Решение № 1046 от 17.11.2025, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 1046 гр. П., 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА

ЗАРКОВА при участието на секретаря Кристина Ант. Иванова като разгледа докладваното от НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА ЗАРКОВА

Гражданско дело № 20251720100764 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба с вх.№ 4645/25.02.2025г., подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу Н. Г. К., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 410 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата 3 597,30 лева – представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит № 40007703353/27.01.2022 г., сумата 1 287,42 лева – договорно възнаграждение за периода от 25.06.2023г. до 05.06.2024г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5638/2024г. по описа на Районен съд – П..

С исковата молба са предявени и осъдителни искове с правно основание чл.

240, ал. 1, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца по посочения Договор за потребителски кредит № 40007703353/27.01.2022 г. сумата 1 020,85 лева – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги „Фаст“ и сумата 1 166,60 лева – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги „Флекси“, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното им изплащане.

Ищецът твърди, че по силата на сключен Договор за потребителски кредит № 40000703353 от 27.01.2022 г., „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е предоставило на ответницата кредит в размер на 5 000 лева. Твърди се, че кредитът е бил използван частично за рефинансиране на предходно нейно задължение, като съгласно представеното платежно нареждане сумата от 3 667,83 лева е преведена по сметка на кредитора за погасяване на старо задължение, а остатъкът от 1 332,17 лева е изплатен 1 на ответницата като свободно усвояема сума. Договорът бил сключен при следните параметри – срок на кредита – 36 погасителни вноски, ГЛП - 41,00 %, ГПР - 49,34 %, допълнителни услуги „Фаст“ – 1 750,00 лева и „Флекси“ – 2 000,00 лева, общо задължение в размер на 12 457.21 лева, месечна вноска в размер на 346,04 лева с падеж 25-то число на месеца. Сочи се, че ответницата е подписала и Анекс № 1 от 30.06.2022 г., уреждащ промени в погасителните вноски, но впоследствие е изпаднала в забава.

Твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията си по договора, като е преустановил плащанията и изпаднал в забава. Излага, че общата сума на направените плащания по ДПК № 40007703353 е в размер на 6 343,69 лева, като с тази сума е погасена сума в размер на 5 139,41 лева, съгласно задължението по погасителен план.

Излага още, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост – 05.06.2024 г., са били начислени непогасени суми за главница, договорно възнаграждение и възнаграждения за закупени допълнителни услуги, като общото непогасено задължение, за което се иска установяване на дължимост е в размер на 3 597,30 лв. – главница, както и 1 287,42 лв. – договорно възнаграждение за периода от 25.06.2023 г. до 05.06.2024 г. Твърди, че всички вноски по кредита са падежирали на 25.02.2025 г. и размерът на кредита е изискуем в пълен размер, като остава в сила задължението на клиента да заплати всички дължими суми, в това число задълженията по погасителен план, лихви за забава и такси. Поради изложените съображения моли съдът да уважи предявените установителни и осъдителни искове за посочените суми.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез адв. В. е подал отговор, с който е оспорил предявените искове по основание и размер, както и обстоятелствата, на които същите се основават. Противопоставят се възражения за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, като противоречащ на закона и добрите нрави, на ЗЗП и ЗПК, по подробно изложените в отговора на исковата молба доводи. Моли претенциите да бъдат отхвърлени, като претендира разноски.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото са приети като писмени доказателства представените от ищеца договор за потребителски кредит № 40007703353, Общи условия към него, погасителен план, както и платежни документи, удостоверяващи усвояването на кредита и последващите плащания от страна на ответницата. От договора и приложените към него документи се установява, че ищецът е предоставил на ответницата потребителски кредит в размер на 5 000 лв., от които 3 667,83 лв. са използвани за рефинансиране на предходни задължения, а остатъкът от 1 332,17 лв. е преведен по нейна банкова сметка. Договорът съдържа уговорки относно годишен процент на разходите от 43,34 %, годишен лихвен процент 41.00 %, както и предвижда възнаграждение за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, в общ размер 3 750 лв.

От представените Общи условия се установява съдържанието на услугите „Фаст“ и „Флекси“, като от тяхното описание е видно, че предвидените „услуги“ се изразяват в бъдещи и несигурни възможности, предоставяни при условия, зависещи от преценката на кредитора, като липсват конкретни и гарантирани насрещни действия, съответни на договорената значителна цена. Общите условия не съдържат ясни критерии за прилагане на тези услуги, нито конкретен механизъм за ползването им, което е относимо към преценката относно тяхната действителност.

2

От представените платежни документи и извлечения се установява, че ответницата е извършила плащания по договора в общ размер 6 343,69 лв. Размерът и периодите на извършените плащания не са спорни между страните, като този факт е признат и в исковата молба. Така събраните доказателства безспорно сочат, че ответницата е погасила сума, която надвишава получената от нея чиста стойност по кредита – 5 000 лв.

От доказателствата относно анекса за отлагане на плащанията с пет месеца и погасителния план се установява, че падежът на всички вноски по кредита е настъпил към момента на подаване на исковата молба, поради което спорът за предсрочна изискуемост е ирелевантен.

Приетите по делото документи не съдържат ясна и прозрачна информация относно начина на изчисляване на ГПР, както и относно включването на всички разходи по кредита, което е релевантно за преценката на съда относно съответствието на договора с императивните разпоредби на ЗПК. Не се установява договорът да е съобразен с изискванията на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, като в него липсват ясно посочени и разбираеми параметри на разходите по кредита.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявените са обективно кумулативно съединени установителни искове са с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл.

86, ал. 1 ЗЗД и осъдителните искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК .

За основателността на всеки предявени обективно кумулативно съединени искове, дружеството – ищец следва да установи валидно договорно основание договор за потребителски кредит № 40007703353/27.01.2022 г., обвързващо страните в производството, при условията посочени в договора, въз основа на който ответникът дължи претендираните суми, както и клаузите, предвиждащи заплащането на възнаграждение за допълнителни. При доказване на горните факти, в тежест на ответника е докаже погасяване на претендираните суми.

С представените по делото писмени доказателства беше доказано, че страните са обвързани от договор за кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ответникът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Съгласно постановките на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по 3 нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Както беше посочено по-горе, настоящата облигационна връзка е регулирана от ЗПК, който предвижда специални основания за нищожност на договорите за кредит, като въвежда специални изисквания за неговото съдържание, лимитирайки правата на кредитора с цел по-ефективна защита правата на уязвимия потребител и ограничаване възможността за злоупотреба на по-силната страна в правоотношението - кредиторът. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора.

Въз основа на изложените от ищеца обстоятелства и ангажираните доказателства съдът приема, че уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси" представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договор за потребителски паричен кредит е в размер на 5 000 лева, а само възнаграждението за допълнителните услуги /в размер на 3 750 лева/, представлява 75.00 % от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Видно от приетия по делото договор за кредит, останалите суми, формиращи ГПР са в размер на 49.34 %. Ето защо може да се направи извод, че действителният размер на ГПР е 124,34%, което надхвърля допустимите от закона 50 %. Така уговорените възнаграждения имат значението на "скрита възнаградителна лихва", която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал.