите в изпълнителното производство действия спрямо солидарния длъжник „Телематик Инженеринг“ ЕООД не са прекъснали погасителната давност по отношение на ищеца. Излага доводи, че по въпроса за приложението на чл. 125, ал. 1 ЗЗД съществува противоречива съдебна практика, като се позовава на постановени съдебни актове на Върховния касационен съд и на въззивни съдилища, както и на мотивите към тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС.

Според жалбоподателя при солидарната отговорност длъжниците дължат едно и също задължение, поради което кредиторът разполага с правото по чл. 122 ЗЗД да избере срещу кой от тях да насочи принудителното изпълнение. Поддържа, че след като изпълнителният лист е издаден срещу всички солидарни длъжници и изпълнителното производство е образувано въз основа на един общ изпълнителен титул, предприетите изпълнителни действия по събиране на общото вземане, независимо срещу имуществото на кой длъжник са насочени, следва да се считат относими към всички длъжници и да прекъсват погасителната давност спрямо всеки от тях. Счита, че разпоредбата на чл. 125, ал.

1 ЗЗД намира приложение единствено когато кредиторът е ограничил защитата си, като се е снабдил с изпълнителен титул само срещу част от солидарните длъжници или е упражнил правото си на принудително изпълнение само спрямо някои от тях, каквато хипотеза в случая не е налице.

Развиват се и съображения, че възприетото от първоинстанционния съд разрешение противоречи на естеството на солидарното задължение и на принципа за съразмерност на принудителното изпълнение по чл. 442а ГПК, тъй като би наложило кредиторът да поддържа едновременно изпълнителни действия срещу всеки солидарен длъжник с оглед запазване на правата си. Поддържа се още, че мотивите на първоинстанционния съд са формални и недостатъчни, тъй като не съдържат необходимия анализ на спорния материалноправен въпрос.

По изложените съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново решение, с което предявеният отрицателен установителен иск по чл.

439 ГПК бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендират се разноски за двете инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение, като се прави и възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия Л. М. Б., чрез пълномощника му адвокат М. Г., с който въззивната жалба се оспорва като изцяло неоснователна.

Поддържа се, че жалбата не съдържа конкретни и релевантни оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение, а по същество преповтаря доводите, изложени още с отговора на исковата молба, без да опровергава фактическите и правните изводи на съда. Сочи се, че първоинстанционният съд е обсъдил подробно всички релевантни доводи и е постановил правилен, законосъобразен и обоснован съдебен акт.

2

Въззиваемият поддържа, че фактическата обстановка по делото е безспорно установена и не се оспорва от страните. Излага, че изпълнителният лист е издаден срещу двама солидарни длъжници – него и „Телематик Инженеринг“ ЕООД, като през целия период от образуването на изпълнителното дело през 2010 г. до прекратяването му през 2025 г. всички изпълнителни действия са били насочени единствено срещу дружеството, докато спрямо него не са предприемани никакви изпълнителни действия повече от петнадесет години. Посочва, че първите изпълнителни действия срещу него са предприети едва през 2025 г., след образуването на новото изпълнително дело, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че към този момент правото на принудително изпълнение спрямо него вече е било погасено по давност.

Оспорва като неоснователно основното възражение във въззивната жалба, че предприетите изпълнителни действия срещу единия солидарен длъжник прекъсват погасителната давност и по отношение на другия. Поддържа, че това становище противоречи на разпоредбата на чл. 125, ал. 1 ЗЗД, съгласно която спирането и прекъсването на давността спрямо един солидарен длъжник не произвеждат действие спрямо останалите, както и на трайно установената съдебна практика. Според въззиваемия обстоятелството, че кредиторът е избрал да насочи изпълнението само срещу единия длъжник, не може да препятства изтичането на погасителната давност по отношение на другия.

Излагат се и съображения, че въззивната жалба съдържа вътрешно противоречиви и правно несъстоятелни твърдения, които не оборват правилните фактически и правни изводи на първоинстанционния съд.

Поради изложеното се иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение, първоинстанционното решение да бъде потвърдено, а на въззиваемия да бъдат присъдени направените разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и в законоустановения преклузивен срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Страните не са направили доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания.

При извършената служебна проверка настоящият първоинстанционното решение е валидно и допустимо. състав намира, че

Настоящото производство е образувано по предявен от Л. М. Б. срещу „Банка ДСК“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че не дължи принудително изпълнение на вземанията по издадения срещу него изпълнителен лист поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.

3

За да уважи предявения отрицателен установителен иск, първоинстанционният съд е приел, че за процесните вземания е приложим петгодишният давностен срок, който, съобразно разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, е започнал да тече от 26.06.2015 г. Приел е, че през този период спрямо ищеца не са предприемани изпълнителни действия, годни да прекъснат течението на погасителната давност, поради което към 26.06.2020 г. правото на принудително изпълнение срещу него е било погасено. Приел е още, че извършените изпълнителни действия спрямо другия солидарен длъжник „Телематик Инженеринг“ ЕООД не са прекъснали погасителната давност по отношение на ищеца, тъй като съгласно чл. 125, ал. 1 ЗЗД прекъсването на давността спрямо един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите.

Настоящият състав, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и наведените с въззивната жалба оплаквания и становищата на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото не е спорно, а и от събраните писмени доказателства се установява, че въз основа на издадения на 16.06.2010 г. изпълнителен лист срещу „Телематик Инженеринг“ ЕООД и Л. М. Б. като солидарни длъжници е било образувано изпълнително дело № 255/2010 г. по описа на ЧСИ Г. Н.. В хода на изпълнителното производство изпълнителни действия са предприемани единствено по отношение на имуществото на „Телематик Инженеринг“ ЕООД, докато спрямо Л. Б. такива действия не са извършвани.

Изпълнителното производство е прекратено на 12.02.2025 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Впоследствие въз основа на същия изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 156/2025 г. по описа на ЧСИ С. К., в рамките на което за първи път са предприети изпълнителни действия и спрямо Л. Б..

При така установената фактическа обстановка настоящият състав намира следното от правна страна:

Спорът между страните е изцяло правен и се свежда до въпроса дали предприетите в изпълнителното производство действия за принудително изпълнение срещу единия от солидарните длъжници прекъсват погасителната давност относно правото на принудително изпълнение и по отношение на другия солидарен длъжник, срещу когото през релевантния период не са предприемани действия за принудително изпълнение.

Предмет на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е съществуването на правото на принудително изпълнение към момента на предявяването му.

Ето защо спорният въпрос е дали след издаването на изпълнителния лист са настъпили факти, довели до погасяване по давност на това право по отношение на ищеца.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че по отношение на процесните вземания новата петгодишна погасителна давност е започнала да тече от 26.06.2015 г.

Съобразно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г.

4 по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, за изпълнителните производства, образувани преди постановяване на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е започнала да тече именно от 26.06.2015 г. В настоящия случай първоначалното изпълнително производство е образувано през 2010 г., поради което релевантният период, през който следва да се прецени дали са били предприети действия, годни да прекъснат давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, е от 26.06.2015 г. до 26.06.2020 г.

Не се спори, че през този период спрямо Л. Б. не са предприемани действия за принудително изпълнение. Спорен е единствено въпросът дали извършените през същия период изпълнителни действия спрямо другия солидарен длъжник – „Телематик Инженеринг“ ЕООД, са прекъснали погасителната давност и по отношение на ищеца.

Настоящият състав не споделя доводите, изложени във въззивната жалба.

Разпоредбата на чл. 125, ал. 1 ЗЗД изрично предвижда, че спирането и прекъсването на давността срещу един солидарен длъжник не произвеждат действие спрямо останалите съдлъжници. Нормата е императивна и не съдържа разграничение нито според основанието, на което давността се прекъсва, нито според това дали изпълнителният лист е издаден срещу всички солидарни длъжници или само срещу част от тях.

Поради това не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че наличието на един изпълнителен лист и образуването на едно изпълнително производство обуславят общо действие на предприетите изпълнителни действия и по отношение на прекъсването на погасителната давност. Действително изпълнителното производство е образувано въз основа на един изпълнителен титул срещу всички солидарни длъжници, но това процесуално единство не изменя материалноправния режим на погасителната давност. Законодателят е разграничил действието на изпълнението при пасивната солидарност от действието на спирането и прекъсването на давността. Докато общото действие на изпълнението е уредено в чл. 123 ЗЗД, последиците на спирането и прекъсването на погасителната давност са предмет на специалната разпоредба на чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Ето защо позоваването на чл. 123 ЗЗД не обосновава извод, че действията за принудително изпълнение срещу един от солидарните длъжници прекъсват давността и по отношение на останалите съдлъжници.