Решение № 746 от 08.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 746 гр. София, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Биляна Симчева при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело № 20231100505890 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 2373 от 17.02.2023 г. по гр. д. № 71260/2021 г. на Софийски районен съд, 69 състав, е признато за установено по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК, че ответникът С. А. Ш. дължи на ищеца "БНП П.П.Ф. С.А " – Франция, вписано в Търговския и фирмен регистър на Париж с № *******, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, по чл. 240, ал. 2 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД част от сумите, за които има издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.11.2020г. по ч.гр.д. № 52909/2020г. съгласно описа на СРС, 69 състав, а именно: 382,52 лв., представляващи неизплатена и дължима главница по договор за потребителски кредит с № CREX-15151863/05.08.2017г., ведно със законната лихва за периода от 30.10.2020 г. до изплащане на вземането.

Със същото решение са отхвърлени предявените установителни искове от "БНП П.П.Ф. С.А " – Франция, рег. № *******, срещу ответника С.

А. Ш. за признаване за установено, че в полза на ищцовото дружество, съществуват вземанията, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.11.2020. по ч.гр.д. № 52909/2020г. на СРС, 69 състав за сумите: над 382,52 лв. до 480,93 лв.-главница по договор за потребителски кредит с № CREX-15151863/05.08.2017г., ведно със законната лихва върху сумата от над 382,52 лв. до 480,93 лв. за периода от 30.10.2020г. до изплащане на вземането; сумата от 79,87 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.02.2018г. до 20.11.2018г., и за 1 сумата от 63,69 лв. - мораторна лихва за периода от 20.03.2018 г. до 16.10.2020 г.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението, в частта му, с която предявените по реда на чл. 422 ГПК искове са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от "БНП П.П.Ф. С.А " – Франция, рег. № *******, чрез "БНП П.П.Ф. С.А "– клон България. Излагат се съображения за неправилност на решението. Сочи се, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че процесният договор за кредит не отговаря на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 ЗПК. Намира, че при фиксирана лихва не е необходимо в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т 9 ЗПК. Счита, че в договора е посочено как е изчислен ГПР, но сочи, че не съществува изискване към съдържанието на договора за кредит да бъдат посочени компонентите на годишния процент на разходите, които били нормативно определени съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Намира, че изготвения към договора погасителен план съдържа достатъчно информация за потребителя и не следва да се прилагат завишените изисквания на чл. 11, ал. 3 ЗПК като в погасителния план се представи подробна разбивка на всяка погасителна вноска. Прави се искане за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване в цялост на исковите претенции. Претендират се разноските по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника С. А. Ш..

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество същото е правилно, като въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 270 ГПК.

В допълнение, с оглед конкретно изложените оплаквания за неправилност на съдебния акт във във въззивната жалба, въззивният съд намира следното:

От представените по делото писмени доказателства, се установява, че между страните по спора е налице облигационно правоотношение по силата на договор за потребителски паричен кредит с № CREX-15151863/05.08.2017 г., сключен между „БНП П.П.Ф.” ЕАД /заличен търговец, чийто правоприемник е участващото в производството френско дружество "БНП 2

П.П.Ф. С.А " – Франция, рег. № *******/ и ответника С. А. Ш., съгласно който заемодателят предоставя на ответника кредит за закупуване на стоки на обща стойност 665 лева. В договора са посочени годишен процент на разходите /ГПР/ от 40,85%, годишен лихвен процент /ГЛП/ от 34,74% и общата стойност на плащанията от 841,20 лв. Ответницата се е задължила да възстанови заетата сума чрез 15 броя месечни вноски, всяка от които в размер на 56,08 лв. В договора е обективиран и погасителен план, в който са посочени падежните дати на всяка от вноските, размера на вноските и на оставащата главница. С подписването на договора ответницата е удостоверила, че е получила финансираните стоки и услуги – чл. 17 от договора.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че ответницата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР от ЗЗП, както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на ЗПК.

При извършването на служебна проверка за действителност на договора /във връзка с което задължение на съда на страните във въззивното производство изрично е предоставена възможност да ангажират доказателства/, настоящият състав намира следното:

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, както и ал. 2, както и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В процесния договор са посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора стойност на ГПР от 40.85 %. В тази връзка следва да се отбележи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т. е. по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

3

В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Като единствен разход по кредита е посочен е годишен лихвен процент по заема /в различна стойност - 34.74 %/, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР, а в случая няма данни за наличието на други допълнителни разходи, които водят до оскъпяване на кредита, освен нея. Не на последно място следва да се посочи, че дори при математическо пресмятане и прилагане на посочената стойност на годишен лихвен процент към посочената в договора за кредит главница, се получава стойност, различна от сочената като дължа обща сума по кредита.

На следващо място, правилно въззивникът сочи, че годишният процент на разходите е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни, и на практика така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.

Ето защо неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.

Предвид изложеното, следва да се приеме, че липсата на яснота при формирането на процесния ГПР представлява, по същество, отсъствие на съществен елемент на договора за потребителски кредит, поради което договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК /в този смисъл определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д.

№ 578/2022 г. на III г. о. на ВКС/

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца именно на основание чл. 23 ЗПК, доколкото последният се явява специален закон по отношение на ЗЗД /в частност разпоредбата на чл. 55 ЗЗД/ и именно в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата / В този смисъл - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г.

4

Следователно искът следва да бъде уважен на основание чл. 422, вр. с чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита.

В конкретния случай /като съобрази и обжалваната пред въззивния съд част на решението/, съдът приема, че по делото са налични доказателства за усвояването единствено на сумата от 665 лева /доколкото с подписа си върху договора кредитополучателят е посочил, че сумата е преведена на търговския партньор за закупуването на желаните от кредитополучателя стоки - гардероб, матрак и легло.

В решение на СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. е посочено, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора. От тълкуването на Съда на ЕС следва, че дори в едностранни производства по чл. 410 ГПК може да се стигне до хипотеза, при която да е необходимо да се извърши служебно прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора.

С оглед на това, от сумата от 665 лева следва да се приспаднат шестте преведени от длъжника вноска в размер на 56.08 лева, за чието плащане се съдържа признание в исковата молба и в хода на процеса, т.е. чистата стойност по кредита възлиза на сумата от 328.52 лева, както правилно е посочил първоинстанционния съд в мотивите на съдебния си акт /макар да е допуснал очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението и да посочил сумата като 382.52 лева/.