Решение № 140 от 24.05.2026, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. гр. Димитровград, 24.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20255610101226 по описа за 2025 година

Предявени е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит.

Ищецът П. Х. С. твърди в искова молба, че е страна по Договор за потребителски кредит №604851/20.12.2023г., и Анекс №6225899/20.12.2023г. сключени с ответника „***“АД. По силата на договора, ответникът се задължил да предостави на ищеца заем в размер на 4000 лева, която П. С. трябвало да върне ведно с възнаградителна лихва.

Уговореният в договора ГЛП бил 48,37%, а ГПР- 65%.

Счита, че липсата на индивидуално договаряне на параметрите в договора за потребителски кредит, както и неконкретизирано формиран ГПР, съответно посочен ГЛП над 20%, както и клаузата за еднократна оценка на риска към договора за потребителски кредит, противоречат на добрите нрави, правят въпросните договорни клаузи неравноправни и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП същите са нищожни. В чл.9 от Приложение №1 към Анекса към процесния договор бил посочен процент на ГПР в размер на 65.00 %, като формално било изпълнено изискването на чл.1, ал.1, т.10 от ЗПК този размер да не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този ГПР обаче не отразявал действителния такъв, тъй като не включвал част от разходите за кредита, а именно — такса за оценка на риска застраховка, която се включвала в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По този начин ответникът заобиколил нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Съгласно чл.22 от 3ПК вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен ГПР и общата сума, дължима от потребителя.

Според чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за 1 потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Поради това, било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай било посочено, че ГПР е 65.00 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид задължението на потребителя да заплати еднократна такса за оценка на риска, застраховка, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В тежест на потребителя се възлагало заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, а от друга страна, ако това обстоятелство му било известно, то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Всичко това поставяло ищеца в неравностойно положение спрямо кредитора, тъй като на практика той нямал информация колко точно е оскъпяването на кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. От посоченото следвало, че за да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, било необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изчерпателно да се посочат всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Според Приложение №1 към Анекса, ГПР по договора възлизал на 65%, като при определянето му били взети предвид следните допускания: кредитопопучателят усвоява цялата сума по кредита и ползва кредита за целия срок на кредита, като погасява всяка вноска на съответния падеж на вноската и страните изпълняват точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви или неустойки за неизпълнение. Още при сключването на договора било предвидено, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като към вноската се добавя сума.

Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не водело до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали едва при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Уговорената неустойка не можело да се счита и уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските задължения по договора, доколкото задължението било именно за предоставяне на обезпечение. От друга страна, задължението било уговорено така, че длъжникът да бъде възпрепятстван във висока степен при изпълнението му, което да доведе до пораждане на уговорената санкция. Изначално било уговорено размерът на неустойката да се кумулира към погасителните вноски по договора. Всичко това налагало извода, че уговорената неустойка не притежава присъщите за неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, а водела единствено до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната лихва. Същата представлявала скрита печалба за 2 заемодателя, доколкото не била посочена в общата сума за погасяване на кредита и не била включена в ГПР.

На второ място, нарушена била императивната норма на чл.33, ал.1 от 3ПК, регламентираща, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Недопустимо било под формата на „застраховки" кредиторът да начислява други, дължими от потребителя суми, различни от лихвата. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, била нищожна, поради което и клаузите за застраховки следвало да се приемат за такива. Оттук следвал и изводът, че Договорът е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 и 10 и чл. 10, ал. 1, предл. последно от ЗПК, както и поради противоречието с чл. 5.

Иска съдът да постанови решение, с което да обяви Договор за потребителски кредит №604851 и Анекс № 622589 от 20.12.2023 г., сключени между П. Х. С. и ,,***“ АД, за нищожни поради противоречието на същите със закона. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът ,,***“ АД поддържа, че предявените искове са неоснователни и необосновани, поради което иска съдът да ги отхвърли. Възразява срещу твърденията, че Анекс № 698423 към Договор за потребителски кредит № 649228 е нищожен. Поддържа, че съгласно този анекса ищеца получила паричен заем в размер на 4000 лева. Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключил във формата на електронен документ и правоотношението се реализира при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „***” АД.

Поддържа, че в регистриран от кредитополучателя профил ищецът попълнила заявка за кредит, като потвърдила, че се е запознала и се съгласява с Общите условия на ответника, приложими към договора за кредит, както и с приемането на Общи условия. След одобряване на кредита ответникът генерирал в профила на П. Х. С. Анекс № 622589 към Договор за кредит № 604851, заедно с приложимите Общи условия, Стандартен Европейски Формуляр, Погасителен план и приложения, които ищеца приела.

Възразява срещу твърденията на ищеца, недействителна, поради накърняване на добрите нрави. че предвидената неустойка е

Посочва, че съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита – поръчители или банкова гаранция. ГПР имало за цел да информира потребителя какви ще са разходите му, ако 3 изпълнява надлежно и в срок задълженията си по анекса, а не включвало в себе си евентуални компоненти, които са поставени под условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. Посоченият годишен процент на разходите по анекса в размер на 65.00% бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са взети предвид допусканията съгласно Приложение №1 към чл.19, ал.2 ЗПК. Начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по анекса. В анекса изрично било посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, т.е. ако Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спирала да се начислява. Неизпълнението на задължението за представяне на описаните в анекса обезпечения се явявало неизпълнение на установено между страните задължение, като кредитополучателят бил информиран за наличието на тази неустойка още при предоставяне на приложимия Стандартен европейски формуляр преди подписване на договора за кредит, като можел да прецени дали да сключи или не договора, респ. да се съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът бил свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед кредитоспособността и финансова надеждност на всеки кредитополучател.

Счита, че неустойката и нейният размер са съразмерни на обезпечителната и обезщетителната функция на същата. Договорената между страните неустойка била компенсаторна - за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза акцентирали върху обезщетителната й функция. Клаузата за неустойката била ясно и точно формулирана, като нямало неясноти по отношение на нейното съдържание и била индивидуално договорена между страните.

Възразява срещу твърденията на ищеца, че не били спазени изискванията на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК. Съгласно сключените между страните анекс и договор за кредит, размерът на ГПР бил изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПК. Това било посочено и в ОУ на дружеството, както и в Стандартен Европейски Формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвиждала в анекса изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.

Задължението за неустойка не било разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята същност било обезщетение за неизпълнение. В анекса не били посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото в случая ГПР бил неизменен, формиран от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променяло, при никакви условия.

Възразява, че не били спазени изискванията на чл.11, ал.1 т.9 от ЗПК. Съгласно анекса към договора за кредит Кредитополучателят дължал на Кредитодателя годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на 48.37 % върху главницата по кредита. Видно от договора, лихвата била фиксирана, а не плаваща и не била свързана с референтен лихвен 4 процент, поради което такъв не бил посочен в анекса. Видно от анекса лихвеният процент не се променял и в договора не били предвидени условия или процедури за промяна на размера на лихвата. Нямало законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на законната лихва. Към датата на сключване на процесния договор и анекс, обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на кредитора, не били уредени.