Определение № 3944 от 06.08.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3944 гр. София, 06.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002101649 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 198 от 27.02.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2632/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, VІІ въззивен състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 4588 от 31.07.2024 год., постановено по гр. дело № 12201/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-30 с-в, е уважен предявения от М. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 год., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 год. по описа на ВОП-София, а сега ДП №11-048/1999 год. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото на 30.01.1991 год. до датата на предяваване на иска – 30.10.2023 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.10.2023 год. до окончателното й изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – 1 касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в необосновано висок размер, като нарушил принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между продължителността на наказателното производство и причинените вреди. Не отчел, че за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, а негативните му изживявания и безсилие от ненаказване на извършителите на деянието не били пряка последица от действията на правозащитните органи и не били свързани с неприключилия наказателен процес. Въззивният съд взел предвид единствено неразумната продължителност на производството, но не и неговата изключителна фактическа и правна сложност /множество пострадали лица, повечето от които се намират извън пределите на Република България, извършените редица действия по разследването, сред които и изпратени молби за правна помощ до Република Турция/, поведението на пострадалите лица, а още по-малко поведението на компетентните органи. Освен това в идентични случаи, съгласно установената съдебна практика, присъдените обезщетения за неимуществени вреди рядко надвишавали 15 000 лв.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Следва ли определянето на обезщетението за неимуществените вреди да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД? и

2/ В хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешенени в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 год., Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, решение № 73 от 02.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4038/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 50031 от 22.02.2023 год. на ВКС по гр. дело № 1077/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 50038 от 01.03.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2093/2022 год., ІV г. о., ГК, Ответникът по касационната жалба М. Д. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства, че разследването по сл. дело № 1/1991 год., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780ІІ/1998 год. по описа на ВОП-София, а 2 понастоящем ДП № ІІ-048/1999 год. по описа на ВОП-София /делото за т.нар.

"Възродителен процес"/ и до настоящия момент не е приключило, като ищецът е сред пострадалите от т.нар. "Възродителен процес". Според заповед за прилагане на превантивна административна мярка по Закона за народната милиция от 03.06.1985 год., на лицето М. Д. М. от с. Я., С. окръг, родено на 11.05.1964 год., е наложена превантивна адм. мярка – принудително установяване в Б., П. окръг за срок от 3 години, а според заповед за прилагане на превантивна административна мярка по Закона за народната милиция от 22.04.1987 год., на лицето М. М. Д. М. от с. Я., С. окръг, родено на 11.05.1964 год., е наложена превантивна административна мярка – принудително установяване в с. Н., К. окръг, за срок от 3 години. Изпълнението на така наложната мярка е прекратено със заповед от 22.06.1988 год. Видно от представеното удостоверение за лице с различни имена, издадено от община К., имената М. Д. М., М. Д. М. и М. Д. М. са на едно и също лице.

През 1996 год. е подадена жалба до Главна прокуратура – София, която е внесена в българското консулство в гр. И., която е подписана от група граждани, незаконно репресирани и депортирани, живущи зад граница, чиито имена и адреси са приложени към същата, като тези приложения не са представени.

Въззивният съд е констатирал, че по делото са представени протокол от заседанието на 25.01.2007 год. на Комисията по правата на човека и вероизповеданията към Четиридесетото Народно Събрание, в което е изслушан зам. – главния прокурор В. П., писма до г-н К. – председател на Сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“, Република Т., съответно от заместник на главния прокурор при ВКП, омбудсмана Г. Г., зам.-военно апелативен прокурор подп. В. С., инспектор по ЗСВ Д. Н. – всички във връзка с движението по процесното наказателно производство. Представена е и декларация от 11.01.2012 год. на НС, с която е осъдена асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в Република България, вкл. т.нар. възродителен процес и е отправен призив към правосъдието и главния прокурор да направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за същия.

Ангажирани с а определения на различни състави на СГС, НО, постановени в производства по чл. 368 и 369 НПК, включително по искане на ищеца, с които съдът е определил едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по досъдебното производство. С постановление от 04.10.2018 год. на военен прокурор към ВОП-София наказателното производство е спряно, а с постановление от 31.05.2022 год. същото е прекратено. По жалба на С. Ю. и С. Б. Г. е образувано ЧНД №2337/2022 год. по описа на СГС, НО, по което с определение от 20.06.2022 год. постановлението за прекратяване е потвърдено. С. Б. Г. е обжалвал определението на СГС, като с определение от 22.12.2022 год. по ВЧНД №821/2022 год. по описа на САС 3 определението на СГС, както и постановлението на ВОП-София за прекратяване на наказателното производство по ДП №II-048/1999 год. са отменени и делото е върнато на ВОП-София за продължаване на процесуално-следствените действия.

С молба от 02.05.2023г. до ВОП-София ищецът е посочил, че е пострадало лице от деянията, които са предмет на разследването и е заявил, че не е получавал никаква информация за развитието на същото и моли такава да му бъде предоставена. По делото е приета и призовка до повереника на ищеца, в качеството му на пострадало лице, за явяване за предявяване на разследването.

Ищецът е разпитван като свидетел по посоченото досъдебно производство /протокол за разпит от 22.12.1999 год./, правил е няколкократни опити да се сдобие с информация за хода на разследването и за фазата, в която то се намира, но без резултат. Ищецът продължава да се интересува от съдбата на досъдебното производство, вкл. и с подаване на посочената по-горе молба от 2023 год., както и на по-ранна такава от 04.06.2018 год., с която е заявил желанието си да участва като пострадал в досъдебната фаза на процеса и е посочил адрес за призоваване и съобщения в страната.

Процесното следствено дело е двукратно внасяно в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 3 НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Същото е образувано през 1991 год. и към настоящия момент, след период от над 30 години, е на досъдебна фаза.

Въззивният съд е приел за установено въз основа на показанията на свидетелката Х. И. М. /съпруга на ищеца от 1982 год./, че след сватбата им ищецът бил задържан и отведен в С.. Свидетелката била уведомена за задържането, носела му дрехи, но свиждания не били разрешени. След 4 месеца интернирали ищеца в Белене, където престоял една година. За това време й разрешили да го види само веднъж. Не могла да го познае, защото бил много отслабнал, а той не могъл да познае детето си – тогава на една година. След Б. го интернирали в Б.д. за година и един месец. След като се върнал, им дали паспорти за пет години и отново ги интернирали, не ги искали в селото. Първо отишли в чужбина, в Т. стояли една година, но в крайна сметка се върнали в България и към момента живеели отново в село Ябланово.

Счел е за установено въз основа на показанията на свидетеля В. И. Д., че ищецът бил лежал заедно с бащата на свидетеля в Б. – по това време свидетелят бил войник, но баща му разказвал. След 1989 год. ищецът си живеел в селото. Виждали се, разговаряли за съдбата на ищеца и бащата на свидетеля, питали се дали ще възтържествува правосъдие за това, че три години и половина са били по лагери.

Всички живеели с надеждата, че правдата и истината ще възтържествуват. В периода 1991 – 1995 год. свидетелят бил кмет на селото и по служба му станало известно, че 4 ищецът е получил призовка от военна прокуратура – С., който после споделил, че нещата сякаш вървели мудно, но все пак таели надежда.

Въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно чл. 2б, ал. 1 и 2 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, уреждаща правото на справедлив съдебен процес, всяко лице при решаването на спор относно негови граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. В тази връзка следва да бъдат съобразени общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Изложил е съображения, че чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл. 76 НПК има частният обвинител /чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право”/. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6 , § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека.